"Лора Шарп, ти си извън контрол! Как можа да сваляш годеника на сестра си на нейното парти? Махай се! Вече не си Шарп," изсъска майката на Лора, гласът ѝ остър като камшик. "Ти си само тежест! Не трябваше никога да те приютявам. Не мога да повярвам колко си зла," добави бащата на Лора, гневът му отекваше из стаята. Лора винаги се беше опитвала да бъде перфектната дъщеря, но в момента, в който Шарп откриха истинската си дъщеря, тя беше отхвърлена. Чувстваше се сякаш всяка глътка въздух, която поемаше, беше грешка. "Мамо, татко, не бях аз! Кълна се!" Гласът на Лора се пречупи, докато умоляваше, сърцето ѝ се разбиваше. "Робърт Браун е моят годеник. Знаете го! Как не виждате истината?" Сякаш всичко, което Оливия правеше, беше правилно, докато Лора грешеше, каквото и да направеше. Оливия беше тази, която открадна годеника на Лора, която плетеше интриги срещу нея, надруса я и подготви цялата тази бъркотия. Но никой не беше на страната на Лора. "Мамо, татко, не обвинявайте Лора. Моя е вината. Тя не би постъпила така, ако не бях аз," каза Оливия, гласът ѝ капеше от фалшива загриженост. "Лора, знам, че те е грижа за Роби и обещавам, че няма да ти преча. Ще разваля годежа и ще напусна семейството. Ти и Роби можете да бъдете щастливи." "Лив, ти си прекалено добра за това. Как можеш просто да си тръгнеш заради нея?" каза Робърт, гласът му беше болезнен. Шепотите около Лора ставаха все по-силни. "Лора вече е съсипана и пак тръгва след мъжа на сестра си?" "Лицето ѝ е в ужасно състояние, защото се е опитвала да съблазни някакъв режисьор. Сега тръгва след годеника на сестра си?" "Лора просто завиждаше на Оливия." "Горката Оливия, трябва да се занимава с такава сестра." Обвиненията бяха като приливна вълна, която повлече Лора надолу. Погледите, които получаваше, бяха пълни с отвращение, сякаш беше изметта на земята. Лора почувства студеното безразличие на света, което я притискаше. Не можеше да го понесе. С внезапно движение тя се гмурна в океана. Ледената вода се затвори около нея, повлече я надолу. Тя се бори, но беше напразно. Белите ѝ дробове горяха с всяка отчаяна глътка въздух, сякаш бяха обхванати от огън. 'Това ли е? Животът ми беше шега. Толкова е несправедливо...' помисли си Лора, умът ѝ беше замъглен. Мислеше, че чува глас, свиреп и див, който отекваше в ушите ѝ. "Ако тя потъва, всички потъвате с нея!" Докато водата изпълваше устата ѝ, влачейки я по-дълбоко, точно преди всичко да стане черно, Лора видя лице във водата, лице, което никога не очакваше да види... ***** "Госпожице Шарп? Събудихте ли се?" Гласът отекна в замъгления ум на Лора. Тя примигна, заобикалящата я среда беше размита викторианска елегантност. Беше в спалня, която шепнеше богатство и вкус. "Къде съм?" промърмори тя, умът ѝ се надпреварваше. Спомни си студеното море, отчаяното гмуркане. "Някой ли ме извади?" Тя погледна надолу към роклята си, червен цвят, който отразяваше този, който беше носила, когато беше на осемнадесет. Студ премина през нея. 'Това да не е един от номерата на Оливия?' почуди се тя. Докато се взираше в огледалото, отражението ѝ беше шок. Лицето ѝ беше неопетнено, гладко като на тийнейджърка. Изглеждаше години по-млада. Дива мисъл я обзе. 'Дали съм... се върнала назад във времето?' Сълзи се появиха в очите ѝ. Беше жива. "Госпожице Шарп, сега, след като сте при нас, ще уредя колата да ви закара у дома," прекъсна мислите ѝ глас. Лора се обърна и видя Седрик Огъст, лицето му беше смесица от познатост и дистанция. Тя разбра къде се намира. "Трябва да го видя," каза Лора, гласът ѝ беше твърд въпреки треперенето в ръцете ѝ. Веждите на Седрик се сключиха. "Ударихте ли си главата? Току-що го отхвърлихте. Защо би—" "Седрик," прекъсна го тя, погледът ѝ беше непоколебим. "Трябва да говоря с него. Лично." На устните на Седрик се появи усмивка, намек за предишното отхвърляне все още бодеше. "Може би избързвате. Без семейния ангажимент, наистина ли мислите, че той ще ви отдели време? Опасявам се, че сте пропуснали шанса си. Вратата е натам. Довиждане." Игнорирайки отхвърлянето, Лора знаеше, че все още е в неговото имение и времето беше на нейна страна. Тя се втурна в обратната посока, сърцето ѝ биеше лудо. Имаше някой, когото трябваше да намери, думи, които трябваше да изрече. Тя избухна през желязна порта, градината беше изблик на цвят на фона на белите стени. Рози в нюанси на червено, розово и бяло се катереха по вилата, приказка, оживяла в действителност. И в сърцето на всичко това, мъж, който трябваше да промени нейния свят. Докато вървеше, тя стигна до тъмен коридор. В края седеше мъж в инвалидна количка, късата му коса и черният воал над очите му придаваха въздух на мистерия. Лора знаеше, че този вид ще отнеме дъха на всеки. Тя потрепери, осъзнавайки, че безопасното ѝ пристигане е благодарение на неговата неизречена заповед. Всеки друг нарушител би се изправил пред съдба, много по-лоша. Той не помръдна, фокусът му беше върху роза в ръката му. Тя беше толкова крехка, колкото и момичето пред него, готова да се разпадне при докосване. Гласът му беше студен шепот. "Вървите в грешната посока." Лора не помръдна. Вместо това тя пристъпи по-близо, погледът ѝ беше прикован към неговия. Кожата му беше бледа, слънчевата светлина не успяваше да стопли студа, който сякаш излъчваше от него. Тя се наведе, ръката ѝ трепереше, докато се протягаше към воала. Споменът за предишното ѝ отхвърляне тежеше на нея, пръстите ѝ се колебаеха, емоциите се вихреха. "Истън Райън," каза тя, гласът ѝ беше едва доловим шепот, "Искам да се омъжа за теб."