Евелин си сложи най-очарователната усмивка на лицето, обръщайки се към мъжа, седнал зад бюрото, навел глава над лаптопа си. "Добро утро, господин Стоун," поздрави тя, с тон, съчетаващ любезност и учтивост. Дерек вдигна глава, чувайки познат женски глас, който не успя да разпознае. Беше напълно изненадан, когато погледите им се срещнаха. Тези зелени очи не можеха да принадлежат на никоя друга, освен на дамата, която бе в мислите му от години. Тази, която бе избягала от него след страстната им нощ заедно. Как можеше да не помни тези зелени очи? Бил е с много жени, повечето от които не помнеше, но нея не можеше да забрави. Помнейки как зелените ѝ очи, изпълнени със сълзи на тъга, горяха от страст. Кой би предположил, че пътищата им ще се пресекат отново? Или че тя ще влезе в офиса му по този начин? Замисли се той, взирайки се в нея. Изглеждаше различно в сравнение с последния път, когато я видя. Кестенявата ѝ коса, която преди година беше дълга и къдрава, сега беше подстригана късо, придавайки ѝ по-остър и професионален вид. Усмивката на Евелин се поколеба, когато забеляза как той я гледа безмълвно. Защо я гледаше толкова интензивно? Замисли се тя, несигурна дали да се приближи до бюрото му или просто да стои там. Решавайки, че може би я гледа, защото не знае коя е или може би очаква да каже нещо, тя се прокашля, "Казвам се Евелин Куин и съм от списание "Empowered", обясни тя, докато се приближаваше към бюрото му. Значи това беше името ѝ? Евелин Куин. Беше му смешно как име, което толкова отчаяно е искал и би дал всичко, за да знае преди толкова години, сега му беше споменато толкова небрежно. Той се беше съгласил да се срещне с човека от списание "Empowered", само защото искаше да ги уважи, но виждайки я тук сега, беше щастлив, че се е съгласил да се срещне с нея. Когато той все още не каза нищо и не ѝ предложи да седне, тя се огледа в офиса. "Имате хубав офис," каза Евелин, все още опитвайки се да го накара да проговори, тъй като той все още не ѝ беше казал нито дума. Въпреки че, Дерек можеше да каже, че я кара да се чувства неудобно, гледайки я по този начин, не му пукаше. Не и когато тя се държеше така, сякаш не го помни. Не знаейки какво друго да направи, Евелин инстинктивно протегна ръка. "Приятно ми е най-накрая да се запознаем, господин Стоун," каза тя, все още му се усмихваше. Дерек погледна надолу към ръката ѝ, след което се изправи и я взе в своята, "Срещали ли сме се преди?" попита той, изучавайки лицето ѝ и опитвайки се да види дали се преструва, че не го познава, защото се опитва да бъде професионална. Евелин примигна объркано, чудейки се защо държи ръката ѝ, "Не мисля," каза тя, поклащайки глава. "Играеш на преструвки с мен, нали?" попита Дерек, карайки я бързо да отдръпне ръката си, озадачена. "Какво имате предвид, господин Стоун?" попита тя и Дерек повдигна вежда, чудейки се дали се преструва или вероятно наистина не го разпознава. Как можеше да не го разпознае? Как можеше да не го помни след всичко, което се беше случило между тях? Как можеше да го забрави, когато живееше безплатно в главата му през последните шест години? Дерек се замисли, докато спомените за меките ѝ устни нахлуваха в съзнанието му. Мечтаел е за нея всяка нощ през последните шест години, за лицето ѝ, обляно в сълзи, за нахалното ѝ искане и за виковете ѝ на удоволствие, ехтящи в съзнанието му, докосването ѝ – интензивен спомен. "Не ме ли разпознаваш?" попита той и тя се намръщи. "Трябва ли? Мисля, че бъркате човека. Никога не съм била тук преди и бях изпратена само от компанията ми, за да ви убедя да участвате в следващия ни брой," поясни тя. Дерек присви очи, докато я изучаваше внимателно, търсейки намек за разпознаване или вероятно блясък на пакост в очите ѝ - какъвто и да е знак, за да види дали се преструва, тъй като знаеше много добре, че не греши. За съжаление, нямаше нищо. Широките ѝ зелени очи блестяха с невинност, докато го гледаха, накърнявайки егото му. "Виждам, че наистина не ме помниш," отбеляза той, а очите му заблестяха с трепет на болка в тях. Умът на Евелин се изпълни с въпроси кой може да е той, тъй като никога не е била добра в разпознаването на лица или за кого я бъркат. Беше загрижена, че погрешна самоличност може да застраши шансовете ѝ да го накара да се съгласи на интервю. Вълна от неверие заля Дерек, докато продължаваше да я наблюдава. Нямаше начин да я остави да го забрави толкова лесно. Воден от отчаяна надежда, той заобиколи бюрото си и Евелин гледаше объркано, докато чакаше да види какво иска да направи. Докато скъсяваше разстоянието между тях, можеше да каже, че я изнервя, но не му пукаше. "Може би трябва да си тръгна," каза Евелин, докато той се приближаваше към нея с преднамерени и решителни стъпки. Стоейки пред нея сега, Дерек се наведе напред, така че беше на същото ниво на очите с нея, "Помниш ли ме сега?" попита той и тя поклати глава. "Съжалявам, аз..." "Женена ли си?" попита Дерек, прекъсвайки я, докато очите му се насочиха към безименния ѝ пръст. "Не," каза тя с намръщена физиономия, чудейки се защо ѝ задава толкова личен въпрос. "Сгодена? Имаш ли приятел?" попита той, надявайки се, че това ще събуди паметта ѝ, тъй като това бяха точните въпроси, които тя му беше задала също. Евелин поклати глава, докато веждите ѝ се сключиха в намръщена физиономия, "Не. Защо..." "Това е добре тогава. Перфектно," каза Дерек, докато сведе устните си към нейните.