Селена гледна точка Събуждам се от това, което предполагам, че е рано сутринта - отварянето на горната врата и няколко тежки крака слизат по стълбите. Опитвайки се да преместя осакатеното си тяло, се чувствам малко по-добре, но далеч не съм оздравяла. Ако можех да получа още половин ден, знам, че ще имам шанс да избягам. Нямам този късмет, когато пазач спира до вратата ми и завърта ключалката. Чувайки го да отваря вратата и да подушва силно въздуха, усещам страх да пробягва по гръбнака ми. Мамка му! Обзалагам се, че миризмата ми се връща. „Канън, по-добре влез тук!“ казва пазачът и сега знам, че времето ми е на път да изтече. „Какъв е проблемът?“ идва дълбок глас и го разпознавам като мъжа, който ме разпитваше вчера. Чувам го да подушва въздуха, преди да влезе вътре и да се наведе над тялото ми. Не смея да отворя очи, когато усещам как хваща ризата ми и ме повдига. Изправя ме рязко! „Откъде, по дяволите, си!“ Гласът му се чува и аз отварям рязко очи, за да се взирам в ядосаното му лице. Той държи здраво ризата ми, само за да се повдигне над дупето ми, оставяйки голото ми тяло на показ. Опитвам се да успокоя биещото си сърце. Той е едър и едър мъж! Приличам на дете до него. „Отговори ми или ще трябва да го измъкна от теб“, казва той, а аз си държа устата затворена. Юмрукът му се спуска към лицето ми и ме удря силно. Главата ми пада настрани и усещам как ми счупи носа, кръв започва да се лее. „Ще ти дам още един шанс, преди да започна да ти чупя краката!“ Все още не му отговарям, няма начин да издам това, за което се боря от години. „Донесете ми спринцовката!“ чувам го да казва на другия пазач, преди бързо да излезе от килията. Знам, че времето ми изтече и всичко, което мога да направя, е да се боря за каквото и да е останало от мен. Чувайки пазачът да се връща, се опитвам да събера всички сили, които имам. Когато влиза в килията и е на път да подаде спринцовката на мъжа на име Кенън, бързо вдигам ръка и му я грабвам, преди да я забия във врата на Кенън. Това ми носи яростно ръмжене, преди той да ме пусне на земята и да извади спринцовката от врата си. Изправям се на крака, отстъпвам няколко крачки назад и не откъсвам очи от него. Виждайки как гърдите му се повдигат и спускат, знам, че е бесен! „Доведете Киан веднага!“ – излая той на другия пазач, който се втурва от килията, оставяйки ме сама с този ядосан мъж. Гледайки го, виждам колко е ядосан и всичко, което иска, е да ме убие. „Мейби, това е най-лесният начин за мен, съмнявам се, че Киан ще бъде по-мил, когато разбере. „Ще съжаляваш, че си го направила!“ – казва той, преди да се нахвърли върху мен. Отстъпвайки настрани, успява да хване ризата ми и аз се обръщам с лице към него. Изваждам ноктите си и го одрасквам по гърдите. Само го ядосва още повече, когато виждам кръв да се стича от раната. Той разкъсва ризата ми от тялото, преди юмрукът му да се вдигне и да ме удари в главата, падайки назад, главата ми се удря в пода с трясък и виждам черни петна пред очите си. Ушите ми започват да звънят и не мога да се съсредоточа върху обкръжението си! Тогава усещам как стъпва на крака ми, преди ръцете му да се спуснат и да ми счупят и двата крака. Изкрещявам от болка и го усещам как ме рита в корема. „Казах ти! Ще съжаляваш. Сега ми кажи откъде идваш и може бързо да те сложа край на живота!“, казва той, а аз просто се опитвам да дишам през болката. Чудя се какво ще каже, след като разбере, че е пребил приятеля на Киан. „Оттук!“, казвам аз и изплювам малко кръв на пода, докато държа ръцете си около корема. Това е единственият отговор, който ще изтръгне от мен. „Опитваш се да си забавен, нали?“ Той казва, когато ме рита в гърба и чувам как гръбнакът ми се чупи. Изкрещявайки болката, ми отнема миг да се върна към обкръжението си. Тялото ми не може да се излекува и усещам как ми става все по-трудно и по-трудно да дишам. Мейби, време е, не мога да издържа повече! Просто лежа на пода, неспособна да помръдна тялото си. Втренчена в тавана, усещам как тялото ми бавно се изключва. Започвам да кашлям кръв, когато няколко тежки стъпки се спускат към нас. В момента вече не ми пука, така или иначе съм мъртва. Нямам нужда да го чувам, когато миризмата му достига до носа ми! Мъжете идват да спрат до вратата на килията ми и чувам как той изпуска силно въздух. Бавно обръщайки глава настрани, ме посреща прекрасното му лице. „Приятно ми е да се запознаем отново, приятел!“, казвам и чувам няколко души да ахват в стаята. Не свалям поглед от него и виждам шок по цялото му лице. „Ако си дошъл да ме видиш как издишвам за последен път, няма да те разочаровам!“ – казвам, когато започвам да кашлям кръв. Знам, че това е краят! Времето ми свърши. Обръщам глава и поглеждам към тавана! Не искам лицето му да е последното нещо, което ще видя, преди да си тръгна! Дъхът ми се свива и започва да ми става наистина трудно да дишам, преди всичко да стане черно.