— Разбира се! Ще отида навсякъде, където отидеш, мамо! — излъчваше се малкият, а големите му очи изглеждаха като блестящи оникси, извити в полумесеци. Анастасия не можеше да не се замисли колко красиво е детето. Всеки път, когато погледнеше малкото му личице, тя чувстваше прилив на утеха и благодарност, сякаш постоянно се удивляваше как е успяла да роди такова очарователно същество. — Е, тогава най-добре да си съберем нещата сега. Заминаваме за летището утре следобед. — Добре! — Малкият кимна решително и се втурна в стаята си, за да си събере нещата за пътуването. Анастасия въздъхна. Тя живееше в чужбина, откакто баща ѝ я изгони от къщата преди пет години. Не беше толкова, че не искаше да се върне у дома, колкото, че нямаше място в него. Дори не беше казала на баща си, след като беше родила детето си в чужбина, и сега, когато се връщаше в родината си заради работата и кариерата си, тя беше решила да види стареца. В края на краищата той все още беше неин баща. Три дни по-късно, вечерта на международното летище, Анастасия буташе количката за багаж напред. Синът ѝ седеше върху големия куфар на количката и се оглеждаше с удивление. Всичко в родината на Анастасия сякаш събуждаше интереса му и в блестящите му очи имаше любопитен блясък. В момента, в който Анастасия излезе от залата за пристигащи, двама мъже в костюми се приближиха към нея и я поздравиха учтиво: — Госпожице Тилман, изпратени сме тук от старата госпожа Пресгрейв, която е подготвила превоз за вас точно пред входа. Ако обичате… Тя ги погледна и каза много любезно: — Оценявам милия жест на Пресгрейв, но нямам нужда от превоз, благодаря. — Госпожице Пресгрейв, старата госпожа наистина желае да ви види — каза мъжът на средна възраст с уважение. Анастасия знаеше, че старата госпожа Пресгрейв не таи лоши чувства, но наистина нямаше планове да приеме любезната услуга на старата госпожа. — Моля, кажете на старата госпожа Пресгрейв, че дълг на майка ми е бил да спасява другите и че няма нужда да се отплаща за делото, поне не на мен. — С тези думи тя се опита да мине покрай двамата мъже, бутайки количката към изхода. Един от мъжете извади телефона си и информира усърдно: — Млади господарю Елиът, госпожица Тилман отказа нашето предложение да я вземем. В момента три лъскави черни Rolls-Royce със силно затъмнени стъкла, които възпираха усилията на всеки да надникне вътре, бяха паркирани до входа на летището. В колата в средата имаше мъж, който наблюдаваше вратите на летището и видя млада жена да бута количката си през тях точно когато прибираше телефона си. Жената беше облечена в бяла блуза и обикновени дънки. Косата ѝ беше събрана на тила, разкривайки деликатно и красиво лице. Кожата ѝ беше алабастрова, а поведението ѝ някак спокойно, докато маневрираше с количката. Без съмнение, присъствието ѝ сред тълпата беше ослепително. Точно тогава погледът на Елиът беше привлечен от нещо или по-скоро от някого — малкото момче, което скочи от количката на жената. Той изглеждаше на около четири или пет години, носеше сив пуловер и долнище, а гъстата и мека коса падаше над челото му. Може и да беше млад, но чертите му бяха фино изваяни, което го правеше още по-очарователен. В този момент Анастасия се наведе и помогна на малкия да си оправи дрехите; нямаше как да се сбърка нежният и снизходителен поглед в очите ѝ. Кой е този хлапак? Да не би Анастасия да е омъжена? Ако е така, тогава няма да се налага да се женя за нея само за да изпълня желанията на баба. С тази мисъл Елиът наблюдаваше как таксито, в което се качиха Анастасия и предполагаемото ѝ дете, потегли. Не след дълго и неговият автопарк си тръгна. Едва бяха изминали известно разстояние, когато телефонът му звънна. Той погледна номера и поздрави: — Здравей, Хейли. — Елиът, кога ще дойдеш да ме видиш? Липсваш ми — прозвуча кокетният глас на Хейли от другата страна на линията. — Напоследък съм малко зает, но ще те видя веднага щом се освободя — отговори той, като басовият му глас беше отчетлив. — Обещаваш ли? — попита Хейли кокетно. — Да — отговори той с принудено търпение. Междувременно, в резиденцията на Пресгрейв, възрастна дама със сребриста коса седеше на дивана и отпиваше чай, когато чу последните открития на подчинените си. Тя погледна шокирано нагоре и попита: — Какво? Анастасия има дете? Омъжена ли е? — Според нашето разследване, бащата на детето никога не се е появявал, така че предполагаме, че тя е родила детето извънбрачно. — О, горката. Да стане самотна майка на толкова млада възраст… — Хариет Пресгрейв, по-известна като старата госпожа Пресгрейв, въздъхна. Вина я заля, докато мислеше за смелата жена полицай, която беше загинала, след като беше получила осемнадесет фатални прободни рани от хулигана, който беше заплашил да нарани Елиът преди всички тези години. Тя тъкмо се оплакваше от това, когато елегантна и висока фигура се разходи в хола. Беше Елиът и той се беше върнал от летището. — Ела тук, Елиът — каза Хариет, докато махаше на внука си да се приближи. Елиът веднага зае мястото до нея и започна да казва: — Бабо, Анастасия продължаваше да отказва нашето предложение, така че може би аз… — Току-що разбрах, че госпожица Тилман е самотна майка, която е родила дете извънбрачно. Трябва да се грижиш за горката майка и син, Елиът. Това е твой дълг. Елиът зяпна възрастната жена безмълвно, зашеметен от предложението ѝ. Мислеше, че ще се е отказала от въпроса, но както се оказа, тя стана още по-решена да го доведе докрай. — Бабо, не е нужно да се женя за нея. Винаги можем да използваме някакъв друг начин да се отплатим за добрите дела на майка ѝ и да го компенсираме на нея — контрира той спокойно, надявайки се, че баба му ще прояви разум. Обаче, в момента, в който Хариет чу това, тя го погледна студено и каза: — Не, това няма да стане. Трябва да се ожениш за Анастасия и да я защитаваш и да се грижиш за нея до края на живота ѝ. Елиът се намръщи. Не смяташе, че нещо добро може да произлезе от брак без любов, но дори не можеше да отхвърли предложението на баба си, защото тя беше решена да се отплати за жертвата, която майката на Анастасия беше направила преди всички тези години. — Дори не можеш да си представиш колко прободни рани е получила полицайката Амелия Чапман, само за да те защити. Количеството кръв… Ужасяващият характер на престъплението… — Очите на Хариет бяха тъжни, докато говореше това. След това тя погледна нагоре и хвърли строг поглед на внука си, посочвайки: — Да се грижиш за дъщеря ѝ е най-малкото, което можеш да направиш. Никога няма да можеш да се отплатиш за безкористния подвиг на полицайката, дори и да се грижиш за Анастасия до вечността. Елиът кимна тихо. — Добре, тогава ще я взема за съпруга. Но имаше и друга жена, от която не можеше да се откаже, която също трябваше да компенсира. Въпреки това, той нямаше планове да казва на Хариет за това засега и знаеше, че дори и да ѝ каже, това няма да я разубеди да го принуди да се ожени за Анастасия. — Анастасия има дете — каза той. Това му се върна, защото Хариет изглеждаше възхитена от новината. — Точно така! Това е малко момче, вероятно на около три или четири години. Не мога да повярвам, че някакъв негодник просто ги е оставил така. Слушай ме, Елиът — не смей да пренебрегваш това дете, разбра ли? Елиът едва можеше да повярва. Той се втренчи в баба си, озадачен, мислейки си: *Това някакъв вид сделка „купуваш едно, получаваш едно безплатно“ ли е?* Бижутерийното ателие „Буржоа“ беше старо и добре известно заведение, което беше придобито от началника на Анастасия. За да развие марката, Анастасия — като главен дизайнер на Queen's Rose QR Diamond Global — беше преместена обратно в родината си, за да работи върху диверсификацията на „Буржоа“. Чрез уговорките, направени от „Буржоа“, на Анастасия беше предоставен апартамент. Тя започна да декорира и подрежда новото си жилище, докато синът ѝ спеше, и в рамките на два часа апартаментът беше превърнат в идеалното уютно гнездо за дуото майка и син. Тя беше изтощена, но не ѝ се спеше, докато наблюдаваше очарователния спящ профил на сина си. Каквото и да се беше случило в този град преди пет години, все още я преследваше и караше стомаха ѝ да се свива. Предателството на най-добрата ѝ приятелка, злобата на доведената ѝ сестра и ултиматумът на баща ѝ, който доведе до изгнанието ѝ, бяха като рани, които бяха твърде дълбоки, за да зараснат. Беше чудо, че изобщо беше оцеляла през последните пет години. Трябваше да балансира отглеждането на сина си като самотна майка и да посещава курсове по дизайн, а през по-късната част от петте години тя бавно си проправяше път нагоре по стълбата и стана главен дизайнер. Беше се трудила по-усилено от всеки друг и небесата сигурно са ѝ дали нужния късмет, за да стигне до там, където е днес. Към настоящия момент тя имаше спестяванията си, сина си и работа, която ѝ позволяваше свобода. Тя взе телефона си и се загледа в номера на баща си. Имаше няколко пъти, когато си помисли да му се обади, но нещо я караше да се поколебае. *Минаха пет години. Чудя се дали все още ми се сърди.* След това въздъхна. *Забрави.*