Маделин падна на пода, след като получи ритник от нищото. Подсъзнателно защити стомаха си. След това, преди да успее да обясни, Джон отново я удари по главата. "Кучко такава! Защо Мередит би се самоубила заради някой като теб! Ти си тази, която заслужава да умре!" През стиснати зъби Джон изплюваше всяка една дума. Той мразеше Маделин до костите. "Татко, добре съм. Не ми е писано да бъда с Джеръми. Не обвинявам Мади." Звукът от хлипанията на Мередит бавно започна да се чува от другия край на стаята. Ъгълчето на устните на Маделин кървеше, а главата ѝ бучеше от болка. Тя понесе болката и вдигна глава. В резултат на това видя Мередит, облегната на гърдите на Джеръми. В очите ѝ се виждаха сълзи. Джеръми държеше хлипащата Мередит. Очите му бяха изпълнени с нежност, докато я защитаваше. Сцената изглеждаше успокояваща, но прободе Маделин право в сърцето. Ако онова нещо не се беше случило, съпругата на Джеръми щеше да е Мередит, а не диво дете, което живее под чужд покрив. Въпреки че не беше тази, която беше планирала случилото се, в този момент тя се чувстваше изключително виновна. "Мер, ти все още помагаш на тази кучка в този момент? Ако тя не беше поставила този капан, ти щеше да си госпожа Уитман сега! Нямаше да си толкова тъжна, че да искаш да се самоубиеш, защото си разделена от Джеръми. Твърде си добра, за да ѝ помагаш!" Джон се почувства възмутен за дъщеря си. "Татко, спри да говориш така." Мередит въздъхна и погледна Маделин с нараняващи очи. "Мади, ако харесваше Джеръми, можеше да ми кажеш. Нямаше да се боря за него с теб. Защо направи това, само за да го получиш? Толкова съм разочарована от теб." "Мер, аз не..." "Как смееш да казваш, че не си ти!" Джон беше бесен. "Все още ли се опитваш да си упорита, кучко такава? Добре, ще те убия!" Джон вдигна стол в стаята, след като каза това. От друга страна, Маделин се сви от страх и ръцете ѝ отидоха да защитят стомаха ѝ. "Защо още си тук? Искаш ли да те убият?" каза Джеръми студено. Джон замръзна, докато държеше стола. Маделин затрепери и набързо се изправи от пода. Заради нероденото си дете, тя трябваше да се измъкне оттам бързо. Тя наведе глава пред зяпачите и хората, които я критикуваха. Покри подутото си лице и избяга, накуцвайки. Когато стигна до входа, забеляза, че телефонът ѝ не е с нея. Затова трябваше да се върне. Когато стигна до входа на асансьора, вратата случайно се отвори по същото време. Впоследствие Маделин видя Джеръми да излиза оттам случайно. Той стоеше изправен и безстрашен. Неговите деликатни черти бяха най-забележителните в тълпата. Въпреки това, това, което накара Маделин да се зачуди, беше защо той си тръгва толкова бързо. Не трябваше ли да остане с Мередит по-дълго? Тя не смееше да мисли твърде много. Затова наведе глава и влезе в асансьора. Тя беше като срамен крадец. Тя се приближи до вратата на Мередит и забеляза телефона си в ъгъла на стената. Маделин искаше да си тръгне, след като си взе телефона. Въпреки това, в момента, в който се наведе, чу енергичния смях на Мередит отвътре в стаята. "Хм, чувствам се толкова щастлива, когато си помисля как тази селянка беше бита, докато не можеше да вдигне главата си." Селянка? Маделин беше в недоумение. Дали тази селянка беше тя? "Хм, ако не бях влязла в грешната стая онази нощ, аз щях да съм тази, която е прекарала нощта с Джеръми! Как мога да позволя на тази селянка да се възползва от това? Чувствам се толкова отвратена, когато си помисля как Джеръми беше опетнен от тази селянка!" След като Мередит каза това, лицето на Маделин стана бяло. Тя замръзна и се почувства сякаш внезапно ѝ беше трудно да диша. Истината беше започнала да излиза на повърхността, но тя нямаше смелостта да повярва в нея.