– Джина, общежитието ти в университета е изгоряло, – заяви Майкъл, докато шофираха. Джина леко присви очи. – Добре, ще се върна и ще проверя. – Излизайки от колата, тя продължи пеша. Телефонът ѝ извибрира със съобщение от непознат номер. [Къде по дяволите се изгуби? Връщай си задника вкъщи веднага!] Джина изсумтя и блокира номера. "Сериозно? Сменят номера, за да ме тормозят? Какво, по дяволите, си мислят?", помисли си тя. Тя беше решила да прекъсне връзките си със семейство Милър и нямаше да им позволи да я върнат обратно. Когато Милър за първи път я намериха, Джина беше в планината, събирайки лечебни билки, покрита с кал и пот. Те я помислиха за някой, който търси диви зеленчуци, а в очите им се четеше едва прикрито презрение. Бяха изненадани за момент, когато чуха, че Джина е издържала отлично приемния изпит за колеж и си е осигурила място в университета "Троуел". Въпреки това бързо омаловажиха постижението ѝ, мислейки, че не е нищо повече от зубрачка, лишена от грацията и талантите на Оливия, която беше вкарана в художествената програма на "Троуел" чрез връзки и солидни суми. Джина рядко оставаше със семейство Милър. Те го обясняваха с това, че животът в общежитието е по-удобен, спестявайки ѝ проблемите с пътуването. Междувременно се стараеха да возят Оливия, друга студентка в "Троуел", насам-натам. Но Джина рядко прекарваше времето си в университета. За нея колежът беше безсмислен; тя просто се нуждаеше от безобиден параван. И все пак това се превърна в оръжие за Оливия да я клевети, обвинявайки Джина, че е отпаднала, че винаги бяга от часовете и се шляе кой знае къде. Независимо колко много Джина се опитваше да изясни нещата, семейство Милър не искаха и да чуят. Ела не спестяваше отрова в подигравките си. – Виж се. Какво можеш да постигнеш? Можеш да се откажеш още сега. Джеймс веднъж ѝ се подигра. – Израснала си в глуха провинция, а? За първи път виждаш компютър? Защо безцелно се насочваш към компютърни науки? Ноа се присмя. – По-добре помисли да се откажеш, преди университетът да ти посочи вратата. Не можем да си позволим такъв срам. Дори когато Джина спечели стипендия като най-добър студент, плащайки си пътя през колежа, те не можаха да съберат нито една дума на похвала. През цялото време Оливия, която се проваляше на уроците по пиано въпреки похарчените състояния, без да схване дори основите след една година, беше обсипвана с похвали. Джина затвори очи, смеейки се на глупостта си. "Трябваше да прогледна за тези глупости отдавна", помисли си тя. След кратка разходка BMW спря бавно до Джина, а стъклото се плъзна надолу, разкривайки Джеймс, който гледаше ядосано отвътре. Джеймс изруга под носа си: "Разбира се, върнала се е в университета. Да ѝ препреча пътя тук беше точно на място. Дори е блокирала всичките ни номера и игнорира съобщенията ми. Сама си го търси!" – Влизай в колата! – заповяда той с глас, капещ от заплаха. – Върни се вкъщи и коленичи, извини се на цялото семейство. Джина го погледна с поглед, запазен за лунатици. – Мечтаеш ли? Джеймс, за момент изненадан, отвърна: – Какви са тези приказки за мечтаене? Игнорираш ли ме? Връщай се веднага! – Буден ли си и още ли говориш глупости? – отвърна Джина, непоколебимо. Джеймс кипеше от гняв, мислейки си: "Да не си е ударила главата? Преди беше тиха като мишка, едва проронваше дума. А сега я виж, остра е като бръснач." Той излезе от колата, препречвайки пътя на Джина. Джеймс се присмя. – Мислиш си, че можеш просто да изчезнеш? Една дума от нас до директора и си изхвърлена от университета "Троуел" веднага. Помисли си добре, Джина. "Да ме изхвърлите? Сякаш можете", помисли си Джина, а вътрешният ѝ глас беше примесен с презрение. – Какво те кара да мислиш, че заслужаваш извинение? – попита Джина със студен глас и устни, извити в усмивка. – Неблагодарно хлапе, – избухна Джеймс. – Фалшифициране на подписа на татко, създаване на фалшив завещание. Само това заслужава повече от просто наказание, а ти смееш да ме питаш? Джина не можа да се сдържи да не се засмее, отвръщайки: – Връщам се вкъщи само когато ми се обадите. Дори нямам ключовете, камо ли достъп до стаята на татко. Как е възможно да съм използвала печата му върху завещанието? Джеймс се поколеба, преди да настояе: – Кой знае какво си направила, за да го откраднеш. Джина се усмихна, примирена с познатия изход. "Няма значение, братята ми никога няма да заподозрят скъпата си сестра, Оливия", помисли си тя. Чувствайки, че повече думи не са необходими, Джина се обърна да си тръгне. – Спри! – извика Джеймс, решен да завлече Джина обратно вкъщи днес. Той я хвана за ръката, но леденият поглед на Джина го накара да се дръпне, мислейки за Лиъм, който все още беше в болницата. Неохотно Джеймс пусна. Джина продължи към университета. Злобен поглед проблесна в очите на Джеймс, докато се качваше обратно в колата и заповяда на шофьора. – Просто я удари. Да видим тогава как ще бяга. Шофьорът се поколеба, ужасен от мисълта на Джеймс да нарани Джина. – Какво чакаш? Направи го! Аз ще поема вината, – излая Джеймс нетърпеливо. Виждайки, че шофьорът се дърпа, Джеймс го блъсна настрани, хвана волана и натисна газта докрай, насочвайки се право към отстъпващата фигура на Джина. В мигновено спасяване Rolls Royce изскочи отстрани, блокирайки BMW-то. Джеймс натисна спирачките силно, а лицето му се удари във волана, носът му кървеше моментално от удара. – По дяволите, кой е този? – изруга той силно. Докато излизаше, ругаейки, Джеймс забеляза Rolls Royce-а. Това беше персонализиран модел, ограничен до един на регион, собственост само на един човек в Северен град, Гейбриъл Джексън. Той си спомни, че Гейбриъл е член на борда на университета "Троуел" и чичо на годеника на Оливия, Итън – на практика семейство. И все пак, въпреки дългогодишния годеж, те никога не бяха срещали Гейбриъл. Шофьорът на Rolls Royce-а извика на Джеймс. – Ти изобщо можеш ли да шофираш? Махай се оттук! Джеймс, възвръщайки самообладание и искащ да отвърне, инстинктивно погледна към все още отворения прозорец на задната седалка, чувствайки студ по гръбнака си.