-Лукас- Не мога да си почина, въпреки че ме тъпчат със силни успокоителни. Всеки път, когато задряма за няколко минути, ме връща към този кошмар; кошмар, който все още се опитвам да поставя в реалния свят. Не мога да приема това, което видях, дори не съм сигурен какво видях. Когато Ели, Ной и аз стигнахме до лагера край границата, всички бяха мъртви; всичките ни братя бяха мъртви. Сигурно имаше поне 40 от тях, лежащи на земята, някои дори без крайници. Какво би могло да причини такова клане?! Това беше явно нападение над лагера, но всички мъртви бяха върколаци! Къде бяха телата на враговете? Войниците, разположени тук, бяха елитни, но не успяха да убият нито един враг? И тримата стояхме над телата им в продължение на много минути, без да знаем какво да кажем или мислим. Ели беше първият, който проговори, съветвайки ни да търсим улики, вместо да се връщаме в Съвета без никакви насоки. Всички се съгласихме, но когато започнахме да оглеждаме телата на много от нашите братя, осъзнахме, че никой звяр, познат на нас, не би могъл да причини този тип щети. Ели пръв изрази мнението си: "Бяха вълци", изръмжа той и потвърди с абсолютна сигурност. "Никога не съм срещал вълк, който да може да причини това, Ели, не срещу върколак." Ной не споделя дълбоко вкоренената омраза към върколаците, която има Ели. "Точно до тяхната граница сме, хлапе! Ако не те, то кой?!" "Ели, огледай се! Нито един мъртъв вълк? Нито един оцелял върколак? И по-важното - никаква миризма на вълк!" Ели се намръщи, знаеше, че Ной е прав, но дори аз исках да вярвам, че вълците са виновни, само за да намеря някакъв смисъл в това. Алтернативата, че този звяр е нещо непознато, много по-могъщо от нас, изпращаше вълни от страх по цялото ми тяло. "Трябва да им дадем подходящо погребение", каза Ной и всички се съгласихме, дори и да ни отнеме цял ден. Отне ни часове да съберем достатъчно дърва за огрев за погребалната клада. Подходящо изпращане щеше да се извърши в главния замък, с всички наши братя и сестри, присъстващи и скърбящи. На зазоряване щяхме да запалим огъня, изпращайки братята ни в отвъдния живот. Но нямахме време и знаехме, че Съветът няма да си направи труда да ги транспортира за каквато и да е подходяща церемония. Трябваше да го направим сами. Докато подреждахме телата, вдигайки ги едно по едно, стомахът ми започна да се свива и очите ми да парят. Вдигането им ме приземи към случилото се. Сдържах нуждата си да плача, докато ги поставяхме на кладата. След като приключихме, Ели запали всичко и всички сведохме глави в знак на уважение. Погледнах Ной и той имаше тържествен вид на лицето си. Огънят ги беше погълнал всичките и беше въпрос на време всичко да се превърне в пепел. Запазихме мълчание до края на импровизираната ни церемония. - След като огънят се беше изчерпал, слънцето щеше да залезе. Върколаците имат много добро зрение в тъмното, така че връщането не ме притесняваше, а това, което можехме да срещнем. Ной беше първият, който се помръдна, насочвайки се към лагера, без съмнение търсейки улики. Очевидно е, че е било внезапно нападение, всичко беше в безпорядък. Леглата дори не бяха оправени, което показваше, че воините са станали набързо, за да се бият. Това се беше случило много рано сутринта. Точно когато събирахме доказателства за съвета, се чу шум дълбоко в гората и птиците отлитаха набързо. Студ полази гръбнака ми. Бях готов да се преобразя всеки момент, но Ели сложи ръка на рамото ми, гледайки в гората. Ной застана пред нас. Внимателно тръгна към звука. Не се помръднахме, не дишахме, не смеехме да издадем звук в очакване на това, което можеше да има там. Беше много близо до вълчата територия, но не съвсем. Това все още беше територия на върколаци. Чухме звука отново, по-близо и почти подскочих от кожата си. Върколакът ми беше в повишена готовност, като космите на врата ми се бяха изправили. Очите на Ели бяха почернели, което показваше, че и неговият върколак е точно под повърхността. Звукът беше нещо като голям тътен, почти като голямо дърво да беше паднало, но знаехме по-добре. Изведнъж Ной се преобрази на няколко метра пред нас и се хвърли във въздуха, със зъби и нокти навън. Без да се нуждаем от никаква индикация за това, което беше видял, Ели и аз се преобразихме и тръгнахме след него. Ной се вкопчи в нещо, в средата на въздуха! И двамата нападнахме, но пропуснахме. Докато Ной яростно хапеше каквото и да беше дошло към нас, Ели и аз продължавахме да скачаме и да пропускаме. Когато най-накрая почувствах, че съм се вкопчил в нещо, то хвана крака ми, болезнено смачквайки глезена ми и ме притисна към земята. Изскимтях от болка, но най-вече от объркване. Забелязах, че Ной също е на земята, изглеждайки много по-зле от мен. Ели застана пред нас, за да ни защити, въпреки че не виждахме врага. Отначало си помислих, че просто е твърде бърз, за да го видя, но в действителност това нещо беше невидимо. Невидим! Ной и аз обменихме поглед и той направи сигнал. Лапа на рамото му означаваше отстъпление. Преди да успеем да сигнализираме на Ели, то го притискаше яростно към земята. Старият върколак изскимтя, докато Ной и аз се хвърлихме във въздуха, вкопчвайки се в звяра. То ни разклащаше, докато не освободи Ели, а след това ме хвана за кръста и ме смачка също. Ной видя това и заби зъбите си по-дълбоко в него, принуждавайки го да ме освободи. Помогнах на Ели да се изправи и прецених раните му; старецът не изглеждаше добре. Ной дойде при нас и започнахме да отстъпваме, но звярът вече чакаше и ни препречваше пътя. Този път обърнах повече внимание и можех да видя много слаб силует. Беше твърде голям, за да преценя преди, но сега разбрах и паника ме обзе. Съвсем просто, ако не успеем да избягаме, ще умрем.