*ТЕСА* – Ако имаше малко възпитание, нямаше да обърнеш баща ми срещу нас! – изсъсках аз и се изправих. Толкова години… Баща ми не ме гледаше като дъщеря. Вместо това ме гледаше като непозната. Когато бях по-малка, майка ми не можеше да плати таксата ми за обучение и аз отидох да го помоля за помощ, но той ме изгони. И много ме боли, че Анна живее толкова добър живот. Тя дори не е негова биологична дъщеря! Сега… и аз го отхвърлих. Той отдавна престана да бъде мой баща. – Патрик, как може да ми говори така?! – изплака Каси. Баща ми скочи на крака. – Започни да се държиш учтиво с жена ми! – изрева той и ме удари през бузата. Беше неочаквано и ме събори на пода. – Не трябваше да се стига до това, Патрик – излая чичо Уилсън и дойде до мен. – Как смееш да докосваш дъщеря ми?! – изкрещя майка ми. – Заслужи си го – изсъска Анна, смеейки се. Бях почти заслепена от гняв. Напълно изгубила самообладание, станах и взех няколко чинии и ги хвърлих по баща си… не… той не е мой баща… по Патрик, Каси и Анна. Дрехите им бяха изцапани и аз се ухилих, виждайки как ме гледа с омраза. – Ти малка… – Патрик се опита да ме удари отново, но чичо Уилсън го спря. – Стига! – Ти си ужасна дъщеря! Каква дъщеря напада собствения си баща?! – изкрещя Каси. Елинор и майка ми ме дръпнаха към себе си. – Вие започнахте това. Не можехте ли просто да изкарате вечерта, без да търсите проблеми? – попита майка ми Каси. – Не мога да повярвам, че имам дъщеря като теб – изплю Патрик. Завъртях очи. И аз не мога да повярвам, че имам баща като него. Бях много доволна от това колко мръсни изглеждаха Патрик и семейството му в момента. Но тогава сърцето ми се сви, когато забелязах, че Деклан все още седи там и е свидетел на цялата драма. Иска ми се да не беше тук. Иска ми се да не трябваше да вижда колко е прецакано семейството ми. Започнах да се чувствам засрамена, затова прошепнах на майка си: – Аз… аз трябва да тръгвам. – С тези думи набързо напуснах залата. Скръстих ръце, когато веднага бях нападната от студения бриз навън. Започнах да ходя, опитвайки се да спра някое такси, което минаваше, но нямах късмет да хвана. Бузата ми гореше и в очите ми се появиха сълзи. Мигах бързо, опитвайки се да не ги оставя да паднат. Не съжалявам за това, което направих тази вечер. Отказвам да бъда сплашена от семейството на баща ми. Радвам се, че ги поставих на мястото им, но в същото време не можех да спра да се чувствам тъжна. Иска ми се семейството ми да беше различно. Иска ми се животът ми да беше различен. И сълзите паднаха. Подсмръкнах, когато краката ми също започнаха да ме болят. Кога ли животът ще тръгне по моя начин? Кола внезапно спря до мен. Погледнах настрани и видях, че стъклото на прозореца е свалено и се показа Деклан. Свих вежди към него. – Влез – заповяда той. Влез? Не сме в неговата компания и не съм длъжна да приемам заповеди от него. Освен това не знам как да го погледна в очите след това, което се случи тази вечер. – Тук не е лесно да се хване такси – настоя той. Игнорирах го и продължих да ходя. Той, от своя страна, започна да кара бавно след мен. Сериозно? Какъв му е проблемът? – Мисля, че не сте в течение с новините. Ако бяхте, щяхте да знаете, че напоследък на тази улица са се случили няколко случая на изнасилване и убийство… и най-лошото е, че… убиецът прави невъзможно да бъде заловен. Страх обхвана душата ми. – Приятно прибиране – С тези думи той потегли. О, не! Трябваше да преглътна гордостта си! Трябваше да вляза в колата му. Огледах се, не смеех да направя и крачка. Дори и животът да е бил труден за мен… все още не искам да умра… Животът е красив, както и да го погледнеш. О, Боже. Видях колата му спряла отпред и след това той даде назад и спря отново до мен. Този път не трябваше да казва нищо. Затичах се около колата и бързо отворих вратата на пътническата седалка. Влязох и закопчах колана си. Реших да не го поглеждам в лицето… Сигурна съм, че има самодоволна усмивка. Казах му адреса си и той го въведе в GPS-а. Пътуването беше доста тихо. Поставих ръка на бузата си, чудейки се защо все още толкова много ме боли. Не мога да повярвам, че ме удари, защото жена му го подтикна да го направи. Скоро колата спря пред апартамента ми. – Благодаря ви, г-н Хъдсън – Откопчах колана си. – Няма за какво. Просто не можех да позволя на служителката си да се срещне с възможната си смърт, когато можех да я спася. Стиснах зъби. Смъртта нещо ли е, което да се казва толкова небрежно? – Не е нужно да се притеснявате. Планирам да живея, докато не остарея и не побелея – Слязох и затръшнах вратата му. И тогава той подкара бързо. Какъв е смисълът да имаш красиво лице, когато си толкова лош?!