Шарън се съвзе. Сърцето ѝ биеше учестено, а ушите ѝ бяха горещи. Тя бързо наведе глава и захапа устни. Чувстваше се раздразнена. Саймън усети болка в сърцето си, когато я видя в такова състояние. За пореден път успя да улови аромата от тялото ѝ, който толкова много искаше да усети през цялото време. Погледът му, който беше върху нея, стана по-внимателен. Атмосферата между тях не беше като преди. Изведнъж се чуха стъпки, които се приближаваха към тях. "Шар, взе ли лекарството?" Райли и Себастиан бяха чакали в стаята от известно време и затова Райли реши да потърси Шарън, след като забеляза, че последната не се е върнала от доста време. Шарън потисна емоциите, които бушуваха в нея. "Това е ужасно, как можах да забравя за сина си?" "Да, взех го. Как е Себастиан?" "Малко по-добре е, но лекарят каза, че все още трябва да приема лекарството." Райли погледна високия и хладен мъж до нея. Очите ѝ започнаха да блестят от вълнение: "Това не е ли твоят шеф, Шар? Защо и той е тук?" "Не очаквах Саймън да е толкова по-красив, отколкото изглежда по телевизията. Но този мъж излъчва вибрация, която затруднява всеки да се доближи до него." Шарън не беше в състояние да продължи да говори със Саймън. Затова каза учтиво: "Президент Закари, предполагам, че ще се върна да видя сина си." След това напусна мястото с Райли. Мъжът каза изненадващо: "Ще дойда да го видя." Шарън беше зашеметена. "Това... това не е необходимо." Беше очевидно, че ще ѝ се стори странно. "Не е ли твърде мил?" Сякаш не беше чул отказа ѝ, той вдигна дългите си крака и започна да крачи напред. "В коя стая е?" - попита той с поза, която не позволяваше никакъв отказ. Шарън захапа устни. "Президент Закари, нямате ли нещо друго за правене?" "Лекарят се грижи за баща ми, така че имам малко свободно време", каза той небрежно. Едва тогава Шарън разбра причината за посещението му в болницата. Докато тя се колебаеше, Райли, от друга страна, показа приятелски фронт и поведе пътя. "Просто завийте направо напред. Просто ни следвайте." Каза Райли, преди да дръпне Шарън и да тръгне напред. Шарън я погледна и прошепна: "Не прави нищо глупаво, Райли." Райли не беше притеснена от това. "Защо си толкова нервна? Просто го приеми като началник, който се интересува от подчинените си." Шарън не можеше да го отхвърли. Накрая тя заведе Саймън в стаята. Себастиан се мръщеше и лежеше на болничното легло. В момента, в който видя, че майка му се е върнала, очите му започнаха да блестят живо. "Мамо, най-накрая се върна." Освен това, когато видя Саймън, който беше влязъл отзад, мрачното му изражение стана още по-живо. "Хм? Защо и лошият чичо е тук?" Той се беше блъснал в Саймън на летището онзи ден. Тогава последният беше носел студен и безразличен вид, когато се изправи пред тях. Затова малкото дете го поздрави като лош чичо. Шарън носеше неудобно изражение. Тя погледна мъжа, от когото никой не можеше да разбере емоциите му, и каза на сина си: "Себастиан, този чичо е моят шеф. Трябва да го наричаш чичо Закари." Себастиан погледна лошия чичо, чието лице все още нямаше никакво изражение: "Какво съвпадение? Какво прави тогава тук?" Саймън се приближи до болничното легло и каза по начин, който изглеждаше много нежен: "Чух, че не се чувстваш добре. Затова дойдох да те посетя." Той погледна момчето пред себе си с остър поглед. Колкото повече го гледаше, толкова по-познато му се струваше. Освен това подозрението в него просто ставаше по-силно. Себастиан го погледна, не вярвайки, че е такъв. "Сигурно е, защото изцапах панталоните му със сладолед онзи ден и го направих нещастен. Затова е тук нарочно, за да ми се подиграе." "Добре съм. Не се нуждая от посетители." Малкото дете нарочно сложи недоволен вид. Дори се изправи, сякаш искаше да докаже, че е добре. Но в следващия момент стомахът на малкото дете изсумтя. В резултат на това малкото му лице вече не можеше да задържи емоциите си. Въпреки това, за да не му се подиграват, той продължи да носи сериозен вид. Устните на Саймън се извиха нагоре, когато видя изражението му. "Просто кажи, ако не се чувстваш добре. Няма да ти се подигравам." Той можеше да види през ума на малкото дете. След като приключи с говоренето, той потупа Себастиан по рамото нарочно. "Аз... не се чувствам некомфортно!" Лицето на Себастиан стана ярко розово. Той беше решен да не признае поражение. Нямаше да позволи на никого да му се подиграва! Шарън въздъхна вътрешно, когато видя сина си да се държи по такъв начин. "Чудя се от кого е наследил този нрав?" "Засега изяж лекарството." Шарън подаде лекарство и чаша вода пред малкото дете. Себастиан веднага взе лекарството и го погълна, преди да го отмие с голяма глътка вода. "Намали темпото." Шарън леко го потупа по гърба. Саймън стоеше до тях и се усмихваше, без да казва нито дума. Райли ги погледна тримата и разви илюзия. "Те са семейство от трима!" Да не говорим, че забеляза, че Себастиан и Саймън си приличат наистина много! След като малкото дете изяде лекарството, Шарън го накара да легне, за да си почине. Тя се обърна и осъзна, че Саймън гледа сина ѝ. Не беше сигурна за изражението му и това накара сърцето ѝ да се чувства сякаш е стиснато. В този момент някой влезе забързано. "Чичо, как е дядо ми?" Шарън се намръщи. "Дали е Хауърд?"