„Ааа...“ Издадох силен писък, докато имението се разтресе. Глезенът ми се изкриви и вече можех да се видя как падам по стълбите. Всичко ми беше като сън. Въпреки че исках рождения ден да бъде отменен, не исках да се озова с контузия. Затворих очи, за да се подготвя за падането, но след това не усетих нищо за минута. Отворих очи и видях, че съм в прегръдките на Зандър, докато писъци и викове отекнаха из коридора. Бързо се освободих от прегръдките му, знаейки, че ще има усложнения, ако някой ни види. „Б-благодаря...“ казах срамежливо. Осъзнах, че започвам да се смущавам в негово присъствие. С рязко движение на главата хукнах надолу по стълбите, за да отида до баща си. Ерик, когото бях видяла да стои в подножието на стълбите, го нямаше никъде. Всеки член на глутницата се беше придвижил към определено място заради неочакваната буря. Започнаха да мислят, че е земетресение. „Добре ли си, скъпи?“ попита баща ми с тревога, танцуваща в очите му. Кимнах бързо с глава и се обърнах, за да видя Зандър на няколко крачки от мен. Очите му бяха вперени някъде другаде и аз проследих погледа му. Виждах Ерик и Шанън да слизат по стълбите. Беше очевидно, че докато се опитвах да се задържа стабилно на стълбището, той се беше втурнал към Шанън. Отместих поглед, обърнах се към баща си и попитах: „Може ли рожденият ден да бъде отменен?“ Наистина исках да съм горе в стаята си, далеч от всички тези щуротии. Баща ми обаче гледаше и Ерик, и Шанън с намръщено лице. За миг видях, че в очите му има подозрение, но то изчезна толкова бързо, колкото се появи. След това се обърна към мен и отговори: „Не, скъпа. Трябва да обявим, че Ерик е твоят приятел. Вече си на 18, така че трябва да започнеш да изграждаш връзката си с него. Глутницата иска обединено бъдеще Алфа и Луна.“ Баща ми обясни бавно и аз усетих как сърцето ми се къса. Осъзнах, че все още не мога да се откъсна от така нареченото парти. Погледнах зад себе си и видях, че Зандър е дълбоко намръщен. Беше чул какво му каза баща ми. Виждах болката в очите му. Виждайки това, почувствах силна болка в гърдите си и ми се искаше да сложа край на всичко. Обърнах се да погледна през прозореца. Имах силно желание за бушуваща буря и тя се случи. Последва още един силен гръм и аз ахнах от шок. Краката ми трепереха и започвах да осъзнавам какво току-що се случи. Започна да вали силен дъжд, създавайки силен шум. „Добре ли си?“ чух Зандър да казва зад мен. Не можех да произнеса нито дума, докато чух баща ми да дава заповеди на охраната. Да им нарежда да обезопасят всеки вход на имението, за да не се наводни. „Хайде да се качваме горе. Трябва да сте в безопасност.“ чух Зандър да казва и след това кимнах смутено. Няма нищо, което бих искала повече от това да се махна. Но тогава в съзнанието ми се появи мъчителна мисъл за това, което току-що се случи. Докато се изкачвах по стълбите със Зандър, се изправихме лице в лице с Ерик и Шанън. „Ейвъри, добре ли си?“ Видях как Ерик хвърли отвратителен поглед на Зандър, преди да ми каже тези думи. След няколко секунди Шанън беше до мен, опитвайки се да заеме мястото на Зандър. „Напълно добре съм, Ерик.“ казах предизвикателно, изненадвайки се сама. Преди няколко минути не можех да произнеса думи, но успях без усилие да опровергая Ерик. Бях толкова раздразнена от вида му. „Зандър, да тръгваме.“ казах, обръщайки се към Зандър, който беше отстъпил крачка назад. Действие, което не ми хареса. „Не, не можеш да се качиш там горе със Зандър. Ерик ще ти помогне.“ Шанън се опита да настоява. Тя очакваше да се откажа от думите си и да приема нейните, както винаги. Изсумтях и след това казах: „Ерик винаги може да ти помогне. Нямам нужда от неговата помощ.“ С това хванах Зандър за ръката и го издърпах нагоре по стълбите. Можех да го видя как се усмихва широко заради току-що случилото се. От друга страна, можех да усетя как погледът на Ерик ме пронизва и беше съвсем различно, когато очите на Зандър бяха върху мен. Сега скрита от очите на публиката, „Трябва да спреш да се усмихваш като глупак, Зандър.“ подразних го и усмивката на Зандър се разшири. „Трябва да си починеш, беше дълга нощ. Честит рожден ден отново.“ пожела си Зандър и пристъпи напред, за да я прегърне. Междувременно той окачи колие около врата ѝ, върху косата ѝ. „Лека нощ.“ каза отново Зандър и я целуна нежно по челото. Не можех да изкажа и дума, докато гледах как Зандър се отдалечава. Докато стоях пред огледалото и се възхищавах на колието, което Зандър ми беше подарил, започнах да изпитвам непреодолимо чувство на прилика с него. Не исках да мисля, че е заради колието, но после разбрах, че е заради привличането на партньора. Освен това, как можех да смея да мисля за любов към Зандър след всички зверства, които бях извършила срещу него? Различни мисли и чувства започнаха да се вихрят в ума ми. Това, което излезе на преден план, беше чувството ми за вина. Чувствах се виновна, защото бях напуснала внезапно общата зала, когато знаех в дъното на съзнанието си, че може би съм причинила бурята. Нищо обаче не ми се струваше логично. С въздишка тръгнах към вратата, но тогава чух чукане от същата врата. От миризмата, която можех да усетя, разбрах, че е Шанън. Нейният досадно евтин парфюм се носеше във въздуха. След това тя отново неистово почука на вратата и аз не можах да се сдържа да не изстенам. „Защо не ме остави на мира?“, казах си, докато все още се взирах във вратата и също така не правех никакви усилия да я отворя. Чукането по вратата стана неистово и забързано. „Какво има, Шанън?“, попитах с лека гримаса. Исках да каже каквото иска и след това да се изгуби. — О, ти си била там... — чух я да изсумтява бързо. Нито звук не можеше да мине покрай мен, имам по-усилени способности, отколкото тя някога би имала, защото имах гените на Алфа. — Какво искаш? — сопнах ѝ се. — Трябваше да... О, защо продължаваш да ми се караш? — започна да казва тя с ядосан тон, но изведнъж премина в кротък. Намръщване започна да се изкривява по лицето ми, предполагайки, че крои нещо. — Какво се опитваш да правиш тук, Шанън? — попитах припряно, с очи, вперени във вратата. — Можеш ли да отвориш вратата? Баща ми ме помоли да ти кажа нещо — чух Шанън да казва с досадно кроткия си тон. Дори усетих, че плаче, но след това във въздуха се носеше странен аромат, който ми беше невероятно познат. — Какво има, Шанън? — чух Ерик да пита. — Ааа, тук си — чух Шанън да казва на Ерик, а гласът ѝ се изпълваше с изненада. Бързо схванах какво се опитваше да направи. „Малък бял лотос...“ – казах си – фраза, която научих в миналия си живот. След това изсумтях достатъчно силно, за да ме чуе всеки навън. „Защо плачеш?“ – чух Ерик да пита отново. „Какво ти е направил Ейвъри, а?“ – чух възмущението в гласа му и се свих. Но след това не ми се искаше да им отговоря, докато се връщах към леглото си, за да легна на него. „Мислиш ли, че е там?“ – чух Ерик да пита Шанън, а тя отговори само с някакви несвързани думи. „Отдръпни се...“ – чух Ерик да казва и вече очаквах какво ще направи. „...Ейвъри, знам, че си там. Трябва да излезеш сега.“ „Алфата иска да поговори с теб.“ — нареди той с прекалено груб тон. Бях малко виновна за случилото се и исках да поговоря с баща си за това. Но пък не исках да виждам лицата на хората на вратата. Не исках да се раздразня твърде много в този момент. Станах, за да отида в банята, трябваше да махна гласовете им от обсега на слуха си. Няколко секунди след като станах, чух неистово блъскане и чукане по вратата. Ерик очевидно се опитваше да нахлуе в спалнята. „Каква наглост!“ — казах на глас, достатъчно, за да ме чуе Ерик и да спре. Той вече не беше спокойният човек, който беше преди да го обявя за мой приятел в миналия си живот. Предполагам, че ставаше все по-неспокоен от моето неподчинение. Направих крачка напред и видях, че вратата ще се отвори с трясък. Протегнах ръка рефлекторно, за да се опитам да я задържа, докато съм още далеч. Но се случи невъзможното, вратата се затръшна, изстрел! Започна невъзможното, вратата се затръшна, изстрел!