Поройният дъжд измокри Дейзи до кости, оставяйки я да се чувства изгубена, докато се взираше в разклонението на пътя пред себе си. Осъзна, че няма къде да отиде. В следващия момент дъждът сякаш внезапно спря. Дейзи се обърна и видя икономът да държи чадър над нея. Лъч надежда проблесна в очите ѝ, докато попита: "Господин Лайънс, родителите ми ли ви помолиха да направите това?" След миг мълчание Джейкъб Лайънс отговори: "Госпожице Дейзи, те все още са гневни на вас. Щом се успокоят, ще ви приберат у дома." Дейзи се усмихна безпомощно, неспособна да се заблуждава повече. След това намери визитка в джоба си – беше от онзи мъж. ***** Половин час по-късно такси спря пред Дейзи. Без да обръща внимание, тя беше клекнала на земята и драскаше с малка пръчка по нея. "Влизай," заповяда глас. Когато стъклото на колата се свали, Дейзи видя красивото му лице. Тя се изправи, усещане за изтръпване се надигна от краката ѝ, което я накара да приклекне отново, гримасничейки. Виждайки това, Емери се намръщи и попита с нотка на недоволство в гласа си: "Дейзи Кук, ти ме извика да те взема, а сега, когато съм тук, защо си клекнала там?" Той се беше отказал от поръчка на стойност десетки милиони долари заради нея, само за да я намери да се прави на недостъпна. Дейзи, чувствайки се несправедливо обвинена, отвърна: "Клеча твърде дълго и краката ми изтръпнаха." Изглежда, че всички смятаха, че тя е неразумна, което ѝ беше трудно да разбере. Докато масажираше глезените си и се опитваше да се изправи на крака, голяма ръка внезапно се протегна, стабилизирайки я, хващайки я неподготвена. Емери, чувствайки се нетърпелив от нейната упоритост, смекчи тона си, когато се срещна със сълзливите ѝ очи. "Позволи ми да ти помогна да влезеш в колата." "Мога да се справя сама," отвърна Дейзи, отблъсквайки ръката му. Докато се опитваше да ходи, изтръпването в краката ѝ я накара да се препъне и да падне в обятията му. Емери, развеселен от внезапната ѝ прегръдка, се пошегува: "Нищо чудно, че не искаше помощта ми." Дейзи се изчерви до коса. Тя отблъсна Емери и подскочи напред на един крак. Въпреки това, тя не успя да скочи в таксито заради високия му корпус. В този момент чифт силни ръце я достигнаха отзад, повдигайки я и я поставяйки в колата. Дейзи гледаше празно, докато Емери затвори вратата и след това седна до нея. Раздразнена, тя попита: "Кой каза, че можеш да ме носиш?" Емери повдигна вежда и попита: "Не чакаше ли да го направя, като стоеше неподвижно?" Дейзи настоя: "Не." Емери я погледна, сякаш казва лъжа. Разочарована, Дейзи се облегна на облегалката на седалката си, отказвайки да говори. Емери, наблюдавайки надутите ѝ бузи, беше изкушен да бодне лицето ѝ. Той се сдържа обаче. Дрехите на Дейзи бяха мокри. Горещият въздух в колата накара зъбите ѝ да тракат и предизвика кихане. Емери изключи отоплението и я погледна, питайки: "Как се забърка в такава бъркотия?" Дейзи запази мълчание, но Емери не настоя, тъй като изобщо не беше любопитен. По време на пауза на светофар той хвърли палтото си към нея. Без да обръща внимание на аромата на тютюн, който се носеше от палтото, тя се уви в него, останалата топлина от тялото му я накара да се почувства по-топло. Внезапно Дейзи се сети за нещо. "Как разбра името ми?" попита тя. "Спомена го, когато се обади," отговори той. "Наистина ли?" Дейзи се почувства малко замаяна и не можеше да си спомни какво беше казала. Емери кимна в знак на съгласие. Всъщност в момента, в който напусна хотела, той беше получил информацията на Дейзи. Дейзи не се задълбочи в това. Умът ѝ беше бъркотия и клепачите ѝ натежаха. ***** Дейзи имаше температура и двойната измяна в любовта и приятелството само я караше да се чувства по-зле. Това продължи три дни, преди най-накрая да отшуми, облекчавайки грижещите се за нея. Ако температурата не беше спаднала, Емери щеше да уволни всички тях. Дейзи лежеше в леглото три дни, чувствайки се болезнено по цялото тяло. Накрая стана, за да разгледа къщата. Беше с модерен декор. Трите спални и холът бяха много чисти. Внезапно прозвуча гласът на Емери. "Ще се справя с това утре. Отложете го за още един ден." Беше облечен в сребристо-сив домашен костюм, стоеше до прозореца от пода до тавана с една ръка в джоба си, излъчвайки въздух на леност. Когато видя Дейзи, затвори телефона. "По-добре ли си?" попита той. "Много по-добре," отговори тя. "На системи си от дни и не си яла нищо. Има малко овесена каша на масата. Иди да хапнеш," предложи той. Дейзи кимна, чувствайки се гладна. След като изяде малка купичка овесена каша, тя се почувства сякаш се връща към живота. Не можа да не погледне Емери, който излъчваше елегантност във всяко движение. В този момент тя почувства, че тази очукана стая не е достойна за него. Въпреки че не се чувстваше добре през последните няколко дни, тя осъзнаваше, че той се е грижил за нея. През целия ѝ живот той беше единственият, освен Барбара, който щеше да остане до нея, когато е болна. Внезапно тя се почувства спокойна за онази нощ. Притеснена, Дейзи попита: "Отложил си много работа заради мен тези дни, нали?" "Справям се," отговори той. "Почти съм се възстановила. Не е нужно да си стоиш вкъщи всеки ден, за да се грижиш за мен. Иди на работа и не позволявай да те уволни шефът ти," настоя тя, припомняйки си, че той е асистент на изпълнителния директор на Potter Group. Potter Group беше мултинационална корпорация, а изпълнителният директор винаги беше зает. Като негов асистент, Емери трябваше да има много работа редовно. Той си беше почивал три дни и ако продължаваше да почива, можеше да разстрои изпълнителния директор. Най-важното е, че Дейзи не искаше да бъде сама с него всеки ден. "Това няма да се случи," увери я той. В крайна сметка никой не смееше да уволни асистента на изпълнителния директор. Емери погледна лицето ѝ. След като подуването спадна, той осъзна колко е красива. Беше като нежно цвете, което се нуждае от подхранване. Сърцето му трепна, докато казваше с дълбок глас: "Това, което казах онзи ден, все още е в сила. Взе ли решение?" Промяната на темата я изненада. "Какво каза?" попита тя. "Трябва да се оженим," каза Емери.