Оливия погледна листа в ръката си. Беше адрес на гробище. Дали сестрата на Итън беше мъртва? Дори и така, какво общо имаше баща ѝ със смъртта ѝ? Ако някой знаеше какъв човек е баща ѝ, това щеше да е Оливия. И тя знаеше, че той не е от хората, които биха навредили на другите, камо ли на млада жена. Тя знаеше, че Брент и Келвин няма да разкрият повече информация и реши да спре да ги разпитва. Пътуването до резиденцията на Милърс премина в мълчание. Когато пристигнаха, Оливия имаше смесени чувства. Брент учтиво я попита: "Госпожо Милър, желаете ли да влезете вътре?" "Не, благодаря. Ще го изчакам тук." Това беше последният път, когато щеше да се срещне с него, и то само за да уредят развода си. Не искаше да си създава повече проблеми. Освен това, всяко нещо вътре щеше да ѝ напомня за времето им заедно, а тя отказваше да се връща към миналото. Той беше виновен за това, че толкова я е ценял тогава. Въпреки че с времето той стана по-студен и безразличен към нея, тя никога нямаше да забрави колко добър и любящ беше той. Той трябваше да бъде някой, когото да мрази от дъното на душата си, но не можеше да намери в сърцето си да го направи. Двигателят не беше изключен и вътре в колата беше топло и комфортно. Сега тя беше единствената останала в колата. Стомахът ѝ отново започна да я боли и тя се сви на кълбо и зачака небето да се изясни. След това се намести в позиция, в която здраво прегърна коленете си към гърдите. Беше зима, така че дните бяха къси, а нощите дълги. Вече беше седем сутринта, но небето все още беше доста тъмно. Листата бяха окапали от ябълковото дърво в градината, карайки мислите ѝ да се отклонят към някое време в миналото. По време на сезона на ябълките тя копнееше да опита ябълков сайдер. Знаейки това, Итън ѝ помогна да набере плодовете. Тогава Итън, когото познаваше, беше любезен и достъпен. Беше отличен готвач и я разглезваше като принцеса. Докато мислите ѝ се лутаха, тя се озова да върви сама към дървото. То все още беше там, както беше и тогава. Но всичко се беше променило, включително мъжът, с когото беше. Дори дървото се беше променило; само няколко изсъхнали листа висяха от клоните сега. Окаяното му състояние приличаше на сегашната ѝ връзка с Итън. Когато Итън излезе от имението, същата гледка го посрещна. Жена, облечена в тънка плетена блуза, стоеше и наблюдаваше ябълковото дърво отдолу. Лек бриз духаше, нежно разрошвайки косата ѝ. Времето днес беше много по-добро от последните няколко дни. Първите лъчи на слънцето хвърляха блясъка си върху лицето ѝ. Светлата ѝ кожа сияеше под тях, карайки я да изглежда като фея, която ще изчезне във въздуха за миг. Ръцете ѝ бяха превързани, но лицето ѝ беше бледо и тя все още носеше дрехите, които носеше снощи. "Итън." Тя не го погледна, но успя да усети присъствието му. "Мхм?" Той измърмори. Бавно Оливия се обърна да го погледне. Те стояха близо един до друг, но сърцата им бяха далеч едно от друго. "Искам да пия ябълковия сайдер, който ти направи за последен път." Итън беше изненадан и му отне известно време да отговори. "Сезонът на ябълките мина. Спри да си губиш времето", каза той, без емоция. Очите на Оливия изглеждаха малко подпухнали, докато промърмори: "Можеш ли да го приемеш като последната ми молба преди развода ни?" Сякаш се беше променила много само за три месеца. Той се обърна да погледне безплодното дърво. С малко по-мек тон той ѝ каза: "Замразените от миналата година не са пресни. Да видим как ще бъде догодина." Догодина… Оливия плъзна пръсти по грубата кора на дървото. Тя нямаше да може да чака още една година. "Сигурно много ме мразиш, нали?" "Да." "Тогава… ще бъдеш ли щастлив, ако умра?" Тя се обърна към него и проговори тихо. Сърцето му подскочи при думите ѝ и мислите му се изпразниха. За момент се почувства сякаш е загубил ума си. След известно време той се овладя и спокойно каза: "Добре. Просто е малко ябълков сайдер. Влез." Оливия гледаше как той влиза в къщата, а ъгълчето на устните ѝ се изви в усмивка. "Страхуваш ли се, че ще умра?" помисли си тя. Изведнъж ѝ хрумна да му отмъсти. Тя се чудеше какво изражение ще има той, когато един ден получи новината за смъртта ѝ. Щеше ли да се радва или да се натъжи? Итън извади кутията със замразени ябълки от хладилника, за да ги размрази. Оливия гледаше как той се суети в кухнята, мислейки тъжно, че това е може би последният път, когато ще готви за нея. Поне беше нещо, което си струваше да се запомни. Тя приклекна до камината и започна да пече бонбони маршмелоу. Сладостта изпълни въздуха, напомняйки ѝ как бабата на Итън никога не пропускаше да се втурне, когато усетеше миризмата на печени бонбони маршмелоу през зимата. Старата дама се отнасяше към Оливия много добре, сякаш беше нейна собствена внучка. За съжаление, тя почина преди две години. След това дядото на Итън се премести в чужбина, за да не му се напомня постоянно за загубата му. Някога уютното имение сега стоеше студено и празно. Бабата на Итън вече не беше тук, за да открадне печените бонбони маршмелоу на Оливия и това накара Оливия да се почувства празна отвътре. След като приключи с печените бонбони маршмелоу и преглътна чаша топла вода, тя почувства, че стомахът ѝ не я боли толкова, колкото преди. Тя усети приятната миризма на храна от кухнята. Оливия отиде, за да види Итън да налива част от супата в термос и в купа. Откога беше престанала да бъде негов приоритет и единствена? Тя си зададе този въпрос. И все пак, тя продължи да си затваря очите за истината за връзката им, като си напомняше колко сладък беше той към нея в миналото. "Ябълковият сайдер е готов", каза Итън, без да осъзнава помраченото ѝ настроение. "Благодаря ти." Оливия се загледа в чашата в ръцете си. Имаше същия вкус като преди, но тя вече беше загубила апетита си към него. "Късно е. Да тръгваме към кметството." Итън изглеждаше малко раздразнен. "Няма ли да го изпиеш?" "Не ми се пие", каза Оливия. Тогава той щеше да я увещава с цялото търпение, което имаше. Сега той просто я погледна и изсипа сайдера в мивката. Лицето му беше като празен лист, когато мина покрай нея и каза: "Тръгваме." "Изпрати това до Collington Cove", каза Итън, подавайки термоса на Брент. "Добре, господин Милър." Именно в този момент Оливия разбра, че няма какво да направи, за да поправи разкъсването във връзката им. Годината, която прекара в опити да оправи нещата, беше нищо друго освен шега. Оливия бързо отиде към колата. Докато минаваше покрай ябълковото дърво, задуха вятър и последните листа на дървото паднаха от клоните му. Оливия вдигна ръка, за да хване един от листата. Тихо тя си каза: "За какво изобщо се държиш?" След това го хвърли на земята и го смачка под краката си. Тя затвори вратата на колата. Въпреки че вътре беше топло, само начинът, по който тя и Итън седяха в двата края на пътническата седалка - като Северния и Южния полюс - беше достатъчен, за да се усети въздухът студен като времето навън. Пътуването до кметството беше гладко и без много трафик. Сякаш Бог проправяше пътя за развода им, защото светофарите бяха зелени през цялото време. Докато колата завиваше на кръстовището, приближавайки се към крайната си дестинация, телефонът на Итън започна да звъни. Гласът на Марина се чу от другия край на линията. "Итън, Конър е с температура. Не исках да те безпокоя, но температурата му вече е 39.5 градуса. Толкова ме е страх. Ела бързо—" "Идвам." Итън затвори, очите му се срещнаха с погледа на Оливия. Очите ѝ бяха стъклени, но омразата в тях беше ясна като бял ден. Тя проговори бавно, произнасяйки всяка дума. "Как се казва детето?"