ГЛАВА 7: Новият дом на Аманда Гледна точка на всезнаещ разказвач: Аманда, която беше вътре в кофата за боклук, плачеше безшумно. „Мама ми каза да се крия, докато изгрее слънцето, ще я послушам. Те се пожертваха, за да спасят живота ми.“ – мислеше си Аманда, докато плачеше безшумно. Сърцето ѝ беше разбито. Не можеше да приеме факта, че родителите ѝ бяха убити точно на 8-ия ѝ рожден ден. Но тогава очите ѝ се разшириха. Почувства ярост, когато чу гласа на онзи върколак. „Аманда? Къде си? Искаш ли да се присъединиш към родителите си в рая?“ – крещеше той наоколо. Аманда трепереше. „Моля те, спаси ме.“ – помисли си тя, докато се молеше да не бъде заловена от него. Върколакът сякаш беше изчезнал от района. Аманда все още се молеше и плачеше безшумно. Беше много уплашена и смъртта на родителите ѝ се въртеше в главата ѝ. След няколко часа тя погледна часовника си. „Шест часа е.“ – промърмори си тя. Аманда вдигна ръце и избута капака на кофата за боклук нагоре. Свали капака и излезе от скривалището си. Взе капака и го върна в кофата за боклук. Тя я погледна: „Благодаря ти, че спаси живота ми.“ – благодари ѝ, защото я беше спасила от смърт. Започна да се разхожда наоколо с подпухнали очи и съкрушени чувства. Върна се в къщата им. Разрида се силно в момента, в който отвори вратата. „Мамо! Тате!“ – изкрещя тя, докато хленчеше. Затича се към тях, виждайки телата им, покрити с кръв. Прегърна ги и ги притисна към себе си. Беше изцапана с кръвта им, но не ѝ пукаше. Плачеше безутешно и се чувстваше толкова ядосана. Обвиняваше себе си. „Заради мен умряхте!“ – ридаеше Аманда по-силно. „Ако бях просто по-силна...“ – промърмори тя. Но тогава лицето на върколака се появи в главата ѝ. Сърцето ѝ започна да бие по-бързо. Тогава тя се изправи и се почувства решена. Иска отмъщение. „Ще потърся справедливост, мамо и тате!“ – обеща Аманда на себе си. След това се почувства толкова изтощена и седна на дивана. Взе телефона си и се обади на спешния телефон. Разговаря с полицията и ги помоли да отидат там възможно най-скоро. Аманда затвори телефона и след няколко минути пристигнаха полиция и линейка. Аманда отново заплака и се помоли на полицая. „Върколак уби родителите ми! Моля ви, намерете го!“ – молеше се тя, докато дърпаше ризата на полицая. Полицаят я отблъсна. „Върколак? Съществуват ли изобщо? Моля те, не чети измислени истории, хлапе.“ – заяви студено полицаят. Очите на Аманда дори не можеха да мигат заради ситуацията. „Те са прави. Как мога да потърся справедливост, ако никой не ми повярва.“ – осъзна тя и се почувства толкова безнадеждна. „Ще разследваме този случай и ще ви уведомим. Моля, попълнете този формуляр.“ – каза друга полицайка, докато се приближаваше към Аманда. Аманда я погледна и отново заплака. „Много ви благодаря.“ – благодари тя на полицайката и взе формуляра и химикалката. След няколко дни все още нямаше резултати от разследването. Аманда продължаваше да се крие в кофата за боклук всяка вечер, за да се скрие от върколака. Аманда присъства на бдението на родителите си. Всички бяха облечени в черно. Аманда беше седнала отпред. „Аманда?“ – някой се приближи до нея. Една дама седна до нея. Аманда я погледна. „Коя сте вие?“ – попита Аманда. Дамата ѝ се усмихна. „Аз съм най-добрата приятелка на майка ти, казвам се Джема.“ – представи се тя. Аманда кимна веднъж. „Приятно ми е да се запознаем.“ – отвърна тя. „Аманда, аз управлявам сиропиталище. Готова съм да ти предложа нов дом. Ще бъдеш с други деца. В Барселона е.“ – предложи Джема. Аманда мълча няколко секунди. „Ако съм там, този върколак няма да ме намери.“ – помисли си Аманда. Аманда ѝ кимна. „Да, моля. Мога ли да се преместя там след погребението на мама и тате по-късно?“ – помоли тя. Джема ѝ се усмихна и кимна. „Разбира се.“ По време на погребението Аманда стоеше близо до ковчезите на родителите си, плачейки толкова силно. Наблюдаваше как ковчезите биват издърпвани надолу. „Мамо и тате, ще отмъстя за смъртта ви и ще потърся справедливост.“ – помисли си Аманда с голямо отчаяние. След погребението Джема и Аманда отидоха в къщата на Аманда. Опаковаха някои от вещите ѝ. Аманда видя топката под дивана, тъй като не беше забелязана от полицията и следователите. Наведе се и я взе. Държеше я и я гледаше. „Благодаря ти, че ме спаси.“ – каза ѝ, сякаш е живо същество. Джема се появи пред нея. „Да тръгваме ли, Аманда?“ Аманда и Джема напуснаха Мадрид и се возеха в колата на Джема. Джема имаше шофьор. Джема седеше до шофьора. Аманда беше отзад. Аманда наблюдаваше пейзажа през прозореца на колата. „Сбогом, Мадрид.“ – промърмори тя. След няколко часа пристигнаха там. Слязоха от колата и застанаха пред сградата на сиропиталището. Аманда зяпна, тъй като беше толкова изумена колко голямо беше сиропиталището. „Уау! Толкова е красиво!“ – каза тя с блеснали очи. Джема я погледна и се усмихна. „Радвам се, че харесваш новия си дом.“ – изрече Джема. След това Джема хвана ръката на Аманда. „Да влизаме, Аманда.“ – каза тя. Аманда стисна по-силно ръката на Джема и я погледна. „Да вървим, госпожо Джема.“ Влязоха вътре и там имаше много сираци. Някои бяха по-малки от Аманда. Но някои бяха на същата възраст като нея. Но повечето от сираците там бяха тийнейджъри. Джема разведе Аманда наоколо. Направи ѝ обиколка. На Аманда ѝ хареса мястото. След това я представи на съквартирантките ѝ. „Аманда, това са твоите съквартирантки. Те са Мадлен, Мили, Нанси и Кат.“ – каза Джема. Джема и Аманда стояха до вратата. Стаята имаше две двуетажни легла. С малко пространство. Аманда пристъпи напред и им се усмихна. „Здравейте, казвам се Аманда. Приятно ми е да се запознаем.“