Гледна точка на София Избърсах сълзите от ъгълчетата на очите си, надявайки се никой да не ме види да плача и спиралата ми да не се е разтекла заради безкрайните ми сълзи. Бях нещастна, все още не можех да повярвам, че първият път, когато щях да видя бъдещия си съпруг, щеше да бъде, когато вървя по пътеката, а той щеше да ме чака в края ѝ. Поне се надявах да е там и да не е избягал. Не защото особено исках да се омъжа за него, а защото да ме зарежат пред олтара пред целия свят щеше да бъде много унизително. "Госпожице Бейкър?" Докато оправях принцеската сватбена рокля на Версаче за последен път, една от трите жени, които ме следваха от момента, в който стъпих в това имение днес, ме извика и аз я погледнах. "Да?" "Дядо ви ви чака отвън. Време е." Време е. Време е да се омъжа за мъж, когото не познавам. Кимнах, погледнах се в огледалото за последен път, уверявайки се, че няма петна от сълзи по грима ми, след което напуснах стаята и се спуснах по стълбите към дългите дървени врати, откъдето трябваше да изляза. Роклята се влачеше след мен, а обувките на висок ток, които носех, бяха неудобни. Чувствах се задушена, сякаш щях да се срина всеки момент. "Софи!" Очите на дядо ми светнаха, когато ме видя, а моите се смекчиха, гледайки го целия облечен в синия му смокинг. Всичко е заради него, напомних си, той се нуждаеше от парите. "Дядо," усмихнах му се нежно, забързвайки да стигна до него, преди той да тръгне към мен. Някога беше висок и строен, но годините химиотерапия бяха изсмукали силите му. "О! Изглеждаш прекрасно!" В очите му заблестяха сълзи. "Иска ми се родителите ти да можеха да те видят така." Преглътнах буцата, образувала се в задната част на гърлото ми, докато хващах ръката му, когато стигнах до него. "Щастлив ли си, дядо?" "Много." Той се усмихна лъчезарно, "Ще се грижат за теб, когато ме няма. Габриел е добър човек." Кимнах. Не бях щастлива, но той не трябваше да знае това. "Готова ли си?" Попита той шепнешком, докато увивах ръце около ръката му и стояхме пред затворените врати. "Колкото и да е възможно." По сигнал вратите се отвориха. Хората стояха от двете ми страни, когато излязох и стъпих на пътеката, всички погледи бяха насочени към мен. Някои приглушени шепоти. Светкавици на камери. Дълбоко вдишване. Дълбоко издишване. Погледнах нагоре. Въпреки щателно планираната екстравагантност навсякъде около мен, за която семейство Уитлок бяха похарчили стотици хиляди долари, човекът, който привлече погледа ми, беше мъжът, стоящ в края на пътеката. Габриел Уитлок. Бях го потърсила в Google. Знаех за кафявите му очи и тъмната коса, закривената му усмивка, широките му, мускулести рамене и грациозната му стойка, но сърцето ми все пак пропусна удар, когато очите ни се срещнаха. О, толкова много исках това да е сбъдната приказка, а не кошмар на брак, в който щях да бъда затворена. Той поглеждаше часовника си и имаше намръщена физиономия, когато погледна нагоре, която се промени, когато ме видя. Емоция, която не можах да разгадая, проблесна в тях и аз се свих под втренчения му поглед. Той слезе, когато стигнах до края, подавайки ръката си към мен с перфектно трениран жест, а камерите светкаха повече от всякога, докато дядо ми постави ръката ми в неговата, сякаш традиционно ме поверяваше на него. Дланта му беше груба и голяма, а моята се чувстваше толкова малка в неговата. О, какъв несъответствие. "Здравей," промърморих аз над думите на свещеника, изненадвайки себе си. Не бях планирала да правя това. Гласът ми беше толкова тих, че не бях сигурна дали ме е чул, но той го направи. Очите му се плъзнаха към мен, задържайки се върху мен за кратко. Челюстта му се стегна и след това той отмести поглед. Той не ме погледна обратно през останалото време и бузите ми все още бяха зачервени от срам, когато ужасните думи се намесиха: "Приемаш ли ти, Габриел Уитлок, София Бейкър за своя законна съпруга?" "Приемам." Най-накрая се обърна към мен и аз захапах долната си устна. "И приемаш ли ти, София Бейкър, Габриел Уитлок за свой законен съпруг?" Това беше задушаващо. Екипировката, която носех, струваше повече от апартамента ми. "Приемам," все пак отговорих. "Габриел, можеш да целунеш булката си." Обяви служителят и целият свят избледня, когато той пристъпи към мен, надвиснал над мен въпреки високите токчета, които носех. Една от ръцете му отметна разпуснатите ми къдрици и хвана бузата ми, докато се наведе, за да постави нежно устните си върху мен. Беше едва докосване. И точно толкова бързо, той се отдалечи, сякаш не е трябвало да ме целува изобщо. * * Не присъствахме на приема на собствената си сватба. След сватбата бях отведена обратно вътре от дядо ми. "Изглежда, че Габриел няма търпение да те опознае," засмя се тихо дядо ми и аз обмислих желанието да завъртя очи. "Абсолютно нямам търпение." Гласът на Габриел запълни отзад, очарователна, но официална усмивка на устните му. "Грижи се добре за моята Софи, добре?" "Тя никога няма да има шанс да се оплаче." Той дори не ме погледна. "Но ще я открадна от теб сега." Дядо се усмихна тъжно и аз го стиснах силно. "Ще те посетя утре," обещах му, "Не забравяй лекарствата си." Той кимна. Щеше да остане следващите няколко дни с бабите и дядовците на Габриел, които се оказаха негови приятели от колежа. Бях ги срещала няколко пъти преди. Посещаваха доста често, след като чуха за болестта на дядо. "Усмихни се." Прошепна Габриел, когато започнахме да вървим навън, карайки ме да го погледна. "А?" "Казах... усмихни се." Навъсих вежди още повече, объркана, но веднага щом стъпих отвън, десетки светлини на камери просветнаха в очите ми. Имаше репортери навсякъде, задаващи припокриващи се въпроси, които не можех да уловя. "Вярно ли е, че това е уреден брак?" "Вярно ли е, че това е първият път, когато се срещате?" "Г-н Уитлок, какво се случи с връзката ви с г-ца Грант?" Не можех да разбера много неща, само Габриел. Той беше обвил една от ръцете си около гърба ми, тялото му беше наклонено настрани, сякаш за да ме предпази от светкавиците, докато ни водеше към лимузината в края на пътя и бързо ми помогна да вляза вътре. Веднага щом вратата се затвори, нежността, с която беше говорил с дядо ми и показа пред камерите, изчезна и челюстта му се стегна, очите му паднаха отново на часовника. Прочистих гърлото си. "Това нормално ли е за теб?" "Да." Той погледна навън, докато шофьорът отпътуваше от хаоса, едва ме поглеждайки. Отново проговорих. "Аз съм София... Бейкър." Този път той ме погледна сякаш съм глупава. "Знам," отвърна той безизразно. Замълчах след това. Явно не се интересуваше да говори с мен. Чувствах се засрамена, че се опитвах отново и отново и желанието да плача се върна. Винаги съм знаела, че това няма да е нереалистична приказка, където той ме поглежда за първи път и се влюбва лудо в мен, но се надявах поне да ме погледне. И да говори с мен. Или да се съгласи да бъде приятел. Или нещо. Но с начина, по който се държеше с мен, можех също толкова добре да се омъжа за робот. След двадесет минути мълчание, без музика, прозорци, вдигнати нагоре и миризмата на лек освежител за въздух, смесен с климатика на колата, ме задушаваше, аз отново проговорих. "Обидила ли съм те по някакъв начин?" "Ами, да," той повдигна вежда към мен, "Омъжи се за мен."