Първият ден от Фестивала на Червената луна. Улиците на Столицата гъмжаха от хора от цялата страна, събрали се край Двореца, за да празнуват. За Драконовата империя Фестивалът на Червената луна беше едно от най-големите тържества през годината, провеждано, за да демонстрира силата и богатството си пред съседните кралства. Всеки заможен човек в страната очакваше този ден, за да покаже своите богатства, а онези, които не бяха толкова преуспели, намираха творчески начини да изглеждат такива. Воини в лъскави доспехи, велможи в красиви карети, жени, отрупани с пищни бижута, и дори деца в най-хубавите си дрехи. Ако някой притежаваше някакво имущество, трябваше гордо да го покаже или да се скрие от срам. Защото в Драконовата империя парите и притежанията означаваха власт, а властта беше всичко. Насред тълпата имаше и такива, които никой не забелязваше, за които никой не го беше грижа, следващи господарите си с очи, забити в земята. Роби. Редици от роби следваха шествията на своите господари в жалка тишина. Вървяха като сенки и единствените звуци, които се чуваха, бяха дрънченето на веригите и оковите им при всяка направена стъпка. Сред тях очите на една млада робиня не бяха сведени като на останалите. Нейните бяха вперени в ослепителното злато на покрива на Двореца. Дворецът. Истинско кътче от Рая на Земята. И макар хората от Столицата да бяха богати и могъщи, над всички тях имаше по-висша сила – Императорът. Владетел на всичко, Императорът беше всемогъщ, смятан за живо божество сред смъртните. С ненадмината власт той управляваше страната с желязна ръка. Каквото и да станеше, неговата дума беше закон. Императорът никога не копнееше за нищо, тъй като всичко в страната вече беше негово. Той беше обичан и боготворен от народа си, но най-важното бе, че хората знаеха, че трябва да се страхуват от него. А на този Фестивал на Червената луна Свещените порти на Императорския дворец щяха да бъдат отворени за онези, които бяха сметнати за достойни. Преди десет дни дворцов пратеник беше излязъл да раздаде жадуваните червени пликове – покана, за която всеки мъж би убил. Робинята беше наблюдавала как господарят ѝ се надява и се моли това писмо да пристигне на вратата му. Той беше старши министър, но дори мястото му в двора не можеше да бъде гарантирано. Беше толкова напрегнат, че се отнасяше с домочадието си дори по-зле от обикновено – с наложниците си, със слугите си и особено с робите си. Момичето имаше прясна рана на гърба си, свидетелство за неговото безпокойство. Дори сега все още усещаше парещата болка от камшика. Накрая писмото беше дошло. И така, в първия ден на Фестивала на Червената луна, старият министър се беше отправил към Двореца в скъпо изглеждаща карета, придружаван от антуража си. Седем от любимите му наложници го следваха в собствени карети, съпроводени от прислужниците си, а двадесет роби вървяха зад тях. Младата жена не се интересуваше от всички празненства около нея. Минаваха покрай сергии с вкусно ухаеща храна, които събуждаха болезнено празните стомаси на робите. Нейният също беше празен, но това почти не я притесняваше. Беше свикнала с тъпата болка на постоянния глад. Тя пренебрегваше магазините, храната, дори обикновените хора, които се възхищаваха на тяхното шествие, и продължаваше да върви. Както обикновено, министърът беше посрещнат в Двореца. Той небрежно обсъди предстоящите събития от фестивала с колегите си и се похвали с младите си и красиви наложници. За простолюдието, което не можеше да влезе в Двореца, фестивалът се празнуваше с грандиозни партита в къщите на богатите, с улични представления и панаири. Но за избраните в Голямата арена на Двореца щяха да бъдат представени много зрелищни събития и представления. Големият площад, построен като Колизеум, беше достатъчно просторен, за да побере няколко хиляди души. Част от него беше отделена от останалата – специална ложа с южно изложение, богато и пищно украсена, очакваща да посрещне Императора, семейството му и техните придружители. Робинята беше чувала само слухове за това, което се случва на голямата арена. Божествени танци, състезания с колесници, битки на воини, показ на митични и странни същества, елитни изпълнители... Всичко, което не можеше да бъде видяно от обикновените хора, трябваше да бъде показано на Императора и на най-почетните гости на Двореца през седемте дни на фестивала. През първите три дни тя следваше господаря си, прислужвайки както обикновено на една от наложниците му. Не видя нито едно от представленията, стоеше в покоите, за да чисти и да чака заповеди, без да говори с никого. На четвъртия ден наложницата на министъра внезапно я изпрати да бъде заключена в студена клетка, пълна с други роби. Просто им беше казано, че са взети от господарите си, за да бъдат дадени като дар на Императора. Младата жена остана там още три дни, без да има представа какво предстои. На сутринта на седмия ден всички гости чакаха със затаен дъх. Последният ден на фестивала беше единственият ден, в който заедно с Императора трябваше да присъстват и шестимата Драконови принцове. За всеки, който присъстваше на събитието, това беше единствената възможност всяка година да види цялото императорско семейство заедно, тъй като не всички принцове живееха в Двореца през останалата част от годината. Никой не знаеше кой от тези млади мъже ще наследи Императора. Говореше се, че има своите любимци, но все още не беше посочил официален наследник. От първородния до най-младия, всеки един от принцовете можеше един ден да управлява Империята. Изборът кой принц да подкрепят и на кого да се харесат беше най-трудното решение за аристокрацията. Страхът да подкрепят грешния принц и да загубят позициите си винаги присъстваше. Седмият ден беше от голямо значение, тъй като беше и единственият ден от фестивала, в който гостите можеха да видят всички Императорски дракони. Свещените зверове всяваха страх у всички и бяха самото олицетворение на властта, държана от Драконовата империя. Макар Златният дракон на Императора да можеше да бъде видян от време на време в Двореца, всеки гост очакваше изумителната гледка на всички Императорски дракони, събрани на едно място. Те започнаха да пристигат един по един в Голямата арена, като всеки принц беше придружен от своя дракон. Трима от тях дойдоха от небето, яздейки великолепните си зверове. Останалите принцове влязоха в арената пеша, а драконите им ги следваха плътно. Гледката на огромните, люспести същества плашеше по-голямата част от тълпата, но въпреки това хората не можеха да откъснат очи от тях. Всеки дракон беше поне осем пъти по-голям от човек, а най-големите от тях достигаха до дванадесет или тринадесет пъти. Два от драконите бяха докарани в клетки, докато другите бяха оковани или с намордници. Всеки от тези дракони беше пазен от трима до десет слуги, но последният дракон беше воден напълно свободен и без придружител. Той носеше само верижен нашийник около врата си и следваше господаря си плътно като послушно куче. Оставяйки ги в центъра на арената, принцовете, един след друг, заеха местата си, всички подредени на широка платформа под трона на Императора. Докато тълпата бъбреше за шестте красиви създания, изложени на арената, някои от синовете на Императора също се присъединиха към разговорите. Петият принц се хвалеше как предишния ден се бил влюбил в наложница на един министър и накрая обезглавил стареца, за да може да ги има всичките. – Колко взе в крайна сметка, братко? – попита Вторият принц подигравателно. – Седем. Но не ми трябват толкова много... Ще взема само най-красивата от тях! – Колко великодушно от твоя страна... – измърмори Четвъртият принц, който изглеждаше отегчен. – Защо не оставиш някоя красавица за третия ни брат? – пошегува се Вторият принц. – Той все още не си е взел нито една жена. – Не всички имаме нужда от толкова компания, братко – измърмори най-младият принц в защита на брат си. Всички зачакаха да чуят отговора на третия си брат, но бяха посрещнати от тишина. Той беше този, който беше пристигнал с необуздания дракон. Огромният звяр стоеше покорно неподвижен, а обсидиановите очи на принца бяха вперени в арената, пренебрегвайки напълно братята си. Братята му спряха да си говорят и проследиха погледа му. На тридесет метра под тях млад мъж представяше предстоящото представление, първото за деня: приношение за Императорските дракони. Зад него голяма група хора чакаше да бъде пожертвана, заобиколена от въоръжени мъже. Всеки път, когато някой от тях се осмелеше да извика, пазачите се нахвърляха и ги шибаха с камшици, които срязваха дълбоко плътта им. Така че групата остана мълчалива. Всички те бяха осъдени на смърт. Престъпници, военнопленници и роби – всеки от тях беше осъден да умре този ден. Някои от присъстващите роби преди това принадлежаха на стар министър. Тъй като господарят им беше умрял, хората от Двореца просто бяха решили да се отърват от тях, заедно с другите роби, които бяха предложени като дан. Сред тях беше и младата робиня с изумруденозелени очи. Точно беше навършила седемнадесет години миналата зима, но имаше обноските и чара на жена. Тя беше диамант сред въглени, красива въпреки прахта и мръсотията, които я покриваха. Под слоя мръсотия имаше много бледа кожа и беше толкова слаба, че костите ѝ ясно се очертаваха и изпъкваха под дрехата ѝ. Дългата ѝ, разрошена коса се спускаше от раменете до хълбоците ѝ като водопад. Лицето ѝ беше красиво, с форма на диамант, с малък нос и слаби страни. Устните ѝ бяха придобили бледорозов оттенък от студа, който я караше и да трепери. На слепоочието ѝ имаше рана със засъхнала кръв, заобиколена от прясна синина. Останки от удар на пазач, който я беше блъснал по-рано, докато ги вкарваше в арената. Името ѝ беше Касандра.