Десет минути по-късно Жан приключи с интервюто. Той бутна вратата и излезе. Бианка веднага скочи на крака. – Как мина? – Интервюиращите задаваха някои трудни въпроси, но не е нещо, с което не можем да се справим. – Жан не се сдържа и целуна Бианка по челото, добавяйки спокойно: – Като цяло, не е зле. Бианка въздъхна с облекчение. – Следващата, Бианка Рейн – провикна се секретарката. Бианка набързо приглади дрехите си и влезе вътре притеснено. В мига, в който пристъпи в стаята, Люк я погледна с особен, неразгадаем поглед. Бианка седна възпитано и вдигна глава, срещайки погледа на всеки от интервюиращите един по един. След това се представи накратко: – Добро утро на всички. Първо, благодаря ви, че ми дадохте възможност да се явя на това интервю. Казвам се Бианка Рейн. Тъй като беше решила да се върне в страната и да си намери работа тук, тя беше обмислила множество встъпителни думи за интервюта. Може би това не бе най-креативното начало, но беше достатъчно солидно и безупречно. Интервюто продължи. Люк я преценяваше с ледения си поглед. Може би погледът му беше твърде пронизващ. Докато Бианка отговаряше компетентно на всички въпроси, тя се чувстваше изключително неловко. Усещането не бе просто, че някой я стреля с поглед. Вместо това се чувстваше така, сякаш някакъв особен трън бодеше цялото ѝ тяло. Истината беше, че и Бианка беше хвърлила поглед към Люк, когато влезе в стаята. Въпреки това, това беше официално интервю и тя трябваше да се отнесе сериозно към него. Макар в сърцето ѝ да имаше безброй въпроси, тя не смееше да сваля гарда и да се разсейва. – Госпожице Рейн, омъжена ли сте? – хладният глас на Люк внезапно прекъсна интервюиращите, задавайки въпрос, който остави всички професионалисти безмълвни. Всички прекъснаха официалния си разговор с Бианка и се обърнаха едновременно към големия шеф. Той също беше част от комисията. – Не, не съм – отвърна Бианка, опитвайки се да се успокои. Сърцето ѝ всъщност вече препускаше лудо. – В такъв случай, имате ли някого, за когото възнамерявате да се омъжите? – попита отново Люк, намръщвайки се. Бианка замълча за момент, преди да кимне и да отговори: – Имам. Интервюиращите се чувстваха доста объркани. Защо шефът им задаваше този въпрос? Краткият им разговор позволи на Бианка да разгледа по-добре великолепните черти на Люк. Сега, когато го виждаше на живо, той наистина приличаше много на онзи ученик от горния курс в съседната гимназия навремето. Този успешен бизнесмен обаче беше коренно различен от момчето, което някога изживяваше младостта си в училище. Независимо дали ставаше дума за присъствието му или изражението на лицето му, Люк Крофорд ѝ се струваше студен и безмилостен мъж. ... Интервюто най-сетне приключи. Бианка излезе от стаята, усещайки слабост в коленете. – Как мина? Разказвай! – Нина първа изтича до нея и попита. Бианка беше озадачена, затова каза: – Интервюиращият ме попита дали съм омъжена, а след като казах, че не съм, попита дали има някого, за когото смятам да се омъжа. Жан се намръщи, като чу това. Какъв беше този глупав въпрос? Това беше навлизане в личното пространство. Нина обаче каза: – О, това е нормално тук, в тази страна. Всъщност проявяват учтивост, като не те питат дали имаш деца. – Но защо биха питали нещо подобно? – попита Бианка объркано, докато слизаха надолу по стълбите. – Защото децата ще попречат на кариерата ти – отвърна Нина, поглеждайки брат си и Бианка. – Повечето местни компании дискриминират омъжените жени с деца. Ти се върна наскоро, така че просто трябва да свикнеш. ... Същия следобед. Бианка и Жан получиха обаждания, с които ги информираха, че ще имат двумесечен изпитателен срок. Ако преминеха всички тестове през следващите два месеца, щяха да останат в „Т Корпорейшън“ за постоянно като официални служители. На следващия ден. Жан и Нина взеха Бианка и отидоха заедно на работа. – Планирам да купя кола, за да не се налага да ползваме колата на малката ми сестричка занапред – каза Жан на Бианка, преди да влязат в работната зона на дизайнерския отдел. – Какво, не искаш да съм трето колело ли? – подразни го Нина, вървейки нарочно между двамата. Бианка се усмихна и каза: – Не е нужно никой от вас да ме взима от утре. Прекалено голямо неудобство е да правите такова дълго отклонение до мен, а и ми е много удобно да пътувам с метрото. ... Беше първият работен ден. Бианка беше неестествено сериозна в работата. Този следобед Жан внезапно беше повлечен в командировка от един от старшите дизайнери в отдела. Преди да тръгне, Жан грабна лаптопа, който използваше само за работа, и подхвърли набързо няколко думи на Бианка, преди да се наложи да слезе долу. Всъщност самият Жан се чувстваше доста объркан. Каква игра играеше дизайнерският отдел? Сериозно, да вземат новобранец в командировка? Ами ако работеше твърде бавно и забавеше цялостната ефективност на екипа? Бианка обаче нямаше време да се чуди за това. Тя бързо навлизаше в тънкостите на работата си. Когато наближи краят на работния ден, Нина отиде при Бианка и каза: – Приключи ли? Ела у нас за вечеря. Покана от бъдещата ти свекърва. Бианка точно разглеждаше най-добрите строителни чертежи на компанията през годините. Когато чу това, вдигна глава и каза неловко: – Току-що ми казаха, че трябва да остана извънредно... Очите на Нина се разшириха и тя бързо изтича обратно към работното си място, за да си провери имейлите. По дяволите, наистина имаше извънреден труд! Вярно беше, че на дизайнерите често се налагаше да остават след работа, но Бианка и брат ѝ нямаха никакъв късмет. Единият беше изпратен в командировка още първия ден, а другият трябваше да остане в офиса. Екипът хапна храна за вкъщи за вечеря, преди да продължат да са заровили глави в работата. В десет и половина вечерта. Ръководителят най-накрая позволи на Нина и другите две момичета да си тръгнат. Бианка обаче трябваше да продължи. Биологичният ѝ часовник се беше побъркал, така че тя вече беше доста изтощена. Тя се изправи и взе чашата си, за да си налее кафе. Когато се върна с кафето обаче, ръководителят ѝ я видя и каза: – Големият шеф иска този чертеж. Побързай и му го занеси. Бианка веднага остави чашата си, взе чертежа и напусна дизайнерския отдел. В отдела бяха останали само трима души: ръководител, старши дизайнер и тя — просто един стажант. Да занесе чертежа на шефа, а? Докато влизаше в асансьора, в съзнанието ѝ изплуваха фините черти на Люк Крофорд. Асансьорът се изкачи до самия последен етаж. Бианка се огледа и накрая откри президентския кабинет. Тя почука на вратата. – Влезте. – В мъжкия глас напълно липсваше топлина, но беше дълбок и плътен. Бианка влезе и се приближи към голямото бюро в кабинета, решен в студени тонове. Тя постави чертежа на плота и каза: – Това е чертежът, който поискахте, господине. Люк също беше съсредоточен върху работата си, затова просто протегна ръка, за да вземе листа, преди да го вдигне за оглед. Когато Бианка понечи да си тръгне, той внезапно вдигна глава и я погледна. Бианка не искаше да изглежда груба, затова остана на място. Дали президентът искаше нещо от нея? Погледът на Люк се задържа върху нея дълго време. След пет години тази жена бе станала още по-красива и съблазнителна. Както външността, така и излъчването ѝ бяха изящни. – Свободна сте за днес. Приберете се и се пригответе, защото утре заминавате в командировка с мен. – Люк откъсна поглед от нея и го върна обратно към работата си. Бианка искаше да каже, че все още не е достатъчно компетентна, за да поеме такава огромна отговорност, но Люк бе дал нарежданията доста студено и сковано. Тонът му не търпеше възражения. Всичко, което можеше да направи, беше да кимне и да напусне стаята. Люк се обърна да я погледне отново. Гърбът ѝ беше красив, особено тънката ѝ и гъвкава талия. Едва много по-късно мъжът осъзна, че всичко от гърлото до гърдите му беше изтръпнало.