Гледна точка на Мейв Никога не съм мислила, че ще загубя девствеността си в толкова обикновен ден... и то с най-неочаквания човек. Действително бях фантазирала да напусна сегашната си глутница, да изоставя баща си Алфата, мащехата и полусестра си и да избягам от това „семейство“, което се отнасяше с мен така, сякаш бях просто слугиня. В деня, когато всичко се случи обаче... бях напълно неподготвена. Тази сутрин започна като всяка друга. Закуската беше сервирана – всичко домашно приготвено от нашите старателни и трудолюбиви готвачи – и семейството ми се беше настанило около огромната трапезна маса, като всеки от тях бе облечен в едни от най-луксозните си ежедневни одежди. Междувременно аз стоях тихо на определеното ми място в ъгъла, носейки обичайните си дрипи. Сестра ми Сара, накичена от главата до петите с изящни бижута, почука по порцелановата си чаша със сребърната лъжичка. Веднага пристъпих напред, за да налея прясно сварено кафе. – Пфу, това е ужасно! – изплю тя и изкриви устни, стряскайки ме безмълвно. Видях я да завърта очи недискретно към мен, докато попиваше гланцираната си уста със салфетка. – Нима наистина е толкова трудно да направиш една сносна чаша кафе? Запелтечих: – Но... – Честно казано, след толкова много години човек би си помислил, че досега ще се е научила как се прави. – Острият, изтънчен глас, който проговори, веднага ме накара да се напрегна. Виктория – Луната на глутница „Лунния камък“, както и майка на Сара... и моя мащеха, ако изобщо можеше да се нарече така – ме гледаше с пълно презрение. – Какъв жалък, безполезен мелез е нашата малка Мейв. *Безполезен мелез...* Ченето ми се стегна, а юмруците ми се свиха почти болезнено в полите на роклята. Усещах как очите ми се пълнят със сълзи и ми костваше всичко, за да не им позволя да потекат... и да не се защитя. Обидите, за съжаление, не бяха новост в този дом, но независимо колко болезнено бе да ги чувам всеки път, трябваше да ги понасям. Ако не го направех... те нямаше да се поколебаят отново да ме заключат в склада... Наведох глава, скривайки лицето си от погледите им. – Моля ви, простете ми – прошепнах аз. – Следващия път ще се справя по-добре. Дълбока, тежка въздишка овладя стаята, подтиквайки всички останали да замълчат. Вдигнах поглед и срещнах неодобрителните очи на баща ми, който поклати глава. – Остави ни, Мейв – каза той, връщайки вниманието си към закуската, – и намери нещо полезно, с което да уплътниш времето си. Скърцах със зъби. – Да, Алфа – казах аз, преди да се оттегля в кухнята, за да започна с чистенето. Всъщност... баща ми беше Алфа Бъртън от „Лунния камък“, малка, но разрастваща се глутница в Кралството на върколаците, а с това идваха и много големи очаквания. Може и да бях негова дъщеря, но никога не са се отнасяли с мен като с такава. Докато миех мръсните кухненски съдове, а останалата част от семейството пируваше разточително в голямата трапезария, аз наистина не бях нищо повече от слугиня омега. А Виктория винаги се грижеше да знам, че съм грешка. Е... грешка на татко. Самоличността на родната ми майка отдавна беше мистерия – всичко, което знаех, бе, че не съм от кръвта на Виктория. Самата Луна ми беше разказала историята за греха на баща ми. Беше най-лошата нощ в живота им, бе казала тя... онази нощ, когато баща ми внезапно ме довел в дома на глутницата като пеленаче. Ужасен инцидент – така ме бе нарекъл той. На Виктория се наложило да обяви, че е бременна с непланирано бебе. Едва когато минало достатъчно време, за да се роди преждевременно бебе върколак, най-накрая бях представена на висшето общество като дъщерята чудо на „Лунния камък“. И сега пред външния свят изглеждахме като идеалното семейство от висшата класа. Алфата, неговата Луна и двете им... скъпи дъщери. Прокарах суха кърпа по тигана от неръждаема стомана, избърсвайки малките капчици вода, които бяха останали, докато не видях единствено собственото си отражение да ме гледа отсреща. Ръката ми се забави, оставяйки кърпата на плота. Това момиче в отражението – нейните безжизнени очи, които криеха всичко, което копнееше да каже, но ѝ липсваше свободата да го стори... кожата ѝ, пребледняла от толкова дълго затваряне в дома на глутницата... тъмната ѝ, неподдържана коса, която не отиваше на лицето ѝ... Тя не беше нищо повече от фасада. Петно върху великата глутница „Лунния камък“, което трябваше да бъде прикрито. Потънала в мисли, тържествено прокарах ръка през безличната си черна коса. Очевидно е имало време, когато тя е била с най-красивия, жив нюанс на червеното, но аз никога не успях да го видя. Татко и Виктория ме принуждаваха да я боядисвам, защото всички те са тъмнокоси и се страхуваха, че това ще разкрие истината за семейството ни. Но дори и с косата, която желаеха, ми забраняваха да посещавам публични събития, освен ако не беше наложително. Не разбирам... Ако се чувстваха толкова нещастни с мен наоколо, защо ме държаха? Не беше нужно да оставам тук. Щях да бъда повече от щастлива да живея с друга глутница или дори в столицата – сама, но напълно и абсолютно свободна. Още откакто навърших осемнайсет, според рождения ден, който баща ми ми беше казал, се молех да разговарям с него за напускането ми. Но той никога не намираше време за мен. – Ах, това ми напомня – каза баща ми с гръмовен глас, който отекна през трапезарията чак в кухнята. – Скъпа моя Сара, един много специален гост се съгласи да присъства на партито за осемнайсетия ти рожден ден. – По самохвалния начин, по който говореше, личеше, че безспорно е доволен от новината, която трябваше да сподели. Чух Сара да ахва драматично. – Да не би да казваш...? – започна да пита Виктория с надежда в гласа. Баща ми се изкашля. – Негово Кралско Височество – самият принц Зейдън – ще бъде там. Тишина изпълни стаята за няколко мига, преди да настъпи пълен хаос. – О, Боже мой! – Сара, това може да е твоят шанс! За партито ни трябва само най-доброто! – Знам! О, Боже... какво трябва да облека? Намръщих се замислено, отваряйки шкафовете и бавно прибирайки съдовете. Разбира се, знаех кой е принц Зейдън... е, поне бях чувала за него. В кралството, и особено в нашата глутница, се говореше, че той вероятно ще стане следващият ни Алфа Крал. Млад и страховит, той беше гордостта на всички върколаци и всяка млада жена мечтаеше да привлече вниманието на принца. В крайна сметка, да станеш негова спътница означаваше евентуално да станеш бъдещата Луна Кралица. А това от своя страна означаваше, че пред прага му постоянно се виеха опашки от Алфи и техните дъщери, към които сега се включваше и моето семейство. Беше само въпрос на време да започнат да действат по своите схеми... а рожденият ден на Сара беше най-добрата възможност за това. Като любимата най-малка дъщеря на един Алфа, нейното пълнолетие със сигурност щеше да бъде най-екстравагантното социално събитие. Поканата към принца изглеждаше като единственото логично нещо. Междувременно моят рожден ден беше пропуснат, защото искаха да спестят пари и казаха на всички, че съм болна. – Уф, нито една от дрехите ми няма да свърши работа! Не мога да се срещна с принц Зейдън в тези грозни, старомодни парцали! Трябва да отида до столицата – там ще мога да намеря перфектния тоалет... съгласен ли си, татенце? – Каква чудесна идея, скъпа – гугукаше баща ми. Практически виждах любовта и обожанието, изписани на лицето му. В трапезарията отекна радостен писък. Не мина много време, преди колата да спре, за да ескортира Сара до столицата, към която тя побърза да потича. Поради скъпото и деликатно естество на роклята ѝ обаче се наложи да влезе в автомобила бавно и внимателно. Виктория се втурна да ѝ помогне, докато баща ми и аз стояхме до входната врата на имението. Внезапно баща ми насочи пръст към мен и аз неволно се дръпнах назад. – Ти, тръгвай с нея. От колата се чу сподавен вик, а Сара се пулеше невярващо ту към баща ни, ту към мен. Виктория, застанала до отворената врата на автомобила, ме изгледа злобно и опасно, преди да се обърне към съпруга си. – Скъпи, това наистина не е необходимо, нали? – попита тя, безсрамно издавайки чистото си отвращение. – Татенце, не ме карай да ме виждат с нея в столицата! – Г-господине, няма какво да си купувам – заекнах объркано аз. – Има ли нещо...? Баща ми игнорира цялата суматоха. – Ще ти трябва рокля за рождения ден на Сара. Купи си нещо прилично за обличане. Шок. Недоумение. Бих казала дори... надежда.