Гледна точка на Сабрина: В леглото ми има змия. Черна, лъскава, съскаща като буря. Мънистените ѝ очички ме гледаха и можех да кажа, че дими. Взирах се в нея, черното ѝ тяло контрастираше с това, което някога бяха белите чаршафи на леглото ми. Ако не бях забелязала, че нещо се движи под леглото ми, щях да бъда ухапана. Блеър. Тази шибана кучка. Тя е тази, която направи това. Знаех, че змията е отровна. Знаех, че ако я докосна с голи ръце, ще ме ухапе. И никой няма да го е грижа. Седнах на пода и обмислях какво да правя. Късно е, мисля, че е около три сутринта. Имам около два часа сън, преди да се събудя отново. Клепачите ми падат, но не смея да затворя очи. Змията вдигна глава, на врата ѝ се появи качулка. Мамка му, кралска кобра. Всъщност съм мъртва в момента. Кобрата ме гледаше. Раздвоеният ѝ език се изплъзна от устата ѝ, силно съскане изпълни въздуха. „Ядосваш ли ми се?“, попитах аз. Засмях се тихо, сигурно полудявам в момента, докато говоря със змия. Главата ѝ се заклати настрани. „Не е моя вината, че те извадиха от местообитанието ти. И аз не съм особено щастлив да те видя в леглото си.“ Съскането ѝ намали интензивността си. Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че ме гледа любопитно. Качулката ѝ бавно се спусна. Започна да се движи към мен. Протегнах ръка към нея. Нямах представа какво правя. Но сърцето ми се успокои. Не чувствах никакъв страх, докато гледах как змията се плъзга към мен. „Няма да ме нараниш“, казах с тих шепот. Змията спря и ме погледна. „Няма да ме нараниш“, повторих го отново. И отново. И отново. Тя продължи да се движи към мен. Стигна до протегнатата ми ръка и постави главата си върху дланта ми. Беше студено на допир. После бавно се придвижи нагоре по дланта ми, тялото му се уви около ръката ми. Малко плътно, но не прекалено. Ръката ми беше обвита в студени люспи. Тръпка пробяга по гръбнака ми. Вдигнах ръка и се спогледахме. „Съжалявам“, казах тихо. Главата му се изправи. „Ще те върна, добре?“ Изсъска, езикът му се стрелна навън. Станах на крака. Не откъсваше поглед от лицето ми. Нямах прозорци в тази стая, затова излязох от стаята и тръгнах по коридорите, насочвайки се към градините. „Какво правиш?!“ изсъска свирепо нисък глас. Кобрата изсъска и се обърна, качулката ѝ се разгърна. Лейди Нифра стоеше на вратата, държейки фенер в ръце. Меката златна светлина осветяваше слабото ѝ лице и я правеше да изглежда още по-страшна. Очите ѝ бяха разширени от ужас, втренчена в змията, увита около ръката ми. „Ще я нося вкъщи“, казах аз. Погледнах змията. Тя кипеше от ярост. Обърнах се към нея. „Някой е сложил това в леглото ми.“ „Как го държиш?!“, попита тя с шок на лицето. Свих рамене. „Не знам. Просто го вдигнах и то остана спокойно. Ти ли го сложи там?“ Тя изпъшка. „Лека нощ“, каза и мина покрай мен. Светлината на свещта я следваше по коридора, докато не изчезна. Продължих, докато стигнах до градината. Спуснах ръката си на земята. „Можеш да си вървиш сега“, казах аз. Змията ме гледаше неподвижно. Мина ми през ума, че момичетата също са използвали тази градина. В дъното на съзнанието ми се искаше Блеър да е тази, която ще я види, но въпреки колко е гадна, не бих искала да умре от ухапване от змия. „Не наранявай никого тук, добре?“ Казах с лека усмивка. „Може би ще ги изплашиш малко. Но не хапи.“ Изсъска. Мисля, че това беше „да“? Чакай, това изобщо реално ли е в момента? Наистина ли говоря със змия? Или е сън? Заспах ли на пода и сънувах ли цялата тази среща? Или наистина съм мъртъв? Тялото на змията, стягащо се около ръката ми, ми се струваше твърде реално, за да спя или да съм мъртъв. „Върви си“, казах строго, гласът ми беше остър. „Трябва да тръгваш сега. Трябва да спя. Утре сутринта имам работа.“ Бавно се разви от ръката ми и се плъзна по пода на градината. Втренчи се в мен за няколко секунди, преди да изчезне зад розов храст. Какво, по дяволите, ми се случи сега? Усетих малко остро убождане в дланта си. Погледнах надолу и видях порязване на дланта си, една-единствена черна люспа, вградена в кожата ми. Извадих люспата, трепвайки, докато тя се вряза в раната. Не беше дълбока рана, би трябвало да изчезне след няколко дни. Везната в ръката ми изглеждаше неестествена, с форма на диамант и остри ръбове. Вдигнах я към нощното небе и тя блестеше в преливащи се нюанси. Хубава е. Ще я запазя. ****** „Не трябваше да правиш това“, каза момичето за трети път за по-малко от две секунди. Избърсах стъклото. Звуците от плач отекнаха зад мен. Блеър беше клекнала на килима и плачеше с глас, докато две от високопоставените момичета я обграждаха и я караха да млъкне. „Наистина не трябваше да правиш това“, повтори момичето със страх в гласа си. „Но аз го направих“, казах спокойно. Прозорци без следи. Уау, ставам все по-добра в това. „Тя ще дойде след теб.“ Обърнах се и я погледнах. Изглеждаше по-млада от мен, кафявите ѝ очи бяха широко отворени и пълни с детско удивление. Сигурно беше една от непълнолетните, които Зейн изпрати. За щастие, тя не ме позна. Обърнах се и погледнах Блеър. — Радвам се, че го направих. — казах с усмивка. След целия инцидент със змията, едва успях да спя тридесет минути, преди да се наложи отново да работя. Блеър ми се нахвърляше още сутринта, задавайки ми въпроси, които сочеха към отравяне. — Замаяна ли си? Уморена ли си? Болна ли си? Сякаш ще паднеш и ще умреш? Не ѝ отговорих. По някаква странна причина раната на дланта ми беше напълно заздравяла. А на мястото ѝ имаше нещо като белег във формата на полумесец. Много особен белег. Носех кантара със себе си в джобовете си, беше още по-красив на слънце. Блеър продължи да ме преследва. Тя и нейните лакеи ме нападнаха. Обърнаха водата ми за почистване, изцапаха коридорите, след като ги бях изтъркал до блясък. Игнорирах всичко. Блеър сигурно се е ядосала на липсата ми на реакция. Тя ме сграбчи за косата и ми се развика в лицето. Изгубих контрол. Ръката ми се раздвижи, преди да успея да я спра. Ударих я с всичка сила, месестият звук, който издаде, звучеше много болезнено. Дясната страна на лицето ѝ се поду доста бързо, окото ѝ почти се затвори. Тя избухна в сълзи като кралица на драмата, а всичките ѝ лакеи се втурнаха към нея, за да я утешат. С виковете ѝ като музика, аз продължих почистването си. „Вероятно трябва да бягаш сега.“ – повтори момичето до мен. – „Избягай от това място. И не се връщай.“ „Няма да бягам от Блеър. Тя си го заслужаваше.“ „Няма да говориш това още дълго.“ „Съмнявам се.“ Беше приятно. Да удариш Блеър беше наистина приятно. За първи път, когато някога съм ударил някого, ми харесва много повече, отколкото си представях. Трябваше да го направя по-рано. Много по-рано. „Ти!“ – Един от лакеите се нахвърли върху мен. Тя ритна кофата със сапунена вода. „Искаш да умреш, нали?!“ – изрева тя, лицето ѝ се сгърчи от гняв. Като се замисля, трябваше да кажа на змията да ухапе Блеър. Усмихнах се сладко на момичето. „Ако не мръднеш, скоро ти ще плачеш.“ „Стига толкова“, каза Блеър. Погледнах я, лицето ѝ беше червено и покрито със сълзи. Тя ме изгледа с отворени очи. „Ще си платиш за това, робски плъх!“ Да. Трябваше да кажа на змията да я ухапе. Взех празната кофа и почистващите си препарати. Слава Богу, че това беше стаята на Блеър. След като спре да плаче, може да избърше пода с роклята си. Излязох от стаята и се отправих към следващата стая, която трябваше да почистя. Усетих остро убождане отстрани на бедрото си. Везната в джоба ми беше прорязала плата на джоба ми и беше одраскала бедрото ми. Извадих везната и се втренчих в нея. Дали беше мое въображение, или имаше нова червена ивица по тялото ѝ. Втренчих се в нея, очарована. Какво е това нещо?