Той ме изгледа с отвращение в очите си, преди да се запъти към колата, паркирана до мен. Очите ми проследиха движенията му, сигурно това беше сън. - Ти сляпа ли си? - изведнъж ми изкрещя шофьорът му, - Почти наранихте шефа ми. - Остави го, Максуел - заповяда му той, без да откъсва поглед от мен, докато се качваше в колата. Успях да зърна инвалидната му количка на задната седалка. - Но, сър - започна да спори шофьорът му. - Остави го - повтори той, вдигайки прозорците. Шофьорът му ме изгледа злобно и колебливо се върна в колата. Гледах ги как се отдалечават в далечината. Никога не съм си представяла, че ще се сблъскам с него така, накара ме да се зачудя къде отива? Дали и той бягаше от сватбата? Надявах се, защото аз нямах къде да отида. Бавно се върнах към имението, очаквайки съдбата си. В момента, в който влязох във входа, леля ми ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си, - Ти, нещастна курво, опита да избягаш, нали?! - Тя повиши глас към мен разтревожено, - След всичко, което направихме за теб, искаш да донесеш срам на това семейство! - Тя вдигна ръка да ме удари, когато чичо ми я спря. - Недей, не искаме да е наранена за утре - каза той. - Хмф - изсумтя тя, - Имаш късмет. Ава подаде глава и хвърли една торба по мен. Тя падна точно до краката ми. С горчивина в гласа си, тя изсумтя, скръствайки ръце пред гърдите си. - Това е сватбената ти рокля, пристигна само преди минути. Наведох се да взема торбата. - Не мога да повярвам, че тя ще носи рокля като тази, тя е обсипана с диамантени камъни! Уф, защо уреденият брак не беше между мен и един от другите братя - тя се загледа в тавана замечтано, - Те изглеждаха толкова безупречни и секси. - Мисля, че двама от тях са женени, но съм съгласна с теб. Но няма значение, ще получим цялото богатство на света и баща ти ще намери още по-добро семейство, за което да се омъжиш - увери я леля ми и се обърна към мен с отровния си поглед, - А що се отнася до теб, облечи тази рокля, да видим дали има нужда от корекции. Тя ме последва нагоре по стълбите към стаята на Ава. Плъзнах се в разкроената рокля. Беше без ръкави и имаше огромна панделка на гърба. Ава беше права, беше покрита с диамантени камъни навсякъде. Леля ми изсумтя, - Лицето ти прави една толкова добра рокля да изглежда ужасно. Свали я и си лягай, имаме голям ден утре. Тя ме заведе в стаята ми, взе ми телефона, - Ще държа тази врата заключена отвън в случай, че планираш да избягаш отново. Вътре в стаята седнах на пода и притиснах коленете си към гърдите си, ридаейки с очи в дланите си. - Това е най-лошият рожден ден в живота ми. На следващата сутрин бях събудена от леля ми, която отключи вратата, - Оправи се, екипът за обличане е тук, трябва да сме на мястото след два часа. Отидох до банята лениво и се опитах да остана спокойна. Не можех да повярвам, че това се случва и нямах изход. Голям екип от стилисти ме чакаше долу. Те веднага се захванаха за работа, потупвайки всякакви кремове и пудри по лицето ми, друг екип добавяше игли към свободните краища на роклята ми, другите разресваха косата ми, беше съкрушително. Минаха часове и те бяха готови. Те донесоха огромно огледало пред мен и след като се вгледах в отражението, челюстта ми увисна. Бях неузнаваема. Косата ми беше вдигната на къдрав кок, роклята ми стоеше на тялото ми, сякаш беше направена за мен, гримът ми ме караше да изглеждам сякаш съм излязла от филм, ярко червено червило, с красиви голи сенки за очи, голи нокти и за да завърша всичко, чифт стъклени обувки на токчета. Леля ми, чичо ми и Ава бяха в най-скъпите си дрехи и знаех, че също бяха в недоумение от това как изглеждам. Беше време да отидем на сватбата. Шофьорът на черната лимузина, паркирана пред нашето имение, наведе глава към мен. Осъзнах, че той е същият шофьор, който извеждаше Ланс Джерад снощи. Той не ме позна. Качихме се в колата и се отправихме към имението на Джерад. - Ще изпратим някой да донесе всичките ти неща по-късно - каза ми леля ми, - освен че всичко, което имаш, са парцали. - Аз ще дойда да ги взема сама - казах тихо, говорейки за първи път днес. Стигнахме до огромната порта, която беше украсена със злато и имаше огромно "Джерад" на нея. Разширих очи от това колко огромно и елегантно беше бялото имение. Имаше множество хора, охраняващи портите. Чувствах се като в замък. Пътуването беше дълго, но най-накрая стигнахме до входа. За семейно парти само, те имаха огромно семейство. Всички стояха до входа в най-елегантните тоалети, които някога съм виждала. Госпожа Джерад имаше огромна усмивка на лицето си, докато леля ми ми помагаше да изляза от колата, с фалшива усмивка на лицето си. Госпожа Джерад беше в красива синя рокля до земята и почти нямаше грим. - Прекрасно, какъв ангел! - засия госпожа Джерад, веднага ме обгръщайки с прегръдка. - Нека церемонията започне! - обяви тя. Леля ми и нейното семейство се движеха зад нас, докато влизахме в великолепната стая за събития. Беше над десет хиляди квадратни фута и се чувстваше безкрайна. Стълбовете бяха покрити с най-красивите рози. Мраморните подове бяха покрити с блестящи червени килими, а столовете бяха направени от истинско злато, на които седяха гостите. - Нямаме време за губене! - Тя ме предаде на чичо ми, - Ще позволя на свещеника да започне, жалко е, че сватбата беше обявена твърде скоро, че семейството ви не можеше да дойде, но ще организираме подходящо афтър парти в най-близко бъдеще. - Тя забързано се отдалечи, за да информира свещеника. - Не мога да повярвам, че това се случва, мислех, че съм видяла върха на лукса! - ахна Ава зад мен и каза тихо, - Татко, по-добре намери семейство, което може да надмине дори по-голяма сватба от тази! - Разбира се, скъпа, само най-доброто за теб, всички големи семейства ще дойдат при нас, след като видят колко богатство сме натрупали - изкикоти се леля ми. Върнах се в реалността, когато пианистът започна да свири известната "Ето я и булката". Това наистина се случваше. Докато чичо ми ме водеше надолу по пътеката, преглътнах трудно, опитвайки се да върна сълзите. "Не плачи, Валери, не трябва да плачеш, Валери" - казах си. Всички погледи бяха приковани в нас, всички гости бяха заели местата си, надявах се земята да се отвори и да ме погълне. Чичо ми ме остави сама на олтара. Ланс Джерад вече беше там, седнал в огромната си черна инвалидна количка, облечен в сив костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Защо отново използваше инвалидната количка? Той изглеждаше толкова незаинтересован от каквото и да се случваше. Имаше толкова божествено лице сега, когато бях близо до него, но изражението на лицето му ме ужасяваше. Страхувах се какво може да ми причини. Свещеникът започна да бърбори някакви думи. - Госпожице Ава Кантон? - каза той. Аз потрепнах, забравих, че трябва да бъда Ава. - Съгласна ли сте да вземете господин Ланс Джерад за свой законен съпруг? - повтори той. Погледнах към тълпата, леля ми беше стиснала юмруци до себе си. Тишината беше тежка, докато всички чакаха отговора ми. Това беше. Моят шанс да сложа край на всичко.