Малката Рейни беше неимоверно щастлива, че успя да си хапне малко пържено пиле зад гърба на баща си. На връщане към стаята тя се лепеше за Бианка, вкопчена в крака ѝ като коала в дърво. На Бианка ѝ беше доста трудно да върви с дете, увиснало на крака ѝ. Наложи се да куца по целия път обратно нагоре. — Вече е много късно. Ще ви заведа в стаята ви, за да спите. Възрастната и двете деца гледаха анимационни филми известно време, преди Бианка да се обърне към братчето и сестричето. По-големият брат я погледна и каза: — Нямаме картата за стаята. Рейни прегръщаше Бианка с пухкавата си бяла ръчичка, а очите ѝ бяха плътно затворени. Вече почти спеше. И все пак, как щяха да се приберат без картата за стаята? Бианка се чувстваше раздвоена. Тя нямаше представа кога президентът ще приключи работата си за деня и ще се върне в хотела. — Нека се обадя на г-н Дойл. — Бианка погледна Рейни, която вече заспиваше. Тя не можеше да мръдне, затова помоли Лейни да вземе телефона ѝ. Лейни взе телефона и го подаде на Бианка. Бианка се обади на колежката си и поиска служебния номер на Джейсън Дойл. Джейсън вдигна достатъчно бързо, но каза: — Извинявайте, че Ви създавам неудобство, госпожице Рейн, но г-н Кроуфорд е на вечеря с няколко областни ръководители. Не мисля, че ще успее да се измъкне скоро. Какво ще кажете за следното? Можете ли да оставите двете деца да спят при Вас тази нощ? Бианка: „...“ Беше минало десет вечерта, когато Бианка най-накрая успя да приспи децата. Лейни спеше от лявата страна на голямото легло, а Рейни зае дясната. Спяха дълбоко. Бианка почисти банята възможно най-тихо, после сгъна дрехите на децата и ги подреди акуратно на дивана. Накрая зави Рейни, преди самата тя внимателно да легне в леглото. Слава богу, леглото беше достатъчно голямо. Имаше предостатъчно място един възрастен и две деца да спят удобно. Пет минути след като легна, Бианка едва държеше очите си отворени. ... По някое време в ранните часове на сутринта. Телефонът на Бианка извибрира под възглавницата ѝ. Беше ѝ толкова сънено, че очите я боляха и трябваше да ги отвори със сила и замъглен поглед. Тя се надигна леко и посегна към телефона. На екрана имаше непознат номер. 139-0909-9999. Някое спам обаждане посред нощ, но самият номер беше доста хубав! Бианка вдигна и попита директно и малко грубо: — Кой е? — Отвори вратата, аз съм. — Беше дълбок и дрезгав глас, звучащ особено хипнотизиращо в късните часове на нощта. — Да отворя вратата ли? Кой сте Вие? Беше толкова сънена. От другата страна на линията последва тишина. Чуваше само дишането му. Бианка прекара няколко секунди в опит да проясни ума си, после видя двете деца, спящи на леглото под лунната светлина. Лейни, Рейни... — Г-н... г-н Кроуфорд? — осмели се да попита тя. — Отвори вратата! — Гласът на мъжа ставаше все по-дълбок. Бианка беше толкова шокирана, че сърцето ѝ прескочи няколко удара. Тя бързо се измъкна от леглото и се увери, че нощницата ѝ изглежда прилично, преди да отвори вратата. Шефът ѝ беше тук, за да си прибере децата, но тя беше заспала дълбоко и го беше накарала да чака толкова дълго. По дяволите! Бианка се сгълча от яд! Двете деца спяха дълбоко на леглото. Не даваха никакви признаци, че ще се събудят. Бианка отвори вратата. Люк стоеше изправен отвън, със затворени очи и една ръка, подпряна на рамката на вратата. Държеше палтото си и черния телефон, от който ѝ беше звъннал, в една ръка. Беше очевидно, че чака тук от доста време. — Г-г-н Кроуфорд... — промълви Бианка, страхувайки се да се приближи. Люк вдигна рязко глава; умората беше изписана на лицето му, докато се мръщеше насреща ѝ. Дори и миришещ силно на алкохол, мъжът все още излъчваше увереност и власт. Обстановката не скриваше аристократичното излъчване, което струеше от дълбините на същността му. Люк я погледна, но този поглед сякаш продължи цяла вечност. Никой от двамата не каза нищо. Бианка се завъртя и застана настрани, пускайки го да влезе, за да вземе децата. Когато мъжът мина покрай нея, тя ясно усети миризмата на алкохол, смесена със силния и упойващ аромат на никотин. Бианка стоеше на вратата, страхувайки се да мръдне или да го гледа. Светлините в коридора бяха много ярки. Сега беше напълно будна, стоеше на отворената врата като божество-пазител, чакайки шефът ѝ да изнесе децата си от стаята. Времето минаваше. Бианка дори не чу двете деца да се събуждат. Озадачена, тя затвори тихо вратата и се промъкна обратно в спалнята. Само една нощна лампа осветяваше спалнята. Не беше толкова ослепително светло, колкото навън. Гледката на мъждивия светлик беше невероятно стопляща сърцето. Голямото легло, което трябваше да е за нея, беше напълно превзето от това тричленно семейство. Бащата, който най-накрая се беше върнал след дълъг работен ден, сега спеше безмълвно със сина и дъщеря си. Трябваше ли да го събуди, или не? Ако го направеше, щеше ли шефът ѝ да я уволни в пристъп на ярост? Ако не го направеше, къде трябваше да спи тя? Тя обмисли ситуацията и в крайна сметка реши, че не може да събуди този объркан пияница и да го изгони. Ако го направеше, вероятно щеше да има много сериозни последствия. Затова грабна едно палто, облече го и напусна стаята. Държейки картата си за стаята в ръка, тя позвъни на колежката, която беше дошла тук с нея. — Съжаляваме, номерът, който избрахте, не е наличен... — прозвуча механичен глас в телефона. Бианка се облегна на стената в коридора, изтощена. Беше забравила да попита за номера на стаята на колежката си. След кратък размисъл се обади на Джейсън Дойл. Слуша сигнала „свободно“ много дълго време, но никой не вдигна. Вероятно и той беше пиян! Бианка нямаше друг избор, освен да отиде до рецепцията на хотела и да поиска друга стая. Рецепционистът обаче каза: — Съжалявам, госпожице Рейн, но хотелът е пълен. Стаите тук трябва да се резервират поне седмица предварително. — О, добре. Благодаря. — Бианка се върна на горния етаж с объркани мисли. Трябваше да стои пред вратата цяла нощ ли? Малко след един часа през нощта вратите на асансьора се отвориха. Излязоха един мъж и две жени. Двете жени бяха със силен грим, а мъжът беше облечен в дънкови дрехи, главата му беше покрита със страховити белези. Той целуваше двете жени, които прегръщаше, смеейки се и кикотейки се, докато разговаряха. Когато видя Бианка, очите на мъжа веднага светнаха. Той пусна двете жени и се приближи към нея, казвайки: — Ооо, намерих си красива малка госпожица в беда! Откъде си? Хайде, искаш ли да се позабавляваш с мен? Гарантирам, че ще е страхотно! — Вие сте луд! — инстинктивно му извика Бианка. Беше толкова стресната, че веднага отвори вратата с картата си и се шмугна в стаята като малко зайче. След това се облегна на вратата, поемайки си дълбоко въздух безброй пъти. Чуваше се как някой отвън чука на вратата. Не беше нито твърде силно, нито твърде тихо. Страхът прогони всяка друга мисъл от ума на Бианка и тя не смееше повече да се обляга на вратата, тъй като чукаха по нея. Вместо това се обърна и се насочи към вратата на банята. Тя винаги е била доста плаха, а сега беше толкова ужасена, че сърцето ѝ биеше лудо. Обаче, преди още да успее да осмисли случката отвън, тя усети чифт големи топли ръце да се плъзват под палтото ѝ отзад. Те галеха тялото ѝ и се придвижваха нагоре. Тя се обърна с ужас. Не разбра кога, но дървената врата на банята зад нея беше бавно открехната. Тя загуби равновесие и падна в здравата прегръдка на мъжа. — Ах... — извика тя тихо от изненада, но останалата част от думите ѝ беше погълната. Можеше само да простене сладострастно... В банята беше пълен мрак и тя усети влажен дъх да лъха в лицето ѝ. В тази хотелска стая имаше само един възрастен мъж и това беше големият шеф, Люк Кроуфорд. Затова беше очевидно кой е мъжът, който я прегръщаше. Бианка се намръщи и се опита да го отблъсне, но той не помръдваше. От трън, та на глог. Тя беше уплашена, но устата ѝ беше запечатана и напълно безполезна. Мъжът я целуна в тъмната, сенчеста нощ. Бианка затаи дъх, а думите ѝ на протест се превърнаха в неясни стонове.