Годежният пръстен се усещаше като окови на пръста на София Феликс, докато тя се взираше в тримесечните отчети, разхвърляни по бюрото ѝ. Три милиарда в придобивания. Двадесет хиляди работни места. И наследството на баща ѝ, което следеше всяко нейно движение. Цифрите се размазваха, докато погледът ѝ се плъзна към часовника: 23:47. След по-малко от двадесет и четири часа щеше да върви към олтара, за да се омъжи за Итън. Ако само майка ѝ можеше да я види сега. Тихо почукване прекъсна спираловидно въртящите ѝ се мисли. "Все още гориш полунощното масло?" София вдигна поглед и видя Лили, облегната на рамката на вратата на офиса, с дизайнерски обувки на висок ток, висящи от маникюрираните ѝ пръсти. Най-добрата ѝ приятелка от пансиона носеше усмивката, която обикновено предхождаше неприятности. "Някои от нас всъщност работят за наследството си", отговори София, въпреки че устните ѝ се извиха в усмивка. Винаги е имало деликатен баланс - да управлява огромната империя на семейството си, докато се опитва да запази някаква подобие на нормален живот. Да си роден с привилегии не прави тежестта на отговорността по-лека. "А някои от нас", Лили влезе в офиса, "знаят кога е време да затворим лаптопа и да отпразнуваме последната си нощ на свобода." Тя се настани на бюрото на София, събаряйки купчина хартии на пода, без да се замисли. "Хайде, не можеш да прекараш последните си две неомъжени нощи, заровени в документи за сливане." "Трябва да приключа с това, преди да-" "Преди да се превърнеш в истинска корпоративна съпруга?" Идеално оформената вежда на Лили се изви в забавление. "Точно затова трябва да излезем. Едно последно приключение, преди да станеш госпожа Итън Престън." Телефонът на София избръмча, привличайки за момент вниманието ѝ. Съобщение от доведената ѝ сестра Оливия проблесна на екрана: "Не забравяй утрешния брънч за булката. Татко разчита, че ще очароваш съпругите на членовете на борда." "Виждаш ли?" Лили изтръгна телефона от ръката ѝ, с палаво пламъче в очите. "Дори лошата ти доведена сестра е съгласна. Е, не точно, но знаеш какво имам предвид." Пръстите ѝ се движеха бързо по екрана, отговаряйки на съобщението, преди София да успее да възрази. "Какво правиш?" "Просто се уверявам, че ще бъдеш там - с блеснал поглед и готова да играеш перфектната наследница утре", отговори Лили с намигване. "Въпреки че не мога да обещая частта с блесналия поглед, ако ме оставиш да те заведа в този невероятен нов клуб в центъра." Отговорът на отговорността беше не. София имаше наизуст лекциите на баща си за имиджа и репутацията, гравирани в съзнанието ѝ от детството. Утре не беше просто сватбеният ѝ ден - това беше сливане на династии, внимателно оркестрирана бизнес сделка, увита в бяла дантела и рози. Но нещо вътре в нея се разплиташе, като нишка, дръпната твърде силно твърде дълго. Внезапен остър пристъп на бунт я обзе, докато поглеждаше лъскавата купчина хартии, очакващи вниманието ѝ. "Един питие", каза тя, изправяйки се и изглаждайки полата си. "И го имам предвид, Лили. Само едно." Усмивката на Лили се разшири, триумфална. "Разбира се, скъпа. Само едно." Докато влизаха в асансьора, София не забеляза как пръстите на Лили танцуват отново по телефона ѝ, нито как усмивката на най-добрата ѝ приятелка не достига до очите ѝ. *** Клубът беше точно мястото, което баща ѝ би ненавиждал - с всички тези пулсиращи светлини и бас, който туптеше през подметките на обувките ѝ, вибрирайки в гърдите ѝ. Неонови светлини се отразяваха от огледалните стени, а миризмата на скъп одеколон и цигари се носеше във въздуха, пълен с дим. Лили я поведе направо към VIP секцията, където бутилка шампанско ги очакваше на лед. "За булката!" обяви Лили, напълвайки чашите им с размах. "И за свободата." Нещо в тона ѝ накара София да спре, думите се задържаха в задната част на съзнанието ѝ. Свобода? Лили говореше сякаш бракът е присъда, загуба на автономия. Но преди да успее да обработи напълно мисълта, Лили ѝ подаде чаша, настоявайки да вдигне тост. София се остави за момент, оставяйки хладните мехурчета да гъделичкат носа ѝ, и остави настрана гризещото чувство, че нещо не е наред. "Виждаш ли?" каза Лили, чуквайки чашата си в тази на София със заслепяваща усмивка. "Не е ли това много по-добре от това да преглеждаш маржовете на печалбата и да се занимаваш със скучни членове на борда?" София се усмихна слабо, въпреки че мислите ѝ бяха на километри. Итън. Утре. Бордът. Тя поклати глава, опитвайки се да изчисти шума. Само една нощ, напомни си тя. Но тогава, през претъпкания дансинг, тя го видя. Той стоеше на бара, висок, с широки рамене и присъствие, което сякаш привличаше вниманието, без да се опитва. Косата му беше разрошена по онзи внимателно небрежен начин, а очите му... Имаше нещо в очите му - тъмни, мрачни, почти преследвани - което дръпна нещо дълбоко в нея. Погледите им се срещнаха за един мимолетен момент, но това беше достатъчно, за да изпрати странна тръпка по гръбнака ѝ. "Кой е това?" попита тя, неспособна да откъсне очи от непознатия. Лили проследи погледа ѝ и се усмихна, но този път усмивката ѝ беше остра, хищническа. "Това, скъпа, е неприятност." Неприятност. Думата отекна в съзнанието на София, но някак си не я изплаши. Не тази вечер. Тази вечер тя се чувстваше опасно жива и за първи път от месеци нещо различно от дълг или отговорност трептеше вътре в нея. Преди София да успее да попита повече, Лили ѝ подаде друга чаша. "Пий, скъпа. Тази вечер забравяш за утре." Докато мехурчетата пращяха по устните ѝ, София почувства, че острото напрежение в гърдите ѝ започва да се отпуска и за първи път тази вечер тя се остави да потъне в момента. Музиката пулсираше, светлините мигаха и светът извън клуба избледня в забрава. Тя не забеляза фините движения на Лили, докато най-добрата ѝ приятелка подхлъзваше нещо в следващата ѝ напитка. Нито видя Лили да поглежда към телефона си, бързо набирайки съобщение: Тя клъвна. Пратете Итън след час. *** Клубът пулсираше от енергия, но мислите на София постоянно се връщаха към мъжа на бара. Начинът, по който я гледаше - сякаш можеше да види през фасадата ѝ, отвъд внимателно изградения живот, който беше изградила около империята на семейството си. Тя поклати глава, опитвайки се да се отърси от обезпокоителното усещане, но напитката в ръката ѝ караше всичко да се чувства размазано, по-меко по краищата. "Имам нужда от малко въздух", промърмори София, чувствайки, че стаята се върти леко. Лили махна с ръка с смях. "Хайде, аз ще бъда тук."