Всичко беше размазано за Зоуи, тя не беше сигурна как е успяла да се върне в глутницата. Единственото нещо в ума ѝ бяха повтарящите се образи за това, което се е случило с нея и онзи непознат. Не можеше да почувства нищо, освен болката от отхвърлянето. Отхвърлянето разкъсваше връзката между партньорите и тази болка се усещаше почти като физическа болка, когато някой те намушка и заби нож право в гърдите ти. Не оставаше нищо друго за теб, освен агония. Сърцето ѝ се свиваше при вида на глутницата. Само вчера си мислеше, че това място е нейният дом, но след случилото се и отхвърлянето, тя чувстваше, че и тази сграда я отхвърля. Зоуи влезе в главната зала и се канеше да потърси Десгар. Помисли си, че биха могли да обсъдят нещата, след като се успокои малко, поне трябваше да чуе нейната страна на историята. Беше Тринити, която беше кроила планове срещу нея. „Къде е Десгар?“, попита Зоуи един от членовете на глутницата, които срещна. Младият мъж се стресна, когато видя Зоуи. — Луна, какво се случи с теб? Изглеждаш толкова бледа, болна ли си? — Той я погледна загрижено. Макар че беше рядкост шифтър да се разболее, виждайки лицето на Зоуи в момента, човек можеше да си помисли само това. — Къде е Десгар? — настоя Зоуи с въпроса си. — В кабинета си е, но мисля, че е в лошо настроение — промърмори той. Срещна се с алфата по-рано и той изглеждаше разсеян. Вече беше полунощ и ако Десгар все още беше в кабинета си, обикновено имаше важна работа, която трябваше да свърши незабавно, или просто защото имаше нужда от малко време насаме. Преди беше такъв, дори когато бяха заедно. Дори на Зоуи не й беше позволено да влезе в кабинета му, макар че нямаше да има проблеми, ако настояваше да го види, за разлика от другия член на глутницата, но тя го уважаваше, за да не го безпокои, когато искаше своето място. Затова беше доста изненадана, когато чу ревящ звук от кабинета и вратата се отвори бързо. Иззад нея се появи Тринити, лицето й беше червено. Тя плачеше. Зоуи дори не трябваше да използва мозъка си, за да разбере какво се е случило. Най-вероятно, не знаейки навика на Десгар, Тринити сигурно е влязла в стаята без разрешение и си е навлечела неприятности. Десгар не беше мил човек, всички знаеха, че само със Зоуи може да се счита за нормален. Тринити спря на място, когато видя Зоуи, стресна се, защото я хванаха да плаче така, което някак си накара Зоуи да се почувства малко по-добре. Ако, понеже Десгар я е отхвърлил, Тринити си мислеше, че може бързо да кацне в скута му, не биваше да го изучава старателно. Че алфата може да получи когото си поиска, защо би си помислила, че ще се задоволи с нея? Зоуи се ухили самодоволно и това само раздразни Тринити. „На какво се смееш?!“ излая тя и се приближи агресивно към нея. Очите му бяха толкова червени, докато я гледаше свирепо. Щом Тринити се приближи, тя вдигна ръка, за да плесне усмивката на лицето на Зоуи, но не беше толкова бърза, защото хвана ръката ѝ и я отблъсна грубо, докато Тринити не почувства сякаш си е счупила китката. „Изобщо не мисли за това“, каза Зоуи грубо. Тя я погледна с кама, докато сестра му изсъска свирепо. Изглеждаше сякаш щеше да се превърне в звероподобна форма, но ако го направише, Зоуи нямаше нищо против да ѝ даде един-два урока. Но секунда по-късно Тринити се успокои и се отдалечи, но не преди да каже злобно. „Познаваш Десгар. Той няма да ти прости. Обречен си.“ Зоуи стисна ръце в юмруци, когато чу това. Знаеше колко упорит е Десгар. След като решише нещо, изобщо нямаше да промени решението си. Вече беше късмет за нея, че е жива, защото алфата не би простила предателство. Накрая Зоуи се чудеше как да убеди Десгар, че е невинна по този въпрос и че Тринити я е нагласила, да не говорим, че мъжът е мъртъв, следователно никой не може да бъде разпитван. Зоуи се изправи пред вратата на кабинета му, но не почука, а седна до нея и се прегърна. Вече беше минало полунощ и тя беше много уморена, физически и психически, и не можеше повече да мисли за затруднението си. Беше уплашена и наранена, защото Десгар не ѝ вярваше. В същото време обаче можеше да разбере защо е такъв. Затова трябваше да бъде търпелива с него. Трябваше да му даде пространство и едва тогава щеше да получи шанс да говори. И все пак, Зоуи се почувства толкова замаяна, че беше изтощена и когато затвори очи, заспа. Тя спеше в седнало положение, като подпряше глава на коленете си, докато прегръщаше краката си близо до гърдите си. Тя задряма и се откъсна от обкръжението си с мисълта, че ще се събуди, ако някой отвори вратата. Но в действителност тя спа през цялата нощ и сутринта, дори когато алфата излезе от стаята, тя не го осъзна. Десгар се стресна, когато видя, че Зоуи спи в тази поза, но след това просто си тръгна. Този измамник вече нямаше нищо общо с него. Зоуи се събуди едва по-късно, когато Мал, гама-версията, я събуди. Той леко я разтърси, за да привлече вниманието ѝ. „Зоуи, трябва да се върнеш в спалнята си, ако искаш да спиш“, каза Мал със съчувствен тон. Зоуи отвори замаяно очи и тогава си спомни защо е тук. „Къде е Десгар?“, тя се изправи и видя, че кабинетът вече е празен, а сърцето ѝ отново я заболя. Не го интересуваше…