Бианка си тръгна. Люк внезапно остави чертежа, който държеше. Изправи се, напусна работното си място и вместо това се насочи към шкафа с вино. Извади чаша, напълни я наполовина и я пресуши наведнъж с намръщено чело. Тази проклета похот! Беше доста късно, когато Бианка напусна компанията, но за щастие успя да хване последното метро, за да се прибере у дома. Щом се прибра, първото нещо, което направи, бе да отговори на съобщенията на Джийн в WeChat. След това извади куфара си и започна да подрежда вещите, необходими за утрешното пътуване. Точно тогава телефонът ѝ позвъни. На екрана се изписа името на Джийн. — Още ли не си заспал? Мислех, че ти казах да си починеш рано, вместо да ми се обаждаш — каза Бианка със загриженост, когато вдигна. — Още не съм приключил с работата, затова взех нещата в хотелската стая, за да продължа извънредно — обясни Джийн и попита: — Видях съобщението ти по-рано. Защо и ти заминаваш в командировка? С кого ще пътуваш? — Още не знам точно с кого. Ще трябва да изчакам до утре сутрин, за да разбера — отвърна Бианка. — Ако с теб пътуват мъже, гледай да стоиш далеч от тях — напомни ѝ Джийн. — Все пак, току-що започнахме работа и още не ги познаваш достатъчно добре. — Добре, разбрах — каза Бианка. Веднага след това тя внезапно чу звук от блъскане от другата страна на линията. Звучеше така, сякаш някой чукаше на вратата. Не, не просто чукане, а по-скоро сякаш някой се опитваше да разбие вратата! — Какво става? — попита нервно Бианка. — Н-нищо — започна да заеква Джийн, но после бързо добави: — Ще се чуем по-късно, става ли? Ще проверя какво се случва отвън и ще ти се обадя. Той затвори, преди Бианка да успее да му каже да внимава. Тя наведе глава към куфара си, а после погледна телефона в ръката си, чийто екран угасна след края на разговора. Бианка се разтревожи; притесняваше се, че Джийн също може да си навлече неприятности там, сред непознати хора на непознато място. През нощта не се случи нищо. На следващия ден. Бианка получи обаждане от колегата си още рано сутринта. Тя го чакаше пред жилищния си комплекс, а умората бе изписана на лицето ѝ. Снощи бе стояла будна до малките часове, чакайки обаждането на Джийн, което да я увери, че всичко е наред, но той така и не се обади. Опитала се беше да го набере, но телефонът му бе изключен. След повече от десет минути пред нея спря черно „Бентли“. От него слязоха мъж и жена. Представиха се и се запознаха. Тримата отново се качиха в колата. Пътуването до града, в който бяха разпределени, отне седем часа с кола. Тъй като там щяха да имат нужда от превоз, началството бе уредило колега мъж да докара едно от фирмените бентлита за удобство. По пътя Бианка разговаряше с колегите си. Разбираха се доста добре, смееха се и се шегуваха помежду си. Когато стигнаха в град Х, вече беше следобед. След като се настаниха в хотела, колежката ѝ Сю каза на Бианка: — Нека първо се върнем по стаите си, да се преоблечем и да си починем малко. Ще се чуем отново, когато стане време за вечеря. — Добре — кимна Бианка. Тя качи средно големия си куфар горе и влезе в стаята си. Взе душ и се преоблече в нощница, след което извади дрехите, необходими за работа, и ги изглади старателно. Щом приключи, ги закачи предварително на закачалки. След като завърши всички приготовления, погледна часа. Беше точно четири следобед. Джийн не ѝ се беше обаждал нито веднъж от снощи досега. Не ѝ беше изпратил дори едно съобщение. Сега, когато най-сетне имаше време, тя го набра. Този път телефонът му беше включен. Сигналът „свободно“ обаче продължи дълго, без никой да вдигне. Бианка се разтревожи още повече и позвъни отново. Този път обаждането ѝ беше директно отхвърлено. „Извинявай, в момента съм зает и не мога да вдигна. Ще ти звънна, когато се освободя.“ Скоро тя получи текстово съобщение от Джийн в WeChat. Бианка наведе глава и отговори: „Добре, оставям те да работиш.“ Изглежда поне той беше в безопасност. Човекът, който блъскаше по вратата му снощи, може да е бил просто някой случаен пияница, объркал хотелската стая. След като отговори на съобщението, Бианка остави телефона и се огледа за някакво занимание. В мига, в който се обърна обаче, телефонът ѝ извибрира отново. Тя едва се беше отдалечила, но трябваше да се върне и да провери съобщението. Беше съобщение в WeChat, но представляваше пълна бъркотия: „Хахахаха позна го фибро мрежа започнах входна такса iFeng…“ Подателят беше Джийн, който уж беше „зает“ в момента. Бианка се намръщи. „?“ – изпрати му тя въпросителен знак. След повече от минута Джийн най-накрая отговори: „Рисувах нещо и ръката ми случайно докосна екрана.“ Ето защо ѝ беше изпратил такъв безсмислен низ от думи. Бианка не се замисли повече над това. „Дзън... Дзън... Дзън...“ Някой позвъни на звънеца на стаята ѝ. — Кой е? — Бианка беше много предпазлива, тъй като се намираше на непознато място в непознат град. Отвън се чу глас на мъж на средна възраст: — Госпожице Рейн, аз съм Джейсън Дойл, специалният асистент на г-н Крофорд. Боя се, че ще трябва да Ви притесня да ми отворите вратата. Джейсън Дойл, най-довереният специален асистент на Люк Крофорд, беше доста известен. Почти всеки в компанията знаеше за него, включително и Бианка, която беше нова. Тя отвори вратата. — Приятно ми е да се запознаем — едва го беше поздравила Бианка, когато наведе глава и видя, че пред вратата стоят и две малки деца. Едното беше момченце, а другото момиченце; очите им блестяха, а зъбките им сияеха. Приличаха на две съвършени кукли. Джейсън Дойл стоеше в костюм, с изправен като стрела гръбнак. С известно раздразнение той каза: — Това са децата на г-н Крофорд. Баща им е зает с работа и не може да се грижи за тях, така че... Бианка имаше лошо предчувствие за това. Тя не беше особено против да се грижи за чужди деца, но просто ѝ се струваше толкова странно. В крайна сметка беше тук, за да работи, а не да бъде бавачка. Друга основна причина, поради която не искаше да се грижи за децата, беше притеснението, че гледката на чужди деца ще ѝ напомня за нейните собствени. — Щ-ще бъда послушна, обещавам — каза тихо момиченцето. То вдигна глава към Бианка, примигвайки с невинните си черни очи. — Батко... — Момиченцето видя, че брат ѝ не казва нищо, затова се нацупи сърдито и дръпна дрехите му, опитвайки се да го накара да проговори. Бианка се обърна към момчето. По-големият брат беше малко по-висок от сестра си и макар да запазваше хладно изражение, очевидно бе привързан към нея. Ето защо той вдигна глава и каза на Бианка, която стоеше на прага: — Аз също ще бъда послушен. Джейсън погледна часовника си и каза: — Оставям децата на Вас, госпожице Рейн. Имам друга работа, така че ще тръгвам сега. Бианка нямаше възможност да откаже. Джейсън бързо си тръгна, а Бианка погледна надолу към двете деца и каза: — Влизайте и двамата. По-малката сестричка протегна късата си ръчичка, за да хване тази на брат си, и те влязоха заедно в стаята. — Искате ли нещо за пиене? — Бианка не знаеше как да се държи с деца, особено с такива със специален статут. — Искам мляко — каза момиченцето, сядайки възпитано на дивана. Бианка бързо извади малко мляко. Млякото в хотелската стая беше изключително скъпо; същото, което се продаваше за 3,50 юана в магазина, тук струваше 89. Бианка си пое дъх, когато видя цената, след което отвори кутията, намери две чаши и наля по една за всяко от децата. Надменният и със студено изражение по-голям брат не отпи нито глътка. Сестричката седеше на дивана, поклащаше крачета, докато изпи половината чаша, а след това я пресуши цялата, като дори облиза устните си, за да е сигурна, че е погълнала всяка капка... Бианка седеше неловко на един стол, гледайки малките съкровища на дивана и опитвайки се да намери тема за разговор. — Вие двамата близнаци ли сте? — Разбира се — отвърна надменният по-голям брат. Той дори завъртя очи, а погледът му към Бианка бе изпълнен с презрение. „Глупачка“ – сякаш казваше той. – „Сестра ми и аз си приличаме толкова много. Разбира се, че сме близнаци!“