Уплашена, Уенделин подскочи и инстинктивно заключи телефона си. Когато погледна нагоре, Шермейн вече ѝ се усмихваше. Лицето на Уенделин леко се вдърви и тя каза: "Нищо." Шермейн повдигна вежда. "Наистина ли?" "Разбира се," отвърна Уенделин. Тя стисна челюст и си помисли: 'Защо, по дяволите, се изплаших от Шермейн току-що? Тази реакция беше толкова жалка.' ***** Към вечерта слънцето започна да заля