🌹 Гледна точка на Роуз 🌹 Стомахът ми се сви от страх и вълнение. Стиснах телефона в ръцете си и бързо се изправих от дивана. В резултат на това Ноел падна на дървения под с лек тътен. Той изстена и се размърда, за да се събуди. "Какво, по дяволите!" – изсъска той. Игнорирах го и започнах да крача напред-назад, пръстите ми се плъзгаха през косата ми от нервност. Знаех, че този страшен филм ще я вкара в родилни болки. Трябваше да ме послуша. "В коя болница?" "В "Джуд"." – отговори той. Чух тихо проклятие, което звучеше точно като Лили, и се сгърчих, когато тя изкрещя. "Ще те убия, Ашър, виж какво ми направи." Нейните викове изпълниха ушите ми и сърцето ми се сви от болката, която чувах в гласа й. "Идваме веднага!" – избързах аз и затворих телефона. Ноел се изправи и ме изгледа ядосано, докато се изтупваше. Той се вгледа в лицето ми и веждите му се сключиха в недоумение. "Какво има?" Дръпнах кичури от косата си и нервно захапах устна. Не аз трябваше да раждам, но мисълта за друго човешко същество, изтласкано от вагината на някого, леко ме изплаши. "Лили е в родилни болки." Очите му се разшириха, орбити, идентични с моите, ме гледаха зашеметени и развълнувани. "Тогава какво чакаш, да тръгваме!" – избърза той и тръгна към вратата. Тъй като не чу стъпките ми да го следват, той се обърна объркан. "Е?" – нетърпението се усещаше в тона му. Той взе ключовете за колата от малката дървена масичка до стената и ги завъртя около пръста си. "О, хайде, Роуз." – тонът му беше нетърпелив, а на челото му се появи бръчка. Въздъхнах. "Страх ме е." Ноел изстена, хвърляйки глава назад в преувеличение. "Страх те е от какво, по дяволите? Не ти трябва да изкараш проклет диня от вагината си." Той имаше право. "Но какво ще стане, ако нещо й се случи? Току-що звучеше много болезнено. О, Боже, мразя гледката на кръв." – изрекох аз, докато крачех напред-назад. Пръстът ми щипеше огромната риза, която носех, и осъзнах колко неподходящо бях облечена, за да отида в болницата. "Роуз, успокой се, по дяволите! Нищо няма да й се случи, Лили е корав кучка, която може да се справи с всичко, което животът й поднесе. Така че определено може да се справи с това." – настоя Ноел и отвори вратата. "Сега отивам в болницата, побързай, преди да те зарежа тук." – измърмори той и се отдалечи, оставяйки вратата отворена за мен. Въздъхнах, той беше прав. Нямаше причина да се страхувам за нея, тя може да се справи с това. С тази мисъл отидох до ъгъла на стената и обух белите си джапанки. Дръпнах ризата надолу, чувствайки се неподходящо облечена, въпреки че бях с къси панталони от памук и сутиен, все още се чувствах гола. О, майната му, не беше като някой важен да ме види. Изтичах от апартамента, като не забравих да заключа вратата на излизане. Ризата прилепна към тялото ми при скоростта ми, докато се опитвах да настигна Ноел. Знаех, че той сериозно ще ме остави тук и нямаше да пропусна най-добрата си приятелка да роди. Изругах, когато го видях да се качва в колата, с ръце на запалването, готов да я запали. Спънах се в малък камък, но не спрях да тичам към него. Сърцето ми биеше бързо, а ръцете ми бяха изпотени. Ако ме остави тук, със сигурност ще го убия, но не преди да му набутам банан в задника. Той мрази банани. Двигателят изрева в момента, в който ръцете ми хванаха вратата и я отвориха. Хвърлих тялото си на пътническата седалка и се закопчах. "Ти си задник, наистина щеше да ме оставиш!" – изсъсках аз, удряйки го по рамото с ръце. Той избухна в смях и потегли, с крак на газта, докато караше към болницата. "Не можеш да ме виниш, кучко, ти си тази, която се бавеше толкова много." Вече бяхме на около осем минути от пътя, близо до болницата. Ноел започна да се клати леко от вълнение, ръцете му стиснаха волана, докато хапеше устни. "О, Боже, ще стана свидетел на раждане. Алилуя, доктор Ноел е на път." – каза той замаяно. Завъртях очи и погледнах през прозореца, наслаждавайки се на пейзажа, докато го подминавахме. "Наясно ли си, че няма да ти бъде позволено да си в стаята, когато тя започне да напъва, нали?" – попитах аз, сега с глава на стъклото, взирайки се във уличното осветление с очарование. "Начин да попариш мечтите и надеждите ми, Роуз." – можех да чуя цупенето в гласа му, без да трябва да се обръщам, за да го видя. Засмях се и се изправих, когато той започна да забавя. Той търсеше място за паркиране и аз посочих свободно място, което беше близо до входа на болницата. Колата спря напълно и аз погледнах към превозното средство, което беше паркирано до нас. Превозно средство, което познавах наизуст. "Вече са тук." – заявих аз, посочвайки колата на Ашър. Откачих се и с тромави ръце отворих вратата. Студеният вятър ме удари в лицето и лек тръпки разтърсиха тялото ми. Погледнах към сградата и с малко окуражаване започнах към нея. Мразех болниците, те крещяха за смърт и болка. Ноел вървеше до мен и можех да почувствам вълнението, което се излъчваше от него. Усмивка се разтегна на лицето ми от промененото му настроение от по-рано, бях щастлива, че сякаш беше забравил за раздялата, поне за малко. Той отвори вратата и ми махна да мина през нея. Веднага щом го направих, вълна от дезинфектант се промъкна през носа ми. Мразех миризмата, беше задушаваща, но продължих напред, решена да бъда там за Лили. Отидох до рецепцията, оглеждайки района за познатите лица на Лили и Ашър. Не бяха тук. Ноел се облегна на бюрото почти наполовина отгоре му, докато се усмихваше на двете медицински сестри пред нас. "Лили Колинс?" – очите му се стрелкаха между двете, почти нетърпелив, докато чакаше да проговорят. Едната с малък елегантен кок отговори със скучен тон, пишейки на компютъра пред себе си. "Родилно отделение, втори етаж, стая номер 102." Без дори да благодари, Ноел забърза към асансьора, карайки ме да настигна дългите му бързи крачки. Погледнах назад към медицинските сестри, чувствайки се виновна, че не благодарих, и отворих уста, за да го изкрещя. И двете изглеждаха зашеметени от много силния ми глас, който беше привлякъл вниманието на всички към мен. Извих се под погледа на всички и влязох в асансьора, където ме чакаше нетърпеливият ми брат. "Хиляда години, Роуз, хиляда години, по дяволите. Можеш ли да бъдеш по-бавна?" – измрънка той и натисна бутона за втория етаж. Завъртях очи и скръстих ръце под гърдите си. Вратата на асансьора се отвори минута по-късно и ние се изправихме, и двамата сега се клатехме от очакване, докато очите ни се оглеждаха в търсене на стая 102. Не ни се наложи да търсим дълго, защото Ашър излезе от стаята, която беше на няколко крачки от нас. Лицето му беше изкривено в притеснение. Високата му фигура крачеше напред-назад, докато прокарваше ръце през кичурите си. Той вдигна глава, когато ни чу да се приближаваме, и видимо се успокои. "Добре ли е?" – попитах аз, след като стигнах до него, тялото ми беше на ръба, докато чаках с нетърпение отговора му. Молех се да даде добри новини. Той кимна и след това въздъхна. "Мразя да я виждам в болка, боли ме." – каза той толкова тихо, че едва чух. Щях да припадна от думите му, ако и аз не бях толкова нервна. "Вече е разширена, 10 см, лекарят й е дал разрешение да започне да напъва скоро. Просто ми трябваше малко въздух, преди да вляза там, не искам да припадна." – призна той и почеса тила си. Той щеше да ни даде повече информация, когато вратата бавно се отвори и медицинска сестра подаде глава навън. Тя се усмихна, когато ни видя, и насочи вниманието си към Ашър. "Готова е да напъва." – съобщи тя и се върна в стаята. Ашър си пое дъх и ни погледна за последен път. "Предполагам, че е време." – гласът му трепереше. Ноел го потупа по рамото, докато аз му вдигнах палец. "Ти можеш, татко!" – извика Ноел. "Погрижи се за тях!" – заявих аз, преди той да затвори вратата. Отидох до двата стола отсреща и седнах. Задникът ми беше наполовина от стола, докато краката ми подскачаха от нервност. Ноел дойде да седне до мен и се облегна, с глава на стената. Вратата на асансьора се отвори и аз отместих очи от стената, за да видя кой излиза. Сърцето ми подскочи в гърлото при вида на високо мускулесто момче, което се втурна към нас. Бебешките му сини очи се срещнаха с моите и изведнъж почувствах, че всичко около мен спира.