Има много преживявания, които повечето жени биха сметнали за почти универсални. Едно от тези преживявания е необходимостта да вървиш някъде пеша след стъмване. В повечето случаи това е истинско изпитание за нервите. Стискаш нервно ключовете си, оглеждаш се наоколо, опитваш се да се придържаш към добре осветените места и да избягваш хората по улицата. Проблемът е, че на тази улица няма други хора. Защо това да е проблем? Ами, проблем е, защото, ако аз съм единственият човек на тази улица, защо чувам втори чифт стъпки зад гърба си? Нащрек съм, оглеждам се предпазливо, но не виждам никого. Бързам и вървя малко по-бързо, не смея да побягна, за да не предизвикам някого да ме подгони. Странно ли е, че допускам, че стъпките принадлежат на някой, който ме следи? Може би. Но просто не мога да се отърся от това усещане. Няколко пъти днес, докато бях на работа в местната детска градина, усетих нечий поглед върху себе си, но всеки път някое дете започваше да плаче или да се бие и аз забравях за това. Но сега, когато вървя към вкъщи в тъмното, всички тези моменти се връщат с пълна сила в съзнанието ми. Защо, о, защо г-н Ролинсън трябваше да закъснее толкова много, за да вземе дъщеря си? Обикновено се прибирам преди да се стъмни. Живея само на няколко минути от работното си място. Но днес той се обади и каза, че закъснява. Като най-новия и най-неопитен член на персонала, аз бях тази, която трябваше да остане и да го чака, за да може детето да си тръгне, а аз да заключа след това. В резултат на това сега ми се налага да вървя към вкъщи по тъмно. Трябваше да си извикам такси или нещо подобно, но не исках да харча излишни пари, прецених, че разстоянието е съвсем кратко. Докато таксито дойде, вероятно вече щях да съм си у дома! Е, сега съжалявам за това решение. Правя бърза мислена оценка на положението си. Намирам се на около десет минути от вкъщи. Може би по-малко, ако тичам, но никога не съм била особено атлетична, а и имам астма, така че тичането вероятно ще завърши зле. Не разполагам с кой знае какви средства за самозащита, само ключовете, които вече стискам, дамската си чанта и празната кутия за обяд. Обута съм в черни ботуши с равни подметки, които поне са удобни за движение. Човек се нуждае от добри обувки, за да тича след малки деца по цял ден. Дънките ми и бебешкорозовата блуза с шареното лого на детската градина не са подходящи за сливане с обстановката или криене, но това може да се окаже единственият ми избор. Дългата ми кестенява коса е вързана на хлабава опашка с леки вълни в края. Беше накъдрена, когато излязох от вкъщи тази сутрин, но прическата не издържа целия ден. Това е толкова безсмислена мисъл в момента. И все пак, поне косата не ми пречи, въпреки че внезапно си представям всички начини, по които една конска опашка може да се окаже проблем. По-лесно ли е за нападател да ме дръпне назад, ако косата ми е вързана, или ако е пусната? Наистина имам чувството, че това са неща, на които трябва да ни учат в училище. Може би мога да се обадя на някого за помощ, но на кого? На полицията? Ще им отнеме цяла вечност да стигнат дотук, ще е по-бързо да изтичам до вкъщи. Плюс това, какво ще кажа? МИСЛЯ, че МОЖЕ БИ има някой друг на същата улица и ПРЕДПОЛАГАМ, че ме следят? Да, съмнявам се, че ще се втурнат насам. Мога да опитам с брат ми Деймиън. Той би дошъл, ако го помоля, но е пожарникар и тази вечер е нощна смяна. Което означава, че или се занимава с някой спешен случай, ИЛИ е в пожарната. Ще му отнеме също толкова време да пристигне, колкото и на полицията. Добре, нов план. Тъмно е, но не е ЧАК толкова късно. Може би наблизо има отворен магазин или някакъв обект, в който мога да се шмугна. Място с хора, където да изчакам, докато този, който и да е той, си продължи по пътя. Или докато успея да извикам такси, което да ме закара до дома ми. Оглеждам се, но всички сгради наоколо изглеждат тъмни. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Без да мисля, свивам надясно по една странична уличка. Вече не вървя към вкъщи, но съм почти сигурна, че в тази посока има бензиностанция или нещо подобно. В този момент не ме интересува какво е мястото, стига да е добре осветено и да има хора. Вървя само още малко, преди да осъзная, че завиването беше грешка. Очевидно съм объркала посоките. Улиците всъщност стават все по-тъмни и няма и следа от бензиностанция. Стъпките зад мен се приближават. Сърцето ми препуска и се потя твърде обилно за такава хладна нощ. Вървя по-бързо и усещам как опашката ми се мята около раменете. Гърдите ме стягат, или от астмата, или от тревожността, а може би от комбинация между двете. Вероятно трябва да си взема инхалатора, но не съм готова да спра и да ровя в чантата си точно сега. Стъпките зад мен са толкова силни, че рискувам един бърз поглед назад и най-накрая го виждам. Висок, мършав мъж. Изглежда някак неугледен, с разчорлена коса и нездравословна бледост. Погледите ни се срещат и очите му сигурно улавят светлина отнякъде, защото проблясват в странен жълт цвят. Мъжът ми се ухилва и удължава крачката си, настигайки ме. Това е, няма смисъл да се преструвам, че не съм го видяла. Хуквам да бягам, стискайки чантата и кутията за обяд към гърдите си. Изпаднала съм в ужасна паника, не мога да дишам и мисля, че може би съм се загубила. Навсякъде е тъмно и нямам представа накъде да отида. Обмислям да почукам на някоя случайна врата и да крещя за помощ, когато го чувам. Долу вдясно чувам музика. Не знам къде точно е, но веднага свивам надясно и се насочвам натам. Белите ми дробове парят и ми се вие свят. Мисля, че не ми достига кислород, но въпреки това продължавам с всички сили. Музиката става по-силна. Виждам сградата, от която идва, в прозорците светят лампи. Втурвам се към нея и дърпам вратата, но тя не се отваря. По дяволите, вратата е заключена! Разбира се, че е заключена, това е задната част на сградата. Тичах по алея, без да проверя от коя страна на сградата се намирам. И сега, гений такъв, съм заседнала в задънена улица и няма къде да отида. Може би съм изгубила мъжа? Обръщам се и изпищявам, когато осъзнавам, че той стои само на няколко крачки и бавно се приближава. Жълтият блясък се е върнал в очите му. Не знам какво друго да направя, затова хвърлям кутията си за обяд по него. Това е доста безсмислено. Той я отблъсква настрани и ми изръмжава. Моля? Ръмжи? Кой, по дяволите, ръмжи на хората? Стискам ключовете си, държейки ги пред себе си като оръжие. Безполезно, безсмислено оръжие, което няма да ми свърши никаква работа, защото в момента дори не мога да дишам, камо ли да се преборя с мъж, който вероятно е с една глава по-висок от мен. Той прави още една крачка към мен и навлиза в светлината, струяща от прозореца на сградата, и сега съм сигурна, че не ми е стигнал кислородът, защото тук нещо не е наред. Това, което мислех за хлътнали бузи и болнава бледост, всъщност е напълно деформирано лице, покрито със сивееща козина. Всъщност по цялото тяло на мъжа има кичури козина навсякъде, като болно куче, което е загубило половината си козина. Залагам всичко, че този тип има бълхи или нещо подобно. Той ми се хили отново, наслаждавайки се на ужаса ми, и сега виждам зъбите му, или по-скоро трябва да кажа — бивните му. Какво, по дяволите, е той? Крещя с пълно гърло и с ръката, в която не държа ключовете, блъскам по вратата зад мен. — НЯКОЙ ДА МИ ОТВОРИ! МОЛЯ ВИ, ПОМОГНЕТЕ МИ! МОЛЯ ВИ! ИМАМ НУЖДА ОТ ПОМОЩ, ЩЕ НАПРАВЯ ВСИЧКО, МОЛЯ ВИ! — крещя безумно аз. Съществото посяга към мен. Замахвам към него с ключовете си, но то хваща китката ми и ме дръпва напред. Усещам как нещо се забива в китката ми и виждам пръстите му с нокти, докато пускат кръв. Не мога да дишам, това е твърде много. Зрението ми се замъглява. На път съм да умра в някоя задна уличка и последната ми мисъл е, че ми се иска г-н Ролинсън да не беше закъснял толкова.