ГЛЕДНА ТОЧКА НА ЕЙВА – Нервна ли си? Гласът на г-н Даниел ме изтръгна от мислите ми, докато колата се движеше по градската улица. – Не – излъгах аз, стискайки ръба на седалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Той се засмя, поглеждайки ме. – Ужасна лъжкиня си, Ейва. Отпусни се. Това е просто бизнес среща. – Бизнес среща, която изисква от мен да се преструвам на нечия годеница – отвърнах аз с нотка на недоверие в гласа. – Струва ми се малко повече от просто бизнес. – Добре, имаш право – каза той с усмивка. – Но хайде, помисли си. Парите, които ще получиш за това, ще променят живота ти. Няма повече търкане на кафе машини за минимална заплата, няма повече безсънни нощи, в които да се тревожиш за Анабел. Това е твоят билет за по-добър живот и за двете ви. Въздъхнах, прехапвайки устна при споменаването на дъщеря ми. Той беше прав. Това е единствената причина, поради която се съгласих на този безумен план – да ѝ дам живота, който заслужава. Преди седмица я изпратих да остане при баба ми, казвайки ѝ, че е временно. Казвайки си, че си заслужава. – И си сигурен, че приятелят ти не се интересува кой ще играе тази роля? – попитах аз. – Абсолютно – каза той, паркирайки колата пред висока стъклена сграда. – Просто се нуждае от някой достатъчно убедителен, за да държи доведения си брат настрана. Ти си идеална за това. Преглътнах тежко и кимнах, следвайки го в безупречното фоайе. Г-н Даниел беше редовен клиент в кафенето, където работех на непълно работно време, като неговата непринуденост и неуморен оптимизъм го правеха едно от малкото светли неща в моя ден. Докато не дойде с това предложение да се преструвам на годеница на неговия шеф, който е и негов приятел, докато той не получи полагащото му се наследство и не стане наследникът или каквото там иска да постигне... Пътуването с асансьора беше неясно и преди да се усетя, вече влизахме в огромен офис. – Г-н Уилямс, това е Ейва – каза г-н Даниел, когато влязохме, с лек и професионален тон. Погледнах нагоре, насилвайки учтива усмивка – и замръзнах. Мъжът зад бюрото вдигна поглед и сърцето ми спря. Реймънд, последният човек, когото очаквах да видя... не, дори не и последният човек, аз съм изтрила това име от живота си... РЕЙМЪНД. Името му се блъсна в ума ми като товарен влак. Изглеждаше различно сега – по-възрастен, по-остър, във всяка педя мощен бизнесмен. Но тези пронизващи очи, тази изваяна челюст – щях да го позная навсякъде. Гърдите ми се стегнаха, докато спомени, които бях заровила преди години, се връщаха обратно. Очите му се разшириха при разпознаването. – Ейва? Задъхнах се. Да чуя името си в гласа му, след всички тези години, беше като удар в стомаха. Преди да успея да реагирам, той вече беше на крака и крачеше към мен. Без предупреждение ме привлече в силна прегръдка, обгръщайки ме с ръцете си, сякаш е чакал този момент завинаги. – Ейва – промърмори той отново, почти сякаш не можеше да повярва. – Не ме докосвай – изсъсках аз, отблъсквайки го с цялата си сила. Гласът ми беше остър, но ръцете ми трепереха. – Какво си мислиш, че правиш? Той ме изгледа, изражението му беше неразгадаемо, но изпълнено с радост. – Не мислех, че някога ще те видя отново – каза той. – Е, ето ме – отвърнах аз, отстъпвайки назад. – Но това не е среща. Аз съм омъжена и съм тук само заради договора. Това е. И в този момент вече не се интересувам. Челюстта му се стегна, но преди да успее да каже каквото и да било, аз се обърнах на пета и се отправих към вратата. Сърцето ми биеше лудо, умът ми препускаше. Не можех да го направя. Не можех да играя на преструвки с *него*. – Ейва, почакай! – Гласът на Реймънд ме последва, но аз не спрях. Достигнах коридора, гърдите ми се повдигаха тежко, докато бутах вратата и избухнах в бяг. ***** Не знаех как успях да се прибера вкъщи. Градският трафик беше ужасен, но не забелязах много от него. Бях си сложила слушалките, пуснала си музика на макс и се бях фокусирала да не мисля. Веднага щом влязох в малкия си апартамент, хвърлих чантата си и веднага се потопих в чистене. Метене, бърсане, търкане – всичко, за да държа ръцете си заети и ума си празен. Накарах се да пея заедно с музиката, която звучеше на заден план, дори танцувах толкова силно като луда. Фалшиви усмивки, фалшива енергия – нямаше значение. Просто трябваше да избягам от бурята, която се надигаше в мен. Когато телефонът ми звънна, замръзнах, втренчвайки се в името на г-н Даниел на екрана. Гърдите ми се стегнаха, но аз го игнорирах. Не бях готова да обяснявам нищо. **** На следващата сутрин се завлякох на работа в кафенето. Познатата рутина ми даваше комфорт, но умът ми беше другаде. Камбанката над вратата звънна и аз се обърнах, за да видя г-н Даниел да влиза. Той се усмихна весело, но в очите му имаше въпроси. – Ейва – каза той, облягайки се небрежно на плота. – Избягваш ли ме сега? Просто избяга. Аз се поколебах, преструвайки се, че бърша вече безупречно чиста повърхност. – Аз... Просто беше твърде много – промърморих аз. – Твърде много? – настоя той. – Хайде, говори с мен. Познаваш ли го? Думите му засегнаха нерв и стомахът ми се сви. Ръцете ми замряха, стискайки ръба на плота, докато мислите ми се въртяха. Как можех да обясня това? Как можех да му кажа, че Реймънд беше момчето, което някога обичах, момчето, което взе всичко от мен? Не мога да се накарам да разкажа срамното си минало, помислих си горчиво. Откъде дори да започна? Реймънд беше моята гимназиална любов, този, който прекара година в разбиване на стените ми, тичайки след мен само за да спечели сърцето ми. И когато най-накрая се предадох, когато най-накрая му се доверих... той взе девствеността ми и изчезна на следващия ден. Научих от негов приятел, че се е преместил в чужбина без дума. И най-лошото – частта, която все още не мога да осмисля напълно – беше видеоклипът, който неговият приятел ми показа тогава. Реймънд, смеейки се, хвалейки се и правейки залог, че може да ме вкара в леглото. Гърлото ми се стегна. Тази една нощ съсипа бъдещето ми, но също така ми даде единственото нещо, заради което си струва да живея – моята красива дъщеря – Бела. – Ейва? – Гласът на г-н Даниел проби мислите ми. Мигнах, осъзнавайки, че съм стояла там, мълчаливо. Загриженият му поглед пронизваше стените, които отчаяно се опитвах да възстановя. И точно така, язовирът се счупи. Сълзи се стичаха по бузите ми, неудържими, и аз зарових лицето си в ръцете си. – Ейва – гласът на г-н Даниел беше нежен, но аз не можех да отговоря. Как можех...