Алекс имал партньор? Като истински? Тя беше точно пред мен. – След малко ще дойда, Лия – каза Алекс през стиснати зъби. Лицето ми сигурно беше червено като домат. Лия затръшна вратата, карайки ме да подскоча. Тя скърцаше със зъби, вперила поглед в мен. От страх не можех да откъсна очи от нея. След това се наложи, когато почувствах, че влак ме е ударил в главата. Ръката на Алекс се появи на гърба ми, спирайки ме да падна. – Хей, не прави така – Алекс застана пред мен. Лия се засмя, но не можех да видя колко цинична изглежда, защото Алекс блокираше целия ми поглед. – Наистина ли ти пука за една омега? – изплю Лия. Алекс се обърна да ме погледне. Какво беше това съжаление в очите му? – Тя е… о, да. – Не е толкова зле – казах аз, уверено, може би твърде уверено. Лия се засмя: – Уверявам те, че не е хубаво нещо. Ти си омега, която е в голяма беда. – Не, не е – каза Алекс. – Тя прекъсна среща на алфа! Важна среща. – И без това не стигахме доникъде – Алекс се облегна на стената и ми се усмихна. Той не се беше променил. Лия постави ръка на хълбока си. Ранни признаци, че няма да бъдем най-добри приятелки. – Е? – попита Лия. – Какво сега, Лия? – изстена Алекс. – Няма ли да я накажеш? – Да ме накажеш? – зяпнах аз към Алекс. – Няма да я наказвам. Тя не е направила нищо лошо. – Кълна се, Алекс, ако ти не го направиш, аз ще го направя. Омегите трябва да знаят мястото си. Алекс скръсти ръце: – Добре. Аз ще го направя. Очите ми се разшириха. – Наистина ли ще… – Габи, всеки път, когато ме видиш, ще се обръщаш към мен като към Ваше Височество. Това ще бъде твоето наказание за следващите два месеца. Устата ми остана отворена за секунда, преди да избухна в смях. – Искаш ли да се поклоня и аз? Той се подсмихна: – Това ще бъде хубав щрих. – Какво?! – избухна Лия. Спирайки смеха ми почти напълно. – Това е сериозно, Алекс! – Какво щеше да направи, да плаче ли? – Повярвай ми, това ще бъде мъчение за нея. Завъртях очи и се усмихнах. Това беше, което той искаше, откакто бяхме деца. Лия стисна ръцете си в юмруци и се върна обратно в заседателната зала. Алекс хвана лакътя ми и ме обърна към стълбите. – Да се махаме оттук, преди да се върне с някой друг – промърмори той. Да се върна обратно нагоре по петстотин стъпала. Мъчение. – Откога имаш партньор? – попитах аз. Нещо, за което фантазирах, но когато не получих вълк като всички останали деца, бях някак си отхвърлена. Сигурна съм, че ще бъде същото и тук, освен ако някой не се смили над мен и не ме остави да прекарам остатъка от дните си, служейки на глутницата сама. Алекс беше напълно извън това уравнение. Алфите не се интересуваха от омеги. – Аз… аз я избрах в трети курс. – Уау, толкова дълго, а? Той кимна, с усмивка на устните. Той е бил във връзка две години? Сигурно е много влюбен в нея. – Чаках те… да дойдеш. Предполагам, че първото ти превръщане дойде супер късно – засмя се той. – Не, Алекс. Не съм се превръщала. Той спря. – Как? Как е възможно това? Как си тук? Захапах вътрешната страна на бузата си. Какво сега? Ядосваше ли се, че съм тук? – Защото на глутницата не ѝ достигат омеги. Той прокара ръка през тъмната си шоколадова коса. – Не си човек, усещам, че не си. Нямаш вълк? Кимнах и вдигнах рамене. Очите му се присвиха и изражението му стана мрачно. – Мога да те измъкна оттук. Не трябва да си тук, Габи. – Защо? Не ме искаш тук? Той продължи да върви. – Не е това. Би било по-лесно, ако имаше вълк, дори слаб може да помогне в повечето ситуации. Това място е опасно. Не искам да си губя главата, притеснявайки се за теб, Габи. Тук нещата работят по различен начин от глутниците. Поставих ръка на кръста си. – Не е нужно да се притесняваш. Не се нуждая от детегледачка. – Жалко за теб, защото ще получиш такава. – Няма да стане. Ръцете му хванаха кръста ми и ме придърпаха близо, притискайки ръцете ми към гърдите му. Определено ново. Той наклони глава. – Станала си по-красива, но със сигурност не си станала по-малко упорита. Освободих се от хватката му, преди да ме види да се изчервявам, и го плеснах. – Хайде – каза той. Когато стигнахме до края на стълбите, аз се задъхвах, а Алекс дори не се беше прегърбил нито веднъж. Той ми се засмя. – Дай му няколко седмици и ще бъдеш във форма. – Мислех, че съм във форма! Проблемът е с училището, което има петстотин стъпала. – Почакай, докато видиш кулата. Не исках да се приближавам до кулата. – Габи… – Блеър се изправи и побърза към мен. Тя забави ход, когато видя Алекс. – Алфа – тя наведе глава. Поклатих глава леко. Така ли работеха нещата тук? Дори Блеър се съобразяваше? Не можех да го гледам повече. Не знаех защо. Така се отнасяхме към баща му. Предполагам, че си мислех, че тъй като сме приятели, тези неща няма да се отнасят за нас. Бях много грешна. Преместих се да застана до Блеър. Щях да имам нужда от момент, за да го осмисля всичко това. – Блеър, би ли я развела наоколо? Дръж я далеч от беди, колкото можеш. Знам, че Габи е трудна. Блеър отново наведе глава. – Хей. Той се усмихна. – Ще се видим по-късно, добре ли е? – Разбира се. – Той се обърна и ни остави. – Е… радвам се да видя, че си още жива. – Да, предполагам, че съм просто… малко уморена. – Хайде. През останалата част от деня Блеър ме развеждаше наоколо. Не бих казала, че е напълно различен човек, все още имаше признаци на старата кисела Блеър. Просто беше малко по-потисната. Болеше, наистина. Започнахме да се отдалечаваме от замъка и трите други сгради към терена. Взех си нещата от стаята, в която бях прекарала нощта. Всички омеги вървяха с нас надолу към кварталите на омегите. – Защо кварталите на омегите са толкова далеч? Еймъри подскачаше до Блеър, която се стресна и я изгледа. – Можете да благодарите на глутницата Сандърс за това – отговори тя. – Мислех, че са преодолели омразата си към омегите преди векове? – Пред външния свят. Повечето от тях все още не могат да ни понасят – каза Блеър. – Ние сме важни само когато сме необходими. Просто е така – каза Еймъри. Бях убедена, че тя не може да върви с нормално темпо. Тя беше на километри пред нас за секунди. Кварталите на омегите се появиха в полезрението. Не беше като замък, както всичко останало. Дори не и западнал. Беше едноетажна постройка, простираща се през пейзажа. Няколко къщи бяха разположени близо до дърветата, които се простираха в гъста гора. Стиснах чантата си. – Това е моят дом за следващите няколко години.