Когато Маделин се сети за окаяното си състояние, не знаеше какво да прави. Всяка жена би искала да се представи в най-добрата си светлина пред мъжа, когото обича. Но винаги, когато беше с него, тя беше в най-лошото и съсипано състояние. В този момент тя дори беше покрита с белезите, които той ѝ беше причинил. – Кой ти позволи да влезеш? – Джеръми спря пред вратата. Маделин го погледна. – Това е моят дом. – Твой дом ли? – Мъжът се изсмя тихо. – Мислиш ли, че имаш право да наричаш това свой дом? Светлината в очите на Маделин угасна. Думите на Джеръми пронизаха сърцето ѝ като стъклени парчета. – Ако Мер не беше толкова мила, все още щеше да гниеш в затвора. – В думите на Джеръми се усещаше любов към Мередит. Маделин изсумтя. – Да, ако не беше тя, нямаше да попадна на такова място. Беше очевидно, че Джеръми беше разгневен от това, което тя каза. – Още ли се опитваш да ми отговаряш в този момент? – Джеръми, не съм! Казвам истината! – Маделин стисна юмруци и наблегна на думите си с високо вдигната глава. Въпреки това, красивото лице на мъжа беше покрито със скреж. Той вдигна ледения си поглед и се взря в Маделин. – Не, а? Добре, отиди там и коленичи. Ще ти повярвам, ако коленичиш, докато дъждът не спре. Маделин беше зашеметена и несъзнателно докосна корема си. – Не искаш ли да ти повярвам? Защо още стоиш тук? – каза Джеръми със студен глас. Маделин стоеше под дъжда, докато вдигаше насълзените си очи към мъжа, който в спомените ѝ толкова много се грижеше за нея. – Джеръми, аз съм... – Джеръми, гладна съм. Преди Маделин да успее да довърши, отвътре се чу момичешкият глас на Мередит. Значи Мередит беше тук. Неописуема болка започна да се разпространява по цялото ѝ тяло. Сърцето на Маделин потъна. Сякаш потъваше в бездънна пропаст. Джеръми погледна Маделин нетърпеливо. – Мередит ще пренощува тук. Ако искаш да влезеш в тази къща, ще трябва да коленичиш, докато не съм щастлив. След като каза това, той затръшна вратата и се обърна безмилостно. Студеният дъжд се изля върху тялото на Маделин. В резултат на това температурата на сърцето ѝ падна заедно с температурата на тялото ѝ. Небето стана тъмно и Маделин видя, че в главната спалня са включени светлините. Две сенки се очертаваха върху завесата и бяха ужасна гледка. „Джеръми, наистина ли ще ми повярваш?“ „В крайна сметка, пак няма да мога да се сравня с дъха на Мередит до теб в леглото…“ След тази нощ, все още в полусънно състояние, Маделин беше посрещната от самодоволната усмивка на Мередит. – Маделин, не очаквах, че ще коленичиш цяла нощ само за да привлечеш вниманието на Джеръми. Мередит говореше с много енергия. Изглеждаше, че детето в корема ѝ има късмет, че е все още добре, въпреки че тя се беше търкаляла по стълбите. – Ако ти харесва да коленичиш, продължавай да коленичиш! Тя се изсмя гнусно, преди да се обърне. Устата на Маделин беше пресъхнала. Тя не се чувстваше добре и нямаше енергия да спори с Мередит. След като беше останала в една и съща позиция цяла нощ, крайниците на Маделин бяха изтръпнали. Тя се изправи и се опита да влезе в къщата. Но преди да успее да направи и крачка, пред нея се появи Джеръми. Маделин беше толкова уморена, че коленете ѝ се огънаха. Тя протегна ръка и хвана яката на Джеръми. Бледите ѝ устни умоляваха: – Джеръми, моля те, повярвай ми. Наистина не съм бутала Мередит… Джеръми изсумтя. – Защо да вярвам на такава подла и безсърдечна жена като теб? – След като каза това, той отблъсна Маделин. Главата на Маделин я болеше ужасно, докато се разпростря на пода; болеше я толкова много, че не можеше да се изправи. Тя стисна корема си и студена пот започна да се образува на челото ѝ. Когато се сети за детето в корема си, Маделин използва цялата си сила, за да хване панталоните на Джеръми. – Джеръми, боли ме корема. Моля те, заведи ме в болницата. Но Джеръми само я погледна с отвращение. – Маделин, толкова си добра в актьорството. – Не, Джеръми… не съм… Джеръми, много ме боли… – Маделин помръдна леко устните си. Усещаше как се рее между съзнание и безсъзнание. Тя се държеше за панталоните му. – Дори да ме мразиш или да ми се сърдиш, детето в корема ми е твое… – Хмф. – Джеръми изсумтя. В очите му имаше подигравка. – Дете? Маделин, наистина можеш да измислиш всичко! Махай се! Джеръми отблъсна ръката ѝ, която държеше панталоните му. След като беше отблъсната, Маделин се засмя жално. Тя вдигна глава, за да погледне ледения мъж пред себе си. От очите ѝ потекоха сълзи, докато усещаше мъчителна болка в сърцето си. – Преди 12 години едно момче ми каза: „Лини, ще те пазя и ще те ценя завинаги. Няма да позволя да те наранят…“ Предполагам, че всичко това са били лъжи… През последните 12 години всичко това беше жалка обсесия… Ти вече не си моят Джез. Какво? Сърцето на Джеръми прескочи удар. Перфектният и недокоснат интимен спомен, който винаги беше пазил в сърцето си, се появи без предупреждение. Той беше срещнал момиче на име Лини на плажа онази година. Това момиче беше наивно и невинно. Беше сладко и пакостливо. Той почти се беше влюбил в нея от пръв поглед. В тези красиви спомени това момиче винаги го следваше и го наричаше сладко Джез. Той ѝ беше обещал, че ще остане с нея завинаги и ще я вземе за своя съпруга. След като разбра, че момичето се казва Мередит, Джеръми реши да бъде добър с момичето на име Мередит завинаги. Той щеше да накаже жестоко онези, които я наранят! Но защо Маделин изведнъж му разказваше за обещанието, което беше дал, когато беше млад? Джеръми почувства, че нещо ще изскочи от гърдите му. Той се наведе и хвана раменете на Маделин с ръце. – Какво каза?