— Добре ли си, котенце? — попита тихо Деймиън. Бях се замислила дълбоко и не осъзнах, че разговорът на заден план е заглъхнал, а той забеляза, че не отвръщам със обичайния си саркастичен коментар. „Котенце“ беше прякор, с който ме наричаше, когато бяхме малки, защото, очевидно, имах нрав и огнен характер, които не отговаряха на размера ми. Не израснах чак до четиринадесетата си година, така че прякорът остана. — Да, добре съм — въздъхнах аз. — Всичко ще бъде наред, каквото и да се случи, никога няма да те забравя — изпрати ми той мислено, не искаше останалите да чуят. Обърнах глава и му се усмихнах тъжно. Винаги казваше това, но знаех, че когато намери своята партньорка, тя ще бъде всичко, за което мисли, и тя няма да иска да сме толкова близки, колкото сме. Разбирах, но това не означаваше, че няма да боли като дявол. Не знаеш коя ще е твоята партньорка, докато и двамата не навършите осемнадесет, така че, въпреки че Деймиън е на деветнадесет, няма да разберем до следващия петък. — ЙЙЙЙЙЕЕЕЕЕ, пристигнахме! — изпищя Холи, изтръгвайки Деймиън и мен от разговора ни. Бързо се развълнувах отново. Шест магазина по-късно, се появих в зашеметяваща копринена, тъмночервена рокля. Имаше деколте във формата на сърце с корсет отгоре, който обгръщаше бедрата и задника ми и се спускаше надолу. Имаше висока цепка, която показваше идеално моите тонизирани бедра. Чувайки ахкания, погледнах нагоре и всички зяпаха с отворени усти. Не бях глупава; знаех колко добре изглеждам и как да направя впечатление. Тази рокля беше цяло впечатление. Деймиън се съвзе пръв и издаде ниско ръмжене. Всички веднага затвориха устите си и обърнаха глави. — Света Богородице, Нина. Тази рокля е направена за теб — каза Холи, след като най-накрая се появи и тя. Тя носеше къса, до бедрата, сатенена кралско синя рокля. Изглеждаше като рокля на богиня, с начина, по който се увиваше около нея отново и отново, придавайки ѝ извивки и крака за дни, и със сребърни обувки с отворени пръсти. — Благодаря — засия аз. — И на теб ти стои страхотно! — Е, това покрива повече, отколкото очаквах — измърмори Тревър, все още недоволен от това колко къса е. — Добре, момчета. Време е да се плаща и да ви намерим смокинги! — казах аз. Изведнъж чух гласа на Деймиън в главата си, докато се събличах. — Котенце, надявам се да не си прекалено привързана към тази рокля, защото дори и да не съм твоят партньор, ще я разкъсам от теб в събота вечер. Усмихнах се лукаво. Бузите ми се зачервиха, а бикините ми моментално се намокриха. — И кой каза, че ще ти позволя? — закачливо отвърнах аз. — Ще дойда зад теб, ще те притисна до стената и ще те взема точно тук, жено — закачливо отвърна той. — Целият магазин ще замирише на възбудата ми, искаш ли това? — прошепнах аз, опитвайки се да се овладея. Не чух нищо в отговор, но той се засмя. — Хайде, момчета. Нека да започнем със смокингите — каза Деймиън на висок глас. — Побързайте, момичета. Ще бъдем от другата страна на магазина! — Задник — изпратих му мислено без усилие. След като се преоблякохме, Холи и аз намерихме момчетата и те вече бяха готови, така че се отправихме към дома. Зак, Холи и Тревър спореха отзад кой е по-добрият танцьор и аз се загледах през прозореца, размечтавайки се. Чувствах, че животът ми ще се промени след седмица и не знаех защо. Просто имах това лошо предчувствие. Винаги съм имала този усет за знаене на нещата. Като например, ако ще се случи нещо лошо или ако някой лъже. Може би просто бях в хармония с природата или нещо подобно, но се чувствах по-спокойна, когато можех да тичам или да бъда в гората. Може би затова усещах зловещо чувство. Трябваше да се разходя в гората около нашата глутница. Най-накрая се прибрахме и бързо казах на хората, че съм уморена и че ще си лягам. За щастие, родителите ми още не бяха у дома, така че скрих роклята си и отидох на разходка. Навън започваше да се стъмваше и обичах това време на деня. Здрачът беше толкова красив с червените и оранжевите цветове, боядисващи небето. Беше края на април и започваше да се затопля, но все пак исках да си взема яке. Мразех да ми е студено, а здрачът през април все още беше малко хладен. Имаше малка поляна на около половин километър от къщата ми, която обичах. Обичах да лежа там и да гледам звездите. Имаше малък отвор в короната, който позволяваше на слънчевите или лунните лъчи да надничат надолу. Въпреки че звездите още не бяха излезли, аз все пак лежах там и оставих ума си да се рее. Това беше, докато не чух как клонче се счупи и миризмата на кокос и дъждовна вода изпълни носа ми. Деймиън. — Знаех, че нещо не е наред с теб. — Нямам представа за какво говориш. — О, наистина ли, тук ли бягаш, когато си стресирана за нещо, така че говори ми, котенце. Въздъхнах. Той ме познаваше твърде добре. — Просто имам това чувство. Сякаш нещо лошо ще се случи следващата събота. Ще има около петстотин деца отвсякъде за бала. Нещата ще се променят. Просто не знам дали е към по-добро. Деймиън знаеше за моето „чувство“, което получавам. Многократно инстинктите ми никога не са грешили и са ни спасявали веднъж-два пъти. Той легна до мен и мълча известно време. Звездите вече бяха излезли и бяха красиви. — Винаги съм те харесвал и съм ти се възхищавал. Ти ще бъдеш идеална Луна и аз ще се гордея да бъда твой партньор. Дори и да не сме партньори, ще намерим добър баланс. Ще ревнувам всеки твой партньор, който не съм аз, но стига ти да си щастлива... — Ако само беше толкова просто — казах тихо. Знаех, че сме говорили за това много пъти и сме се закачали също, но ще бъда съкрушена, ако не сме партньори. Тайно съм искала той да бъде мой партньор, откакто бяхме малки. — Чувстваш ли, че ще се случи нещо друго? — Просто не знам. — Котенце...