Гледна точка на Зейдън – Откарай ме у дома, моля те – въздъхнах аз. – И не спирай за нищо. Шофьорът ми кимна. – Да, принц Зейдън, сър. Беше дълъг, изключително дълъг ден… и не исках нищо друго, освен да се прибера и да си почина. Тази вечер се бях срещнал с поредната дъщеря на Алфа. Хипотетично погледнато, момичето беше съвършено – издокарана до безупречност в най-фините дрехи, добре образована както относно задълженията към глутницата, така и по правилата на висшето общество, и всичко това подкрепено от впечатляващо потекло на Алфи, почти достойно за короната. По всички параграфи тя бе идеален кандидат за Луна на Алфа принца. Но… не почувствах нищо към нея. Всяка дума, която изричаше, всяко движение, което правеше, изглеждаха репетирани. Свалих прозореца. Докато шофирахме през столицата, покрай сграда след сграда, хладният вечерен въздух ми помогна да се успокоя. Не мина много време обаче, преди да се озова в район на града, който не ми бе особено любим. „Диамантената клетка“. Известният бардак на столицата. Беше пълно единствено с пияници, перверзници и неприятности… място, което исках да избягвам на всяка цена. Приготвих се да вдигна стъклото, когато внезапно долових полъх на нещо. Най-сладкият, най-възхитителният аромат, който някога бях усещал, ме обгърна… като нещо излязло от сън. – Шофьор, спри – заповядах аз. – Веднага. Според инструкцията колата спря рязко. Преградата бавно се спусна, разкривайки леко разтревожения ми шофьор. – Всичко… наред ли е, Ваше Височество? Не му обърнах внимание. Независимо от всичко, трябваше да открия източника на този чудесен аромат. Излизайки от колата, последвах дирята към тъмна, влажна уличка, която водеше зад публичния дом. И когато надникнах в нея, я открих: ужасена млада жена, облечена скромно в обикновени дрехи, заобиколена от група агресивни пияници. Проститутка? Невазможно. Как можеше да ухае толкова хубаво? Гледах как тези утайки протягат мръсните си ръце към нея – и пред очите ми падна червена пелена. Преди да се усетя, изревах с пълно гърло и с цялата сила, на която кралската ми Алфа кръв бе способна: – ОСТАВЕТЕ Я НА МИРА! Смътно чух един от мъжете да се подсмихва. – Разкарай се, герой такъв, и си намери своя кур… – Чакай. Познавам това лице… – заекна друг. – … По дяволите… т-ти си… Приближих се към тях и момичето, което бяха притиснали в ъгъла, гледайки ги убийствено и изпитвайки изкривено удоволствие да ги видя как се свиват в присъствието ми. – Ако знаете какво е добро за вас – изръмжах аз, – изчезвайте. И с това те побягнаха от уличката като паразитите, които бяха. Обърнах вниманието си към момичето. – Оставете… не… не искам… – прошепна тя. – Какво се случи? – подканих я аз. – Те… твои клиенти ли бяха? В секундата, в която тези думи напуснаха устата ми, вълна от неловко напрежение и срам ме заля. Не бях сигурен дали това е подходящ въпрос към горкото момиче, но колкото повече информация имах, толкова по-добре можех да помогна за разрешаването на ситуацията. Тя поклати глава лениво, в пълен дисонанс със страха, който се четеше по лицето ѝ. – Не… тук… А-аз не съм оттук… – заваляше думите тя и осъзнах, че проблемът е по-сериозен, отколкото можех да предположа. – Т-това питие… имаше… имаше странен вкус… Челюстта ми се стегна. Това момиче беше упоено. – Не… не ми харесва т-тук… – промърмори тя. Сълзи започнаха да пълнят замъглените ѝ очи и аз побързах да обвия ръка около треперещото ѝ тяло, несигурен дали за да я утеша, или за да я задържа изправена. – И-искам… да си тръгна… моля… Не ми беше нужно да чуя повече. Вдигнах я в ръцете си и я понесох към колата. – Не се тревожи – казах успокоително, поставяйки я на кожената седалка, игнорирайки стреснатите забележки на шофьора ми. – Ще се оправиш. Къде е домът ти? – Далеч е… далеч оттук… – прошепна тя. – Карай към най-близкия хотел. Шофьорът ми изглеждаше за миг зашеметен, но се овладя. – Д-да, сър. Да кажа, че пътуването до хотела беше най-дългото в живота ми, би било подценяването на века. Затворена в такова тясно пространство по време на мощна, предизвикана от наркотик възбуда, състоянието на момичето сякаш се влошаваше. Тя се гърчеше неконтролируемо, скимтеше, дишаше тежко и стенеше през цялото време, а ароматът ѝ на желание само се засилваше. Нещо започна да се надига дълбоко в мен, виждайки я такава… усещайки я такава… Успокой се, Зейдън. Вероятно просто се тревожиш за нея. Поех си дъх. Трябваше да се съсредоточа. Щом най-накрая се озовахме в уединението на хотелската стая – пренебрегвайки заинтригуваните погледи на персонала по пътя нагоре – я заведох до леглото и я настаних да седне. – Тук ще си в безопасност – казах сковано. – Остани колкото време ти е нужно. – Ч-чакай. Това беше максимума, с който можех да ѝ помогна, без да изгубя още от здравия си разум. Още миг и ароматът ѝ щеше да ме притисне в ъгъла, нещо, от което никой от нас нямаше нужда в момента. Не желаех да се възползвам от нея, независимо колко омагьосан бях от присъствието ѝ. Трябва да си тръгна и да заключа вратата след себе си. – Желая ти късмет. Бях тръгнал към вратата, когато една ръка внезапно хвана моята. Тя ме погледна през тъмни, дълги мигли, очите ѝ бяха черни и диви от похот, но широко отворени от страх и объркване. Треперещите ѝ длани се бяха вкопчили в ръката ми като за спасение. – Какво да н-направя…? Озадачен, аз се намръщих. – Девица ли си? Лицето ѝ стана яркочервено и тя кимна, без да прекъсва зрителния контакт или да каже друга дума. Почувствах внезапна болка в гърдите – не можех да не съчувствам на това момиче, колко самотна и уплашена трябва да се е чувствала. И в същото време бях невероятно привлечен от нея – тази чаровна невинност… тези розови, сочни устни и леко посипаните лунички, скрити зад рошава коса и парцали… тъмното желание, което вихреше в очите ѝ. Току-що я бях срещнал, а тя вече беше толкова различна от всяка дъщеря на Алфа, която някога бях познавал. Да остана би било ужасна идея, но как можех да я оставя сама в това състояние? Въпреки здравия разум, седнах до нея. – Как се казваш? – попитах нежно. – … Мейв… – Искаш ли да ти помогна да се почувстваш по-добре? Гледна точка на Мейв Помощ? Ако бях с бистър ум, може би щях да отделя минута-две, за да обмисля какво точно означава това. Но не бях… и всичко, което чух, беше, че най-накрая ще получа облекчението, от което така отчаяно се нуждаех… от някого, към когото бях магически привлечена. Не познавах този мъж, но откакто го срещнах, имах отчетливото усещане, че ще се погрижат за мен… че мога да му се доверя. Знаех, че е различен от онези пияници, които се опитаха да се възползват от мен. Кимнах нетърпеливо, давайки му съгласието си и предавайки контрола. Моля те, накарай ме да се почувствам по-добре! Той преглътна и кимна рязко. – Добре. Приплъзвайки се по-близо до мен, силната му ръка се плъзна деликатно под полата ми. Сърцето ми блъскаше бясно в гърдите – не бях сигурна какво планира да направи, и въпреки това разтворих краката си за него без колебание, тялото ми знаеше от какво се нуждае, преди умът ми да го осъзнае. – Добро момиче – замърка той. И тогава премести пръстите си там долу. – О-ох… – прехапах устна, стенейки тихо, докато ме докосваше. Каквото и да правеше, беше точно това, от което се нуждаех, и в същото време не беше достатъчно. Исках още… и още. В секундата, в която тази мисъл пресече ума ми, два пръста се потопиха в мен. Ахнах и инстинктивно увих ръка около китката му. Горещият му дъх докосна бузата ми. – Довери ми се – прошепна той, а аз преглътнах, чувствайки се все по-гореща с всяка секунда. Хватката ми се отпусна съвсем леко, позволявайки му да продължи, но все още го държах, насочвайки го, докато ми доставяше удоволствие, и аз отново изгубих себе си. Той въздъхна в ухото ми. – Ти… ти си красива… Тъкмо тогава осъзнах, че срещу леглото стои огромно огледало. Взирайки се в него, видях едно диво създание, жена, трескава и зачервена от необуздана възбуда. Каква природна стихия изглеждаше тя… но бях смаяна. Не познавах тази жена. Тя не беше онази, която виждах в отражението си всеки ден. Без дъх и изчервена, преместих поглед към неговото отражение, което изглежда не можеше да откъсне очи от мен. Неговите добри и внимателни очи, които първоначално бяха с прекрасен нюанс на зеленото, бързо се промениха в нещо тъмно и неузнаваемо пред мен. И изведнъж във въздуха се понесе приятен, сладък аромат, който преди това го нямаше. Завъртях се рязко към него. – Странно… – промърмори той, облизвайки устните си, докато очите му – черни, напрегнати и вихрещи се от желание – се впиха в моите. – Никой никога не е отключвал разгонването ми преди, още по-малко омега… – Знаеш ли какво – няма значение в момента – измърмори той. Всичко беше като в мъгла. Някак си се озовах легнала по гръб в средата на леглото, с мъж без риза, надвиснал над мен, докато бавно сваляше бельото ми и го хвърляше настрани. Колан се разкопча. – Ще направя всичко по силите си, за да те накарам да свършиш – закле се той пламенно, с дрезгав глас. – Още ли ми се доверяваш, Мейв? Вероятно беше несъзнателно от негова страна, но начинът, по който изрече името ми… толкова изпълнен със страст и грижа… Това ме разтопи. Изпуснах въздух. – Д-доверявам ти се… Той ме целуна и нищо друго не съществуваше, освен той и аз.