В колата беше мъртва тишина. Гласът на Марина беше силен, защото беше разтревожена, така че Оливия успя да я чуе да казва името "Конър". Тя си спомни деня, в който получи доклада за бременността си. Беше се втурнала в обятията на Итън и му казала за това. "Итън, ще ставаш баща! Ще имаме бебе!" Гласът ѝ беше изпълнен с ентусиазъм. "Измислих име за детето ни. Ще бъде Колет, ако е момиче, и Конър, ако е момче. Какво мислиш?" О, колко много ѝ се искаше да не беше чула правилно Марина, но Итън я погледна право в очите и ѝ каза: "Той се казва Конър." "Ти си задник!" Ръката на Оливия вече беше във въздуха. Тя му удари плесница, но той дори не трепна, оставяйки я да прави каквото си иска. "Как можа да кръстиш нейното дете на нашето?" Мисълта за нейното дете беше последната капка за Оливия. Сълзи се стичаха неконтролируемо по бузите ѝ и тя се нахвърли върху него, сякаш беше полудяла. "Ти си дявол! Защо Бог отне детето ми от мен? Защо не беше ти този, който умря?" Тя го удряше отново и отново, докато крещеше: "Той не заслужава това име!" Итън хвана двете ѝ ръце и каза на Келвин: "Към Колингтън Коув." Това накара Оливия да изпадне в бяс. "Вече сме близо до кметството! Първо уредете развода ни, преди да тръгнете другаде!" "Температурата му не спада. Трябва да се върна сега." "Баща ми лежи в безсъзнание в болницата, но медицинските сестри дори не ме пускат близо до болницата заради сметките! Искаш да кажеш, че животът на твоето дете е важен, но животът на баща ми е нищо?" изкрещя Оливия в лицето му. Лицето на Итън потъмня при споменаването на бащата на Оливия. "Как смееш да сравняваш баща си с Конър!" В изблик на гняв Оливия вдигна ръка, за да го удари отново, но той хвана здраво китката ѝ. "Свърши ли?" извика той. Колата зави и Оливия видя как се отдалечават все повече и повече от кметството. Итън я заключи здраво в обятията си, ограничавайки движенията ѝ и пречейки ѝ да се освободи. Преди време тя щеше да бъде щастлива и доволна в обятията му, но сега те не бяха нищо повече от окови за нея. Ръцете му бяха силни и с колкото и крехка да беше сега, тя не можеше да се освободи. Безпомощна, тя извика: "Толкова ли обичаш Марина?" Итън обаче беше зашеметен, защото когато прегърна Оливия, откри, че тя не само е отслабнала малко – тя беше много по-кокалеста от преди година. Беше тънка като хартия и той можеше да усети костите ѝ да го пробождат през дрехите ѝ. Жената, която някога толкова много глезеше, сега беше толкова слаба и крехка. Наистина ли това искаше? Той тъкмо започваше да се съмнява в себе си, когато образът на трупа на сестра му проблесна в съзнанието му. Хватката му около кръста на Оливия се затегна леко. Когато вдигна глава, за да я погледне отново, всичко, което остана в очите му, беше безкраен басейн от тъмнина. "Вярвай или не, ще накарам някой да премахне дихателната тръба на баща ти веднага, ако продължаваш да вдигаш шум!" Оливия замълча тогава. Ръцете ѝ стиснаха здраво дрехите му, докато сълзите ѝ напоиха ризата му. Беше смешно как той беше този, който казваше, че никога няма да я разплаче, но сега той беше причината за всичките ѝ сълзи. Тишината в колата беше задушаваща. Оливия най-накрая успя да се успокои, отблъсна го и изправи гърба си. След това тя изсмърка и каза: "Твоя работа е, ако искаш да отидеш при детето си. Въпреки това, не можеш да провалиш плана ни. Спри да се тревожиш, че няма да те пусна, защото ще се разведа с теб, каквото и да става. Нямам навика да държа чужд боклук." Итън се намръщи на думата "боклук", но Оливия го пренебрегна и продължи речта си. "Признавам, че съм била твърде наивна в миналото, за да възлагам надеждите си на теб. Вече видях всичко. Да се държа е безсмислено, така че ще оставя нещата да се случат. Дай ми парите и ще се занимаем с формалностите по-късно. Обещавам, че ще бъда там при обаждане. Няма да наруша думата си." "Ами ако не искам?" Оливия погледна в тъмните му, смущаващи очи. Сълзите, които току-що проля, направиха очите ѝ по-ясни от всякога. Хладнокръвно тя срещна погледа му и каза: "Тогава ще скоча от колата. По-добре да умра, ако не мога да спася баща си." Едва тогава Итън извади чек и написа нещо на него. "Ще ти преведа останалите пет милиона, след като се разведем." Оливия му се засмя подигравателно. "Толкова ли те е страх, че няма да се разведа с теб? Не се тревожи. По-скоро ще отнема живота си, отколкото да остана до мъж като теб. Спри колата." Тя грабна чека от ръцете му, затръшна вратата и си тръгна, без да поглежда назад. Най-накрая можеше да спаси живота на баща си. Тя отиде да осребри чека и се втурна към болницата, за да уреди медицинските такси на баща си. След това извика такси и се отправи към адреса, който ѝ беше дал Брент. Беше частно, луксозно гробище. Погребаните тук бяха или заможни, или неприлично богати. Покойната баба на Итън беше погребана тук. Оливия купи букет от любимите камбанки на баба му. Не след дълго тя успя да намери гроб, който изглеждаше доста нов, заобиколен от кръг от сливови дървета. Дърветата бяха пълни с цветни пъпки, които щяха да разцъфнат съвсем скоро; на надгробния камък беше издълбано име: "Лея Милър". Оливия знаеше, че Итън обожава сестра си и че изчезването ѝ е било тема табу за всички около него. Именно затова тя не знаеше нищо за сестра му. Лея. Това ли беше името ѝ? Оливия никога не беше чувала за това. Тя се наведе, за да погледне снимката на надгробния камък. Изглеждаше, че е направена преди изчезването ѝ, когато е била на пет или шест години. Лицето ѝ беше пухкаво и сладко, а очите ѝ бяха донякъде подобни на тези на Итън. Оливия нямаше представа за какво може да използва тази информация. Тя направи снимка на снимката на Лея с телефона си, считайки я за улика. След това постави букета цветя, който беше купила за покойната баба на Итън, Юджиния Милър, на земята. Тя коленичи до гроба и започна да бърбори. "Здравей, Лея. Аз съм Оливия, твоята снаха – задраскай това, трябва да е бившата ти снаха сега. Съжалявам, че се срещаме в такова състояние. Обещавам да ти помогна да намериш истинския виновник, който ти причини това." След това Оливия отиде на гроба на Юджиния, който не беше много далеч. На снимката старата дама изглеждаше все така приветлива и мила, усмивката ѝ топла и утешителна. Оливия извади няколко печени бонбона от сутринта и ги постави пред гроба. "Бабо, тук съм, за да те посетя. Сега е зима, но тъй като вече не си тук, за да ми откраднеш бонбоните, всички те станаха безвкусни. След като постоя известно време, Оливия започна да се чувства уморена, така че в крайна сметка седна до гроба. Беше все едно баба беше все още жива и Оливия си спомняше миналото с нея. "Бабо, съжалявам, че не можах да запазя детето. Но този копелдак Итън вече има още две деца. Така че не трябва да се тревожиш повече за кръвната линия." Оливия продължи: "Той се е променил. Вече не е човекът, когото познавах. Преди ми каза, че ще ме защитава от всичко и всички, но всички страдания, пред които съм изправена сега, са причинени от него. Ако беше жива, нямаше да му позволиш да се отнася с мен така, нали?" Тя се усмихна насила и каза: "Итън и аз скоро ще се разведем. Винаги казваше, че ако той ме обиди, ще изпълзиш от ковчега си и ще му ритнеш задника. Дните ми са преброени, така че скоро ще дойда да те намеря. Тогава можем да изпълзим от земята и да му ритнем задника заедно. Какво ще кажеш?" Още веднъж Оливия погледна снимката на старата дама с мила усмивка. "Какво е чувството да умреш? Тъмно ли е? Страхувам се от буболечки, които биха ме ухапали. Какво да правя? Какво ще кажеш да ти донеса много цветя сега и ти ще ми помогнеш да изгоня буболечките, когато се присъединя към теб от другата страна?" Тя погледна към небето. "Липсваш ми, бабо."