Клои погледна Итън с озадачен поглед. Тя никога не беше знаела, че е женен. – Господин Милър, ние останахме в чужбина много години и не сме наясно какво се случва тук. Какво общо има дъщеря ми с вас? Очите на Итън бяха спокойни. Изражението му остана безразлично, когато каза: – Дори и да е имало нещо между нас, то е вече в миналото. Скоро ще финализирам развода си. Оливия никога не си е представяла, че той ще приеме нещата толкова леко след всичките им години брак. Тя му беше дала сърцето си, а това беше всичко, което получи в крайна сметка. Излишно е да казвам, че му беше бясна. Въпреки това, тя се чувстваше повече разочарована, отколкото каквото и да било друго. Беше разочарованието от това да разбере колко сляпа е била, за да третира боклук като него като нещо ценно. Оливия извади кутията с пръстена и я запрати в лицето на Итън. – Майната ти, мръснико! Най-дълбоко съжалявам, че се омъжих за теб! Ще се видим в общината утре! Който не се появи, е страхливец! Кутията го удари право в челото, оставяйки следа от кръв, стичаща се по лицето му. Тя се отвори и падна заедно с пръстена на земята. Този път Оливия не се обърна назад. Тя стъпи върху пръстена, докато излизаше, и затръшна вратата. Твърде много неща се бяха случили през последните две години и това беше последната капка. Тя не успя да стигне далеч, преди да припадне край пътя. Заваля проливен дъжд, сякаш самият свят я мразеше. Оливия си помисли, че би било по-добре просто да умре така. За нея нямаше нищо, което да си струва да бъде запомнено в свят, пълен със схеми и лъжи като този. Когато се събуди, лежеше в непозната стая. Тъпата, жълтеникава светлина от лампата прогонваше тъмнината в стаята. Топлината тук беше като успокояващ пролетен бриз. – Събуди се. Очите на Оливия се отвориха и видяха очите на Кийт, вперени в нейните. – Ти ли ме спаси? – Бях на път за вкъщи, когато те видях да си припаднала край пътя, затова те докарах. Беше напълно подгизнала, затова накарах прислужницата да ти помогне да се преоблечеш – каза Кийт, с ясни и искрени очи. – Благодаря ти, Кийт – благодари му Оливия. – Направих овесена каша. Първо трябва да пиеш малко топла вода – каза й Кийт. Оливия махна одеялата и започна да става от леглото. – Няма нужда. Късно е и не искам да те безпокоя. Тя беше слаба. В момента, в който краката й докоснаха пода, тялото й се наклони безпомощно напред, карайки я да падне на земята. Набързо Кийт се втурна да й помогне, подкрепяйки я с ръцете си. Оливия можеше да усети лекия аромат от дрехите му. Беше подобен на перилния препарат, който използваше у дома. И Итън имаше същия аромат тогава. Тя не можеше да не почувства как сърцето й се къса, когато се сети за него. – Твърде си слаба в момента. Спри да се насилваш, ако искаш да живееш още няколко дни – предупреди я Кийт, но тонът му беше нежен. – Мисли за това, че го правиш за баща си. Едва тогава тъпите и унили очи на Оливия трепнаха с лъч надежда. – Съжалявам, че те безпокоя. Тя гледаше как Кийт се суети в кухнята. Всъщност тя и той не бяха толкова близки. В най-добрия случай той й беше дал награда, когато беше номинирана за най-добър студент в първата си година. Тогава той беше неин по-горен курс с четири години и беше на стаж в престижно училище другаде, така че не прекарваше много време в колежа. По-късно тя го срещна отново в болницата и те започнаха да се свързват по-често. И все пак връзката им не беше достатъчно близка, за да може тя винаги да му се натрапва. След като приключи с храненето и взе малко лекарства, стомахът й най-накрая се успокои. След това Кийт повдигна въпроса за нейната химиотерапия. – Медицината днес е напреднала и ти си едва в средата на късния стадий на рака. Дори някои пациенти в краен стадий оцеляха, така че трябва да имаш вяра в себе си. Химиотерапията е високоефективно лечение. Оливия наведе глава. – Учила съм медицина преди. Знам нейните плюсове и минуси. Кийт продължи да я съветва. – Шансовете за ремисия след това са високи. Дори и страничните ефекти да са тежки, можеш да се справиш с малко решителност – Оливия вдигна глава, за да го погледне със сълзи в очите. Тя влагаше всяка унция от силите си, за да спре сълзите си, докато промърмори с треперещи устни: – Но аз не мога повече да го правя… Кийт искаше да я утеши, но думите заседнаха в гърлото му. Той се втренчи в зачервените й очи и почувства как нещо умира в него. След малко попита: – Наистина ли няма никой друг на този свят, за когото да ти пука повече? Изненадана, Оливия отне известно време, преди да отговори: – Единственият човек, за когото ме е грижа, е баща ми. – Тогава трябва да живееш, дори и само заради него. Оливия се усмихна горчиво. – Благодаря. Чувствам се много по-добре сега. Ще тръгвам. Тогава Кийт осъзна, че пръстенът на пръста й, който тя винаги беше ценяла, липсва. Той започна да говори, но преглътна думите си. Накрая попита: – Къде отиваш? Ще те закарам. – Не, благодаря. Поръчах си такси. Скоро ще дойде. Тя отказа помощта му толкова бързо, че той не можеше да направи нищо друго, освен да се съгласи. И все пак си помисли, че трябва да се притеснява. Лицето й беше пълно с тъга, когато говореха току-що. Притесняваше се, че ще сложи край на живота си, затова проследи таксито, което взе. Таксито кара и спря до река. Оливия стоеше сама и се взираше във водата. Въпреки че дъждът беше спрял, времето все още беше студено. Кийт искаше да я спре да направи нещо прибързано, но видя черен MPV да спира до нея. Вратата на колата се отвори и излезе човекът, чието лице винаги се виждаше във финансовите списания. Кийт беше шокиран. Дали този мъж е съпругът на Оливия? Вятърът разроши косата на Оливия, подчертавайки агонията на и без това бледото й лице. Итън подсъзнателно искаше да вдигне ръка и да пъхне кичура коса зад ухото й. Въпреки това бързо я отдръпна и попита: – Какво има? Оливия го погледна, с хладни и безразлични очи. Изглеждаше, сякаш искаше да се увери, че човекът, стоящ пред нея, е наистина той. – Ти ли стоиш зад фалита на семейството ми? – попита тя. Тя не заобиколи въпроса, така че и той стигна направо до въпроса и отговори: – Да. – Децата твои ли са? – Това беше вторият й въпрос. Тя го гледаше без да мига. Можеше да си въобразява неща. Въпреки това, никога не е планирал да го отрече. – Да – каза той с обичайната си незаинтересованост. Оливия се приближи до него и му удари плесница през лицето. – Итън Милър, ти си мръсник! Той сграбчи китката й лесно с една ръка и избърса сълзите по бузите й с другата. – Боли ли? – попита той. – Ти си задник! Как можа да се отнасяш с мен така? Какво направи семейството ми, за да заслужи това? Изражението на лицето на Итън остана все така спокойно и безразлично, когато заговори. – Защо не попиташ баща си за това, което е направил? Оливия преглътна, преди да го попита. – Обичал ли си ме някога, Итън? В бездънния му поглед нямаше дори и вълничка. Бавно каза: – Никога. От самото начало ти винаги си била просто пешка. Сълзите й се стичаха по бузите и падаха върху гърба на ръката му. Вятърът духаше, отнасяйки всякаква останала топлина. – Ти ме мразиш, нали? – Да. Това ми дължите вие, Фордхам! Трябва да вините себе си, че сте дъщеря на Джеф Фордхам! Ще ви накарам да страдате всеки ден, за да платите за това, което сте направили на малката ми сестра! – Не е ли изчезнала сестра ти отдавна? Какво общо има това със семейството ми? Той я погледна с презрение, сякаш беше владетел, произнасящ присъда. – Знаеше ли, че сестра ми е била измъчвана, докато ти си се радвала на обичта на хората около теб? Познай. Няма да ти кажа истината. Искам да страдаш и да живееш нещастен живот, без никога да разбереш какво се е случило! Ще вкусите какво е преживяла сестра ми! Итън се качи в колата си, след като каза: – Ще чакам в общината утре в девет. Оливия се втурна към колата му и започна да удря вратата на колата. – Кажи ми, какво се случи със сестра ти? Шофьорът обаче натисна педала на газта и колата изчезна от погледа, карайки я да загуби равновесие и да падне на земята.