Лейди Нифра вървеше из коридорите, всяка нейна стъпка изразяваше цел. Коридорите с техните картини на слънчева светлина се размазваха, докато тя минаваше покрай тях. Тя мразеше тези картини. Нито една от тях не можеше да се сравни с усещането за топло слънце върху кожата. Мразеше ги още повече, защото го правеха още по-меланхоличен. Но не можеше да ги свали. Това беше единственото нещо, което го крепеше, поне засега. Стигна до личните покои на Алфата на Алфите. Стражите пред огромните врати се поклониха и отвориха вратите. Личните му покои бяха откъснати от останалата част на сградата на глутницата и много малко хора имаха право да влизат. Само лейди Нифра можеше да влиза в личните му стаи, като спалнята и кабинета. В останалите стаи в крилото му можеха да влизат само прислужници и слуги. И дори тогава никой от тях не помнеше, че е бил там. Толкова много години, прекарани с него, бяха настроили фино сетивата на лейди Нифра към присъствието на нейния крал. Тя можеше да го усети на ниво, което беше отвъд физическото. Обичаше да си мисли, че усеща емоциите му, но знаеше, че това не е така. Той нямаше емоции, които тя да усети. Когато се приближи до кабинета, можеше да усети как фините вибрации във въздуха стават все по-близки и по-плътни. Стигна до вратата на кабинета му и си пое дълбоко въздух. Без значение колко пъти го виждаше, никога не можеше да бъде напълно подготвена да се изправи пред него. "Ваше Величество," извика тя, гласът ѝ беше силен и ясен. "Мога ли да вляза?" "Да." Гласът му се донесе от другата страна, мек и дълбок. Изправяйки раменете си, Нифра отвори вратите и влезе в кабинета му. Забеляза го на дивана да чете книга. Държанието му беше спокойно, косата му се спускаше по тялото му и върху дивана. Той спокойно прелисти страницата, звукът от нея разряза напрегнатата атмосфера. Винаги имаше тази атмосфера около него. Той беше като черна дупка, силен и привличащ всичко към себе си, поглъщащ го и не оставящ нищо след себе си. Присъствието му беше силно и плашещо и всеки път Нифра трябваше да се стегне, за да не падне на колене. Дори когато беше спокоен, облечен в халат и четящ евтин романс, той командваше уважение. "Четете," каза Нифра, издишвайки бавно. "Намерих това, едно от момичетата го имаше със себе си. Предполагам, че го е забравила," каза той. Обърна книгата и погледна корицата. "Това ли са нещата, които хората четат напоследък?" Нифра не знаеше какво да отговори на това. "Наваксвам," каза той с мека въздишка. "Сюжетът изглежда добър, но е ужасна история. Докъде сме стигнали." Сърцето ѝ се сви за него. Да си жив от векове със сигурност си имаше своите недостатъци. Постоянно да трябва да наваксваш с последните събития и случки, като същевременно не можеш да излизаш. "Мога ли да поискам поръчка на по-добри книги, Ваше Величество?" попита тя, стисвайки ръцете си пред себе си, за да ги предпази от треперене. "Нифра, мила моя, колко пъти ще ти казвам да ме наричаш с името ми?" Той обърна глава и я погледна право в очите. Стори ѝ се, че сърцето ѝ спря да бие. И не по добър начин. Тя бързо отмести поглед, проклинайки се, че не е била достатъчно бърза, за да забележи, че ще я погледне. "Не мога да направя това, Ваше Величество." каза тя тихо. Не можеше. Никога. Никой не го наричаше с името му. И въпреки че той ѝ беше предоставил тази привилегия няколко пъти, тя не можеше да се накара да го направи. Имаше ирационалния страх, че нещо лошо ще се случи, ако произнесе името му. Минали бяха векове, откакто някой беше произнесъл името му. Никой не знаеше името му сега, всички го познаваха като Алфата на Алфите или Хроникьора. И Нифра искаше това да остане така. "Най-малкото, което можеш да направиш, е да ме погледнеш, когато говоря. Ти не си обикновен слуга, Нифра. И ти знаеш това." Сърцето ѝ биеше лудо, Нифра вдигна глава и срещна погледа му. Очите му бяха капан. Нифра беше виждала какви неща се случват на хората, които се взираха в погледа му твърде дълго. Той ѝ беше уверявал многократно, че подобни ужаси никога няма да ѝ се случат. И все пак Нифра не можеше да се взира в очите му дълго. "Изглеждате изтощена," каза той, наклонил глава настрани. Смееше ли да каже, че изглежда мил в момента. Израженията му винаги бяха толкова трудни за разчитане, защото рядко имаше такива. Нифра никога не го беше виждала да се усмихва. И беше до него от доста години. "Добре съм, Ваше Величество," каза тя, чувствайки се замаяна от продължителния зрителен контакт. Умът ѝ се върна към срещата, която имаше с робинята. Змията, увита около ръката ѝ, изражението на лицето на момичето. Нифра се чудеше дали трябва да го информира за това. Глас ѝ прошепна, че това е лоша идея. По някаква причина това момиче го беше провокирало до крайна степен на гняв. Той беше черна дупка, но не се ядосваше за нищо. За да я направи робиня, трябва да е бил наистина раздразнен. Дори Нифра знаеше това. Той отмести поглед обратно към книгата си. Нифра почувства, че най-накрая може да диша. Коленете ѝ се чувстваха слаби и тя се заклати, опитвайки се да запази равновесие. "Един ден ще ми кажеш тревогите си." каза той. "Винаги можете да вземете отговорите, Ваше Величество." каза Нифра учтиво. "Не мога да направя това," каза той и прелисти страница. "Обещах ти, че никога няма да направя това." И той държи на думата си. Никога няма да претърси пукнатините на ума ѝ, за да разгадае мислите ѝ. Думата му струваше теглото си в злато. Може би това ѝ даваше някакво подобие на мир. Той няма да узнае. Никога. "Добре съм." Тя запази стойката си. "Нищо, което една добра нощна почивка няма да оправи." "Само защото тялото ти е различно, не означава, че трябва да го претоварваш. Как са момичетата?" Нифра беше благодарна за промяната на темата. Наистина беше изтощена, умът ѝ се въртеше и тя трепереше от тежестта на присъствието му. По някаква причина не можеше да спре да мисли за тази робиня и змията. Тя изтръсна мислите от главата си. Той ѝ беше задал въпрос. "Те са добре," каза Нифра. "Сватбеното парти на Амелия е утре." "Амелия? Момичето с родилното петно на бузата, тя пее красиво също?" Нифра кимна. "Да, Ваше Величество." каза тя, малка усмивка се появи на устните ѝ. Слуховете никога не отдаваха справедливост на човека, който беше. Ако знаеха, че той познава всички момичета, които бяха преминали през тези стени по име и по лице, щяха ли все още да го наричат чудовище? "Подгответе подарък за нея. За съжаление, няма да мога да присъствам." Тя долови слаба тъга в тона му. Изчезна толкова бързо, колкото се появи. "Да, Ваше Величество." "Има ли други събития?" попита той. Не, Нифра нямаше да го занимава с тривиалните неща на харема. Като това как робинята предизвиква драма. И въпроса със змията. "Няма, Ваше Величество." каза тя. "А робинята?" Тя въздъхна. Разбира се, че щеше да попита за нея. Разбира се, че си спомняше. "Тя е добре, Ваше Величество. Изпълнява задълженията си, както се очаква." "Добре." каза той стегнато. "Ваше Величество, останалите глутници изпратиха момичетата." Той я погледна. Тя задържа дъха си. "Същото?" Същото. Да. Те са ужасени. Не искат да умрат. Искат да се върнат у дома. Тези, които бяха изпратени доброволно и напълно наясно със състоянието си, седяха неподвижно като статуи с празен поглед в очите. С всяка нова партида момичета, Нифра се надяваше, че може би, само може би ще се получи. Никога не се получаваше. И всеки път тази надежда се разбиваше. "Да." отговори тя. Той затвори книгата и въздъхна. "Това става старо." каза той, повече на себе си, отколкото на нея. Нифра искаше да може да отнеме болката му. Но не ѝ беше позволено да го направи. "Да изпратя ли за Блеър?" "Не." Той махна пренебрежително. "Искам да бъда сам тази вечер." "Тогава ще си тръгна." "Не." каза той рязко. "Остани. Седни там и чети нещо. Няма да си тръгваш." "Но Ваше Величество, трябва да..." "Не исках разрешението ти, Нифра. Казвам ти какво ще направиш." Нифра отиде до дивана срещу него и седна. "Има ли новини от Калдан?" Лицето ѝ се вкисна при споменаването на това име. "Той изпрати писмо, че скоро ще се върне." "Балът на Алфите и срещата ни наближават. Той ще бъде точно навреме." Нифра кимна сковано. "Да, ще бъде." "Един ден ще се стоплиш към него." Никога, искаше да каже тя. Но не го каза. Калдан беше чиста измет и тя щеше да го мрази, докато самото време не свърши.