Сред ужасената тълпа единствено Касандра остана напълно спокойна и мълчалива. Всички останали около нея трепереха от страх, опитвайки се да избегнат погледите на огромните дракони. Шестте звяра, които ги заобикаляха, очевидно бяха заинтригувани от голямата група, а два от тях вече ръмжаха свирепо. Това беше обичаен и нетърпеливо очакван спектакъл, наречен „Приношението“. Публиката чакаше с ентусиазъм да види жестокото зрелище, в което шестте дракона щяха да разкъсват и убиват хора. На никого от тях дори не беше дадено оръжие, с което да се защити, защото зверовете се смятаха за свещени като господарите си. Те бяха тук, за да умрат по възможно най-ужасяващия начин и единствено за забавление на най-изтъкнатите поданици на Драконовата империя. Всички го знаеха. Някои се бяха опитали да избягат от съдбата си и бяха убити на място. Останалите бяха ужасени, но нямаха избор. Как можеха да се надяват да оцелеят след това? Арената беше напълно затворена, а най-ниските стъпала все още се издигаха на десетина метра над тях. Всеки момент шест крилати чудовища щяха да ги погнат, макар че само едно от тях щеше да е достатъчно, за да ги избие всичките. Някой от двореца обявяваше предстоящото забавление, обсипваше с хвалби имперските принцове и техните зверове, като от време на време правеше пауза, за да позволи на тълпата да аплодира и да крещи възторжено. И все пак Касандра не чуваше и дума от това, което говореше той. Твърде много хора около нея плачеха или отчаяно се молеха. Повечето бяха вперили поглед в драконите, чудейки се дали имат някакъв шанс да избягат. Някои момичета дори поглеждаха нагоре в посока на принцовете с надеждата, че някой от тях може да бъде привлечен от красотата им и да ги спаси. В контраст с безнадеждното отчаяние около нея, Касандра гледаше спокойно към обширното небе. Беше слънчево утро с малко облаци, но беше изключително студено. Носеше само стара, дрипава рокля и вериги, които показваха робството ѝ, но на нея всъщност не ѝ пукаше. Нали и без това скоро щеше да умре? Кой би се интересувал от удобство или дрехи сега? Смъртта стоеше на по-малко от три метра, наблюдавайки с шест чифта гладни очи. Всичко, което Касандра искаше, беше това клане да свърши бързо. Годините в робство не бяха оставили място за надежда в сърцето ѝ. Министърът беше жесток и избухлив човек, а и преди него тя бе виждала и преживявала много по-лоши неща. Касандра бе робиня през половината от живота си, станала свидетел на повече жестокост, трудности и смърт, отколкото би трябвало да види момиче на нейната възраст. Дори сега тесните окови около китките ѝ причиняваха болка. Тя завиждаше на мъртвите, които бяха свободни от всички мъчения и страдания. За щастие, скоро щеше да се присъедини към тях. Погледът ѝ се спусна надолу, за да огледа един от зверовете. Големият, неокован дракон беше най-спокойният от всички. Тъй като не се страхуваше, Касандра не можеше да не си помисли, че това е наистина красиво създание. Този имаше люспи, черни като абанос, които блестяха като диаманти, и аленочервени очи. За разлика от неспокойните си събратя, този звяр стоеше неподвижно и безучастно се оглеждаше. Не го интересуваха нито уплашените хора наблизо, нито шумната публика. Величественият дракон сякаш усети погледа ѝ, защото обърна огромната си глава към групата и очите му се плъзнаха наоколо, докато не срещнаха нейните. И двамата спокойно се изучаваха взаимно, хипнотизирани един от друг. Тя, слаб човек, и той, могъщ звяр, чието предназначение бе да отнеме живота ѝ. Размяната на погледи привлече вниманието и на някой друг. От мястото си Третият принц се опита да открие какво наблюдава драконът му толкова напрегнато. След няколко минути той най-накрая намери кльощавата фигура сред тълпата и също я загледа, заинтригуван. Младата жена изглеждаше много крехка, бледа и мършава. Носеше дрипава рокля, дългата ѝ коса бе сплъстена и разрошена, а вериги оковаваха врата и китките ѝ. Пръстите му започнаха бавно да галят ябълката на меча му. В тази жена имаше нещо интригуващо, което го караше да не може да откъсне очи от нея, макар да не знаеше какво е то. И без това би било глупаво. Тази робиня всеки момент щеше да умре. Затова той отклони поглед и прогони всякакви по-нататъшни мисли за жената. Скоро речта приключи и ораторът напусна арената. Някои от робите започнаха да крещят от страх, когато и пазачите ги оставиха. Клетките на драконите бяха отворени, макар че три от тях все още бяха оковани и движенията им – ограничени. Адът се отприщи на арената, а тълпата полудя. Клането беше започнало. Робите се разбягаха, опитвайки се да избегнат хищниците. Но един по един биваха притискани към земята от гигантски нокти или разкъсвани от огромни зъби. Драконите дори не си правеха труда да ядат хората. Те просто си играеха с тях, гонейки живите и боричкайки се за телата. Кръв и писъци се носеха из въздуха, докато пет от гигантските зверове избиваха плячката си. Кървавата баня продължи още няколко минути, преди някой да забележи, че нещо не е наред. Един от драконите не се държеше като събратята си. Най-тъмният звяр вървеше много спокойно към самотна робиня. Тази жена също се държеше странно. За разлика от другите роби, тя не крещеше, не тичаше наоколо и не показваше никакви признаци на страх. Не, младата жена стоеше съвсем неподвижно на пясъка, с очи, вперени в големия дракон, който бавно се приближаваше. Но звярът не показваше враждебност към нея, нито изглеждаше нетърпелив да нападне. Тъй като останаха живи само няколко роби, другите дракони започнаха да се успокояват или да се карат помежду си. Така по-голямата част от вниманието на тълпата беше привлечена от странната двойка. Шепот започна да се надига на арената. Как тази жена беше още жива? Защо драконите не я нападаха и не я убиваха като другите роби? Всички на арената затаиха дъх в очакване да видят какво ще направи Черният дракон. На трийсетина метра по-високо шестимата принцове също наблюдаваха с голям интерес разгръщащата се сцена. Реакциите им към това безпрецедентно събитие бяха различни. Петият и Шестият принц се чудеха как тази жена е избегнала гнева на зверовете. Вторият принц беше раздразнен. – Защо не я убиват?! Спрете да си играете и довършете тази жена! Братко, накарай дракона си да я убие! Третият принц го пренебрегна, с очи, вперени в звяра си. Той гледаше напрегнато, очаквайки да види какво ще направи драконът му. Причината другите да не нападат беше очевидна за него. Тази жена не показваше страх, нито признаци на паника. За драконите тя не беше плячка за убиване, а може би просто пазач, който е бил оставен там. В края на краищата, този „лов“ беше просто игра, защо им е да преследват човек, който не играе? Нямаше причина да им пука за тази жена. Единствено Черният дракон проявяваше интерес към робинята. Почти всички в публиката си мислеха, че най-накрая ще я убие, докато той бавно се приближаваше, но щом се озова близо до младата жена, стана очевидно, че са сгрешили. Далеч от това да я нападне, драконът беше видимо любопитен и протегна глава, за да я подуши. Младата жена почти не реагира, а просто продължи да го наблюдава. Какво ставаше? Хората чакаха, нетърпеливи да видят дали тази робиня ще бъде убита или не. Предишното клане беше напълно забравено; това, което се случваше сега, беше далеч по-интересно. След още няколко минути драконът внезапно легна, свивайки се около жената като послушен домашен любимец. Смаяната тълпа започна да шепне, а вълна от шокирани гласове се усилваше с всяка изминала секунда. Изненадата от случващото се беше очевидна сред всички принцове. Вторият принц беше най-вече вбесен. – Тази жена е вещица! Да я убием веднага! – изкрещя той. – Колко интересно... Никога досега не съм виждал някой да оцелее след Приношението, но да си помисля, че тази крехка жена ще може да стои до драконите... – каза Първият принц. – Достатъчно! Братко! Заповядай на дракона си да... Преди да успее да довърши изречението си, той замръзна под ледения поглед на Третия принц. Тъмните очи го уплашиха толкова много, че той почти се задави със собствените си думи и бързо отмести поглед. Най-младият принц се изкикоти. – Колко смело от твоя страна, братко Врехан! Да си мислиш, че можеш да даваш заповеди на Бога на войната... Той беше абсолютно прав, но това само накара Втория принц да почервенее от гняв. В цялата империя беше добре известен фактът, че от шестимата принцове третият по рождение беше най-добрият укротител на дракони. Третият принц Кайрен, чието перфектно партньорство с черния му звяр му беше позволило да спечели много победи на Изток за императора като генерал и му беше спечелило титлата Бог на войната. В цялата Драконова империя нямаше по-силен мъж и със сигурност нямаше мъж, който да му дава заповеди. Дори императорът го облагодетелстваше силно като блудния син. Такъв не беше случаят с Втория принц, затова той избра да замълчи. Първият принц Сефир, пренебрегвайки краткия спор, все още наблюдаваше странната двойка долу. – Вещица... хм... Която и да е тя, братко, изглежда, че драконът ти наистина е под нейната магия. Колко интересно... Той се обърна, за да види реакцията на брат си, но за негова голяма изненада, очите на Бога на войната вече бяха отново върху арената. Кайрен съзерцаваше жената, която беше покорила дракона му толкова лесно. Пръстите му все още танцуваха по меча му. Петият принц, Лефис, също го забеляза. – Братко Кайрен, изглежда, не само драконът е омагьосан. Възможно ли е жената да е пленила и твоето внимание? Като гледам оттук, не е твърде грозна за робиня, нали? – Това не е ли първият път, в който брат ни проявява интерес към жена? – попита развълнувано най-малкият брат, принц Анур. – Точно така, Анур. Брат ни Кайрен почти не обръщаше внимание на жените, които му бяха изпращани в миналото. Е… освен за да ги убие – прошепна принц Лефис. – Какво ще кажеш, Кайрен? Да помолим ли баща ни да пощади тази робиня? – попита Първият принц, Сефир. Третият принц не отговори. Вместо това той се изправи, с очи, все още вперени в арената. Той беше много висок мъж, с мургава кожа и широки рамене. Няколко души от публиката погледнаха натам, забелязвайки, че един от принцовете стои прав. Но на него не му пукаше. Черният дракон, все още свит около жената, реагира на погледа на господаря си. Внезапно повдигайки брадичка в негова посока, звярът изръмжа силно и се изправи. В отговор на това другите пет дракона също започнаха да ръмжат, но нито един от тях не посмя да се приближи. Застанала до него, Касандра се чудеше какво става. Дали господарят му не му нареждаше да побърза и да я убие? Тя нямаше представа как общуват, но беше очевидно, че драконът и господарят му водеха безмълвен разговор. Внезапно драконът се обърна към нея и разпери черните си криле. В един миг голямата му паст се стрелна към нея, захапвайки веригите, които я оковаваха. Касандра ахна от изненада. Драконът внезапно се издигна към небето, носейки я за веригите, издигайки я все по-високо от земята и принуждавайки тялото ѝ да се изкриви в болезнена поза от натиска върху врата и китките ѝ. За щастие, това продължи само няколко секунди. Тя видя как арената се движи под нея, докато бързо я отнасяше към голяма каменна платформа. Някои хора от публиката изпищяха от ужас, но звярът просто постави Касандра там, пускайки я нежно на колене. Младата жена болезнено си пое дъх, преди да осъзнае къде се намира. Платформата на императорското семейство! Все още усещайки горещия дъх на Черния дракон зад гърба си, тя предпазливо вдигна глава, само за да открие, че точно пред нея стои мъж.