Когато приключи операцията по предизвикания ми аборт, вече беше късна нощ. Огромната буря се беше превърнала в мъничък дъждец навън през прозореца. Новините по телевизията все още съобщаваха за голямата буря, която се случи по-рано днес. Заглавията гласяха: "Силни поройни дъждове в Оушънвил оставиха 18 мъртви в метрото, 600 пътници евакуирани". Въпреки дискомфорта от упойката, аз се заставих да потърся телефона си и да се обадя на съпруга си, Уолтър Патерсън. Мама лежеше до мен, все още в безсъзнание. Помислих си, че е време за развод. Студеният, монотонeн сигнал за набиране продължаваше да звъни в ушите ми. Точно когато разговорът щеше да приключи сам, Уолтър най-накрая отговори на телефона си. Звучеше ядосан и нетърпелив. "Какво, по дяволите? Бурята вече е минала, защо изобщо ми звъниш? Бях зает цял ден и дори не съм пил вода! "Крака на Трейси е наранен, а кучето ѝ също е сериозно болно. Татко току-що го сложи на система. Все още ги наблюдаваме." "Томас, Уоли, много ви благодаря. Ако не бяхте вие двамата, дори не знам какво щеше да се случи с мен и Мейпъл. Сигурна съм, че щяхме да сме отдавна мъртви като 18-те пътници в метрото." Слабият глас на Трейси веднага се чу по телефона, последван от утешителните думи на моя втори баща. О, значи моят свиреп и строг втори баща всъщност имаше мека и нежна страна! Неговото поведение ми доказа, че има огромна разлика между отношението му към хората, които обича, и към тези, които не обича. Усмихнах се горчиво и казах: "В такъв случай, Уолтър, да се разведем. Аз... не мога повече така." Уолтър само замълча за две секунди, преди гневът му да се стовари върху мен. "Свърши ли с бръщолевенето? Знам, че беше хваната в капан по време на бурята, но не бях ли и аз зает да спасявам хора? Трейси също беше хваната в капан, така че какво толкова, ако спасих нея и кучето ѝ по пътя? "Не може да искаш да се разведеш с мен само заради това? Нямаш ли и грам съчувствие в теб? Знаеш, че на Трейси ѝ е трудно да бъде сама!" На Трейси ѝ е трудно? Значи, на мен и на мама ни беше лесно? Мама току-що беше претърпяла голяма операция, а аз бях към края на бременността си. Значи, дори не се доближавахме до някакъв страничен човек или дори до проклетото ѝ куче? Бременните жени обикновено са емоционално нестабилни. Искаше ми се да плача, но погледнах нагоре и върнах сълзите си. Уолтър все още ми крещеше по телефона. "Искаш развод? Вече си в деветия месец, как смееш да се развеждаш с мен? Обичаш бебето прекалено много! Искаш ли да расте без баща? "Престани да се мислиш за нещо повече, за бога! Трейси все още се нуждае от нас. Трябва да се замислиш за себе си!" След това Уолтър затвори телефона. Опитах се да му се обадя отново, но тогава осъзнах, че е блокирал номера ми. Усмихнах се горчиво, докато се взирах в корема си. Преди беше огромен и кръгъл, но сега беше просто плосък като спаднал балон. Телефонът ми се изплъзна от пръстите и падна на земята със силен трясък. Уолтър беше прав. Ако бебето ми беше все още тук, щях да настоявам да му дам пълноценно семейство. Не бих искала да расте без баща, така че определено щях да избера да простя на Уолтър. Но сега нямах бебе. Единственото лепило, което ме държеше за Уолтър, беше изчезнало. Така че, може би е по-добре да се разведа с него сега. Какъв е смисълът да чакам, така или иначе? Само щях да продължа да се отвращавам, ако останех. Също така, наистина ли спасяването на Трейси беше "по пътя", както твърдеше Уолтър? Тя беше в напълно обратната посока от мястото, където се случи бедствието. Дори ако пожарната го беше изпратила да помогне, Уолтър никога не би тръгнал в посока на Трейси. Мислил ли е въобще за мен, когато му се обаждах толкова пъти? Мислил ли е за бебето в корема ми, което щеше да се роди скоро? Вероятно просто не му пукаше. Иначе нямаше да ми затвори 18 пъти или да говори с мен с такъв леден тон. Защо иначе щеше да ми каже да чакам някой друг да ме спаси? Аз бях неговата съпруга! Аз носех неговото бебе! И се опитвахме цяла година, преди това бебе най-накрая да се случи. Все още си спомням ужасната болка, която изпитвах. Спомням си и разочарованието и безпомощността, които чувствах по време на операцията по предизвикания аборт. Бебето ми беше отнето от мен и не можех да направя нищо по въпроса. Докато бях дълбоко замислена, телефонът на мама започна да звъни. Беше обаждане от Томас Патерсън, моя втори баща. Мислейки, че мама все още не се е събудила от операцията си, реших да отговоря вместо нея. Но точно когато щях да взема телефона ѝ, мама се събуди и отговори сама. Веднага разочарованият глас на Томас избухна в ушите ни. "Стела Дамоне! Не можеш ли да научиш дъщеря си как да се държи? Ти си такова разочарование като майка! Толкова ли са силни хулиганските гени на бившия ти съпруг, че тя е взела всичко от него? "Защо, по дяволите, би искала развод заради такъв дребен въпрос? Разводът не е нещо, с което трябва да се шегува толкова лекомислено!"