'Бип' 'Бип' 'Бип' 'Бип' 'Бип' Ушите ми се изостриха при определен дразнещ звук, докато се мъчех да отворя очи. Отне ми няколко минути, докато очите ми се приспособят към заобикалящата ме среда и в началото бях объркана къде се намирам. Постепенно спомените ми се върнаха и бавно започнах да си спомням къде съм и защо се чувствам толкова слаба и изтръпнала. Почти веднага влезе медицинска сестра, видя ме и очите й светнаха веднага, сякаш не очакваше да съм будна. Тя дойде до мен и ме прегледа за някакви абнормални признаци. "Здравей, как се чувстваш?" - попита тя нежно. Опитах се да говоря, но всичко, което излезе, беше хриптене. Тя веднага изтича и се върна след секунди с чаша вода. Жадно изпих чашата, осъзнавайки колко жадна съм била. Прочистих гърлото си и опитах отново. "Добре съм, какво ми се случи?" - попитах с тих дрезгав глас. "Почти си помислихме, че сме те загубили", каза тя. "Почакай, трябва да уведомя лекаря, че най-накрая си се събудила." - отговори тя и си тръгна набързо. Почти веднага влезе лекарят и се втурна към мен. Направи няколко прегледа, преди най-накрая да заговори с мен. "Как се чувстваш?" - попита той, наблюдавайки ме внимателно. "Чувствам се слаба и изтръпнала", отговорих аз, звучайки малко по-добре. "Какво се случи?" - попитах. "След операцията ти отказа да се събудиш. Опитахме различни методи, за да те върнем, но ти отказа да отговориш. Беше в кома 3 месеца и си помислихме, че сме те загубили", информира ме той. "3 месеца", повторих аз, опитвайки се да свържа нещата, защото имах чувството, че спомените ми са мъгливи. След няколко секунди най-накрая щракна. "Лиъм", казах аз, оглеждайки се. "Къде е Лиъм, как е той?" - попитах лекаря. "О, той е добре, имплантът беше успешен и той беше изписан отдавна, преди около 2 месеца", информира ме той. Въздъхнах облекчено, щастлива, че е добре. "Кога ще дойде да ме види?" - попитах, развълнувана. "Ъъ", каза лекарят, почесвайки се по главата. "Кога ще дойде?" - повторих, този път ставайки нервна. "Той няма да дойде, мила, не е стъпвал тук, откакто беше изписан." "Какво!" - извиках аз, което ми донесе остра болка в стомаха. За момент не можех да дишам. "Хей, успокой се, изобщо не си оздравяла", каза той, втурвайки се към мен. "Не разбирам, сър, моля те, кажи ми кога ще дойде приятелят ми да ме види", казах аз, докато горещи сълзи се стичаха по бузите ми. "Той няма да се върне, скъпа, чух, че родителите му са го извели от окръга веднага щом беше изписан", добави лекарят. "Това не е вярно!" - успях да изкрещя отново, което ми донесе нова остра болка в корема. "Трябва да спреш да крещиш, само се нараняваш", опита се да ме успокои той. Не ми пукаше, просто исках да видя приятеля си, заради когото бях хоспитализирана. Никаква болка не можеше да се сравни с болката в сърцето ми, дори и с болезнената в корема ми. Докато плачех, не виждах нищо, само лицето му и го молех да дойде да ме види, за да знам, че това горчиво откровение може би е шега. "Ъхм, това не е всичко, госпожо", каза лекарят, прочиствайки гърлото си. "Всички сметки трябва да бъдат платени от вас, както вашата сметка, която се е натрупала през трите месеца, докато сте били в безсъзнание, сметката на Лиъм от деня, в който е бил хоспитализиран, до деня, в който е бил изписан, и сметката за бъбречната трансплантация. Бях информиран, че сте се съгласили да я платите, с вашия подпис като знак за съгласие. Главата ми звънна само при споменаването на името му. "За какви сметки и подписи говорите?" - успях да попитам. "Всички сметки и вашият подпис бяха използвани за подписване на споразумението, че ще платите за всичко", добави лекарят. "Ах..." - въздъхнах, докато бавно се чувствах, че губя съзнание. "О, не!" - чух лекарят да крещи. "Сестра!" - извика той отново. Усмихнах се, защото едва усещах болка. Никаква сърдечна болка, никаква коремна болка, само блаженство. 'Бип' 'Бип' 'Бип' 'Бип' 'Бип' Събудих се със стон от дразнещия звук, бавно отваряйки очи. Огледах се и бях сама и все още в болничното легло. Опитах се да седна, но паднах назад с гримаса. Главата ме болеше и се чувствах сякаш съм била прегазена от камион. Скоро влезе медицинска сестра и промърмори "най-накрая си се събудила", направи няколко прегледа и ме попита дали имам нужда от нещо, но не се притесних да я питам нищо. След известно време тя си тръгна. Почувствах как главата ми се замайва, докато си спомнях информацията, която ми беше стоварена, преди да припадна. Все още под влиянието на лекарствата, бавно се унесох отново. * Изминаха три дни, откакто най-накрая се събудих и все още исках да не се бях събуждала. На малката масичка до леглото ми, написан на лист хартия, беше списък на всички сметки, които се бяха натрупали през месеците, както моите, така и неговите, с моя подпис в долната част, твърдящ, че ще платя всички неплатени сметки. Не бях изненадана от подписа, защото Лиъм знае всичко за мен, до подписа ми и моите транзакционни ПИН кодове. Не можете да ме вините, представете си, че излизате с някого повече от три години и си мислите, че той е вашата "завинаги е сделката". Буквално споделях всичко с него. Засмях се горчиво, когато си спомних, че беше изпразнил и банковите ми сметки. Засмях се отново, когато погледнах хартията, която беше там, сякаш да ми се подиграва. Не само, че бях бедна, в момента дължах 30 000 долара и нямаше да бъда изписана, докато не бъдат платени. Болезненото е, че сметките продължаваха да се трупат, колкото повече оставах. Можех да реша да се обадя на родителите си, но не сме говорили от години и знаех със сигурност, че нямат такава сума. На четвъртия ден измислих план. Щях да избягам от болницата през нощта. Можех да ходя сега, макар и не много бързо, но не се нуждаех от помощ. Имах всичко планирано и търпеливо чаках нощта. Когато най-накрая дойде нощта, тихо напуснах леглото си и започнах да бягам. Бих предпочела повече, ако имах дрехи, с които да се преоблека, но тази болнична нощница ще свърши работа. Внимателно сканирах коридора, преди да изляза. Планът ми беше прост. Да изляза уверено, сякаш просто се разхождам, след това да се отклоня към страничната част на сградата и да изляза, като прескоча оградата. Тя е висока, но можех да го направя. Когато най-накрая стигнах до страничната част на сградата, където нямаше никой, започнах да се катеря. Започнах да се катеря внимателно и здраво, защото животът ми зависеше от това. Ръцете и краката ми трепереха, докато се изкачвах по-нагоре, но не ми пукаше. Усмихнах се, защото бях почти по средата, вече можех да вкуся свободата. "Какво мислиш, че правиш?" - чух твърд глас да казва.