Уилоу — Честито, бременна сте с близнаци — усмихна ми се лекарката. — Близнаци? — Лежах на болничното легло и гледах жената в шок. Да не би да ми се привиждаше? Как е възможно да съм бременна с близнаци? След като напуснах територията на глутницата „Емералд Брайт“, започнах да се чувствам зле. Повръщах край пътя и ми се виеше свят все по-силно. Емоционалният срив се бе отразил на здравето ми, а вълчицата ми отказваше да общува с мен. Бях дошла при лекарката просто за преглед, но никога не бях очаквала да получа най-голямата изненада в живота си. — Да, близнаци — потвърди тя, посочвайки монитора, за да ми покаже двата невинни живота, които растяха здрави в утробата ми. Очите ми се напълниха със сълзи. Наистина бяха близнаци. Лекарката ми предписа някакви лекарства и аз напуснах болницата, чувствайки се замаяна. Подсъзнателно поставих ръце върху корема си и прошепнах: — Не се тревожете, бебчета мои. Дори татко ви да не ви иска, мама ви обича много. Ще дам всичко от себе си, за да ви отгледам — подсмърчах аз. С багажа в ръка се насочих към автогарата, но не знаех къде да отида. Глутницата „Емералд Брайт“ беше единственият ми дом, а нямах нито семейство, нито роднини, на които да разчитам. Бях сама в този огромен свят. За пореден път мислите за Рубен минаха през ума ми, причинявайки болка в сърцето ми, и сълзи отново се събраха в очите ми. Точно докато бях потънала в мислите си, една кола се заби в близкото дърво с оглушителен трясък насред пустата улица. Стресната, погледнах към инцидента с широко отворени очи и хукнах към колата, за да проверя какво става. Предницата на автомобила беше смачкана до неузнаваемост, а на шофьорското място имаше само един мъж на средна възраст, чиято глава кървеше обилно. — О, богиньо! — ахнах аз и извадих телефона си, за да повикам линейка. Но преди да успея да направя каквото и да било, мъжът изпълзя сам от колата и се строполи в краката ми. Бързо се опитах да го хвана и подкрепя. — Господине, добре ли сте? — попитах, помагайки му да се облегне на колата. Силната му аура и миризмата потвърждаваха, че той е върколак, и то Алфа. — Чакайте, ще повикам линейка — започнах да набирам номера, но той сграбчи ръката ми. — Ти си Уилоу Ратбоун, нали? — попита той с глас, натежал от шока. — Откъде... откъде знаете? — Очите ми се разшириха, щом чух фамилията си – име, което винаги бе пазено в тайна от света. **** *Шест години по-късно. Великобритания.* Кафето на масата остана недокоснато и накрая изстина отново. Внимателно забодох една дантелена рокля върху манекена, уверявайки се, че пада идеално по формата му, подчертавайки извивките и контурите на тоалета. Това беше финалният щрих на моето творение. Най-накрая дръпнах завесата, която разделяше стаята ми на две. — Уау... — Лола, която току-що бе влязла, ахна още от вратата. Тя се вторачи в дългата червена рокля с широко отворени очи и уста. — Значи това е шедьовърът, който създаде само за две безсънни нощи — изуми се тя, пристъпвайки бавно в стаята. — Ти наистина си благословена! — възкликна тя. Бях най-известният моден дизайнер в страната. Моделите ми красяха телата на манекенки и знаменитости, и дефилираха по подиумите на безброй модни ревюта. С необикновената си способност да разбирам желанията на хората, що се отнася до облеклото, бях станала най-младият моден дизайнер, изкачил се до върха в индустрията, трупайки награди и отличия на свое име. — Иска ми се да можех да я нося. Толкова завиждам на таланта ти! — възкликна Лола. Разсмях се в отговор. Лола беше човек и моя помощничка. — За нещо конкретно ли дойде? — попитах, докато вървях към мивката, за да измия лицето си. След като бях стояла будна цяла нощ, гърбът ме болеше, а клепачите ми натежаваха. Исках единствено да затворя очи за малко. — О, да! Почти забравих. Учителката от детската градина току-що се обади! — съобщи тя нетърпеливо. Спрях на място, умората ми моментално се изпари. — Не ми казвай, че Уайът и Лори отново са направили нещо в градината. Лола ми се усмихна нервно. — Трябва сама да видиш. Те вече се върнаха. Ощипах челото си уморено. Бяха се върнали само след един час? Какво бяха направили малките ми дяволчета този път? Преди шест години Лунната богиня ме благослови с близнаци – син и дъщеря, Уайът и Лори. С тях в живота си бях намерила целия си свят. За да ги отгледам и да им осигуря светло бъдеще, започнах работа и реших да преследвам мечтата си. С корем в третия месец напуснах Америка и дойдох във Великобритания, където продължих обучението си и работих за мечтата си да стана моден дизайнер. През тези години живеех сред хората, без никакъв контакт със света на върколаците. Слях се безпроблемно с човешкото население и се съсредоточих върху отглеждането на децата си. Децата ми обаче бяха върколаци, и то не какви да е – те бяха Алфи, което създаваше уникален набор от предизвикателства. Поех дълбоко дъх и излязох от стаята си, за да намеря двете си деца, седнали на масата в трапезарията, да си хапват кексчета. Гледката разтопи сърцето ми. — Мамо! — Щом ме забелязаха, и двамата скочиха от столовете си и се затичаха да прегърнат краката ми. — Свърши ли най-накрая с работата? — чуруликаха те със своите сладки, детски гласчета. — Да, и сега съм свободна до края на седмицата — коленичих пред тях и целунах бузите им. — Йей! — Лори ме прегърна силно. — Мамо, ти обеща, че ако сме послушни, докато свършиш работата си, ще ни заведеш на сладолед, нали? — напомни ми тя с вълнение. — Да, но... — спрях се и присвих очи към тях. — Минал е само един час, откакто отидохте на градина, а вече сте тук? Не успях да вдигна на учителката ви по-рано. Така че, кажете ми, каква беля забъркахте този път? — Скръстих ръце пред гърдите си и погледнах подозрително най-вече към Уайът. — Нищо не съм направил — нацупи се Уайът. — Госпожата просто ни даде тази бележка за теб и ни каза да се прибираме вкъщи. Ние изпълнихме инструкциите ѝ — обясни той, а Лори кимна в съгласие. Мръщейки се, взех писмото от ръката на Уайът, изправих се и ги изгледах с подозрение, докато го отварях. Тяхната сладост и невинни очи можеха да заблудят другите, но аз знаех, че пакостите им могат да предизвикат всекиго. Поклащайки леко глава, започнах да чета. *„Госпожице Уилоу, с това писмо ви уведомяваме, че не е нужно да изпращате Уайът и Лори на детска градина. През последните пет дни, откакто започнаха да посещават, трима учители напуснаха позициите си. Боя се, че не сме подготвени да се справим с вашите деца.“* — Учители са напуснали работата си? — ахнах аз и погледнах към Уайът и Лори. — Какво точно се случи? Лори, нали не сте си правили номера с учителите? — попитах. — Мамо, брат ми и аз наистина не направихме нищо този път — примигна Лори с големите си, невинни сини очи. — Просто учителката беше глупава! Глупава? — ... — Останах без думи. Лори ми обясни целия инцидент: — Днес едни момчета в класа предизвикаха брат ми на състезание по тичане. Батко не искаше да участва в тези детински неща и искаше да си чете книга. Но тогава учителят по физическо, който явно харесваше повече други ученици, провокира батко, като каза, че го е страх от състезанието, защото знае, че не може да спечели. Брат ми не се поддаде на провокацията, защото помнеше думите ти да не създаваме проблеми, но учителят прие мълчанието му като обида за егото си. Той принуди батко да участва. Учителят каза и някои лоши неща за мама, макар и не директно, което вече ядоса брат ми. Накрая, на когото му писна от тормоза, батко предизвика учителя по физическо на надбягване с условието, че ако учителят загуби, ще трябва да се извини на него и на мама. Накрая учителят не само загуби състезанието от батко, но загуби и достойнството си пред цялото училище и другите учители. Стана за посмешище и напусна работа от срам. Слушах обяснението на Лори със смесица от гордост и тревога; смелостта и находчивостта на децата ми ме впечатляваха, но и ме плашеха. Въздъхнах дълбоко. Това беше третата детска градина, която трябваше да сменя през последните пет месеца заради подобни инциденти. В действителност Уайът и Лори бяха наследили силна кръв на Алфа от Рубен, което ги отличаваше от нормалните деца на тяхната възраст. Интелектът на Лори беше много по-остър от този на връстниците ѝ, което създаваше напрежение и несигурност сред предишните им учители. Обикновено децата върколаци започват да развиват способностите си около осем до десетгодишна възраст, но в случая с моите близнаци, те бяха започнали да проявяват дарбите си много по-рано – около четири-петгодишни. Бяха по-силни и по-прозорливи от другите деца на тяхната възраст, че дори и от някои възрастни. В състезанието Уайът беше надбягал учителя по физическо, въпреки че беше само на пет и все още не беше получил вълка си. — Мамо, сърдиш ли ни се? — попита Лори и леко прехапа устни, заприличвайки на малко снежно зайче. — Не, мама никога не може да се сърди на своите бебчета — успокоих ги аз, дарявайки ги с любяща усмивка и разрошвайки косите и на двамата. Не беше тяхна вина, че са различни от другите; всъщност това беше благословия, дар от богинята. — Ще намерим нова детска градина и за двама ви. Но засега, хайде да отидем за сладолед! — ухилих се, опитвайки се да повдигна духа им. — Йей! — Уайът и Лори заподскачаха от вълнение. Не можех да не се разсмея на усмихнатите лица на децата си. Уайът започна да ми обяснява какъв вкус иска и аз кимнах, слушайки сладкия му детски глас. Той имаше горскозелени очи, точно като Рубен, наследявайки красотата и острите черти на баща си. Беше като умалена версия на Рубен. — Мамо, аз искам шоколад и ванилия, и двете — Лори ме дръпна за ръкава, привличайки вниманието ми. За щастие моето момиченце не бе наследило всичко от баща си. Тя имаше морскосини очи и излъчваше сладост. Не можах да устоя и притиснах и двамата в топла прегръдка. — Мама е толкова щастлива днес, така че двамата можете да ядете каквото си поискате — усмихнах се, а очите им засияха от вълнение и те кимнаха нетърпеливо. Точно докато си говорехме, Лола влезе и каза: — Уилоу, някой те търси. Обърнах се към нея леко озадачена. Не си спомнях да имам уговорка с когото и да било. — Кой е? — Аз съм — дълбок мъжки глас отекна из трапезарията, придружен от звука на приближаващи стъпки. — Дядо! — възкликнаха в един глас Уайът и Лори и се втурнаха към мъжа. Обърнах се и видях възрастния вълк да прегръща и целува двете ми малки съкровища. — Толкова ни липсваше, дядо — обади се Лори. — И вие ми липсвахте — вдигна ги той на ръце. — Лори, принцесо моя, как си станала още по-красива и сладка? Ами ако се появи някой принц и те открадне от мен? — Той изглеждаше искрено загрижен. — Дядо, не се тревожи. Лори винаги ще бъде принцесата на дядо — успокои го тя, прегръщайки го силно и целувайки го по бузата. — Да, Лори е принцеса само на дядо — разсмя се той и добави: — Моите малки ангелчета са станали по-високи и по-силни! — преувеличи думите си за по-драматичен ефект. Уайът кимна сериозно и каза: — Да, дядо. Като стана по-силен, ще мога да пазя мама от всякакви лоши чичковци, които се опитват да ми станат татко. — Това е моето момче! — отбеляза той сериозно. — Алфа Бенджамин, моля те, не ги насърчавай в това отношение — скастрих го аз със скръстени пред гърдите ръце, недоволна. Откакто Уайът и Лори бяха започнали да разбират сложността на отношенията между възрастните и бяха забелязали вниманието на няколко мъже модели към мен, бяха станали доста прекалени в опитите си да ме предпазят от потенциални ухажори. — Просто не искаме някой зъл мъж да ни стане татко, мамо — заяви Уайът, а Лори кимна в съгласие. Завъртях очи и се обърнах към тях, свикнала с тяхната закрилническа природа. — Аз също — заяви Алфа Бенджамин. Алфа Бенджамин беше Алфата, когото бях спасила в автомобилната катастрофа преди шест години. В онзи съдбовен ден той ме разпозна, въпреки че аз нямах спомен за него. Оказа се, че е най-добрият приятел на баща ми. В знак на благодарност, че спасих живота му, той ме покани да се присъединя към неговата глутница, обяснявайки, че баща ми някога е спасил неговия живот, когато Алфа Бенджамин е бил млад Алфа. За да се отплати за добрината на баща ми, той ме прие като своя дъщеря. Беше толкова добър, че аз се съгласих да му бъда дъщеря. По време на престоя ми в неговата глутница той ми осигури дом и бащинска обич. С негова помощ успях да напусна страната и да дойда във Великобритания, за да преследвам успешната си кариера. Алфа Бенджамин ми беше като баща и аз изпитвах дълбоко уважение към него. Той беше приел близнаците ми като свои внуци и ги обичаше повече от живота си. — Уилоу, как си, моето момиче? — Алфа Бенджамин се приближи до мен и ме загърна в топла прегръдка. — Добре съм, Алфа — отвърнах с усмивка, прегръщайки го в отговор. Не се бяхме виждали от половин година. — Какво те води насам днес? — попитах, повдигайки вежда. Всеки път, когато идваше на посещение, носеше някаква изненада и ми беше любопитно какво ще е този път. — Уилоу, време е да се върнеш в Америка, моето момиче — каза той с усмивка. — Америка? Защо? — Усмивката ми изчезна. Не се бях връщала там от шест години. Алфа Бенджамин хвана ръката ми и постави покана в нея. — Ще присъстваш на бал на Алфите от мое име.