🌹 Гледна точка на Роуз 🌹 *Две седмици по-късно* Усмивка се прокрадва на устните ми, докато звуците от изстрели отекват във въздуха. Радостно извиках, когато се прицелих перфектно и застрелях един от зомбитата. Вълнуваща тръпка ме обзема, докато продължавам да играя играта. Играя от часове, въпреки че трябваше да уча за теста, който предстои след няколко дни. Трябва да изкарам този изпит с отличие, бъдещето ми зависи от него, но ето ме, играя на плейстейшъна на Ноел, който успях да си купя обратно. Ако ме види с него, със сигурност ще изслушам цял куп оплаквания, но за щастие той не е тук. "Мамка му!" изсъсках през зъби, когато успях да загубя. В този момент стомахът ми реши да издаде къркорене, напомняйки ми, че все още не съм яла. Поругах тихо и хвърлих контролера до себе си. Той пада върху меката възглавница с лек тъп звук. Огледах се и сега забелязах как стаята потъмнява, докато слънцето залязва под хоризонта. Колко дълго играя? Веждите ми се сбърчиха, докато се протегнах да взема телефона си отстрани до мен. Яркостта на екрана ме накара да присвия очи, преди да свикна с отблясъците. Шест часа. Играя играта осем часа без прекъсване. Пъхнах телефона в джоба на памучните си шорти. Изправих се и вдигнах ръцете си нагоре. Пукането на костите ми се почувства задоволително, докато разтягах крайниците си. Затътрих се по дървения под, насочвайки се към ключа за осветление на стената. Щракнах го и се запътих към хладилника. Стомахът ми издаде още едно ръмжене и аз се сгърчих. Беше достатъчно силно, за да се чуе, ако си на няколко крачки от мен. Ръката ми стисна вратата на хладилника и аз я отворих рязко. Очите ми сканираха полупразното пространство за нещо за ядене. Имаше кутия мляко, две яйца и портокалов сок, който едва можеше да напълни чаша. Затворих вратата на хладилника със затръшване и гледах как дрънчи. Настроението ми моментално се влоши, когато осъзнах, че ще трябва да изляза до магазина за хранителни стоки, за да заредя хладилника. Ноел беше излязъл с колата, което ми даваше само възможността да вървя пеша. Пръстите ми придърпаха чорапите до коленете, които носех, докато се запътих към мястото, където бях оставила джапанките си. Джапанки и чорапи? Да, не е добра комбинация. Обух ги и се запътих към вратата. Краката ми спряха, когато осъзнах, че съм забравила да взема малко пари със себе си. Обърнах се и се затътрих до мястото, където оставяхме допълнителни пари. След като ги взех, излязох от апартамента, заключвайки го по пътя. Студеният нощен въздух се блъсна в лицето ми, когато излязох от сградата. Русата ми коса се развя назад от лекия бриз. Суитшъртът с качулка, който носех, ме стопляше достатъчно от студения крехък вятър. Наближаваше Коледа и времето определено показваше това. Нахлупих качулката на главата си, пъхнах ръце в предните джобове и си играех с хартиените пари, които държах в ръката си. Магазинът за хранителни стоки беше само на осем минути пеша и аз се заех да разглеждам пейзажа. "Хубави чорапи, стара дамо!" Изкрещя подигравателен глас, последван от смях. Главата ми се обърна рязко към хлапето, което беше извикало тези думи, и аз му отправих смразяващ поглед, докато спирах на място. "Какво, не сте виждали чорапи на Спондж Боб преди, идиот такъв? Родителите ти отказаха ли да ти купят комплект, затова ли си малко ко-" Спрях се, преди да успея да завърша, напомняйки си, че той е просто дете, на което вероятно са откраднали бонбоните. Очите ми се превърнаха в процепи, докато изучавах раздразненото му лице. "Защо си тук сам, къде са родителите ти?" попитах аз, сега напълно загрижена. Вече беше тъмно и улиците вече се изпразваха. Вероятно беше на около осем и вероятно можеше да се грижи за себе си, но все пак беше дете. "Не ти влиза в работата, стара дамо!" И с това той се обърна и се отдалечи от мен. Устата ми се отвори от шок, докато се взирах в отстъпващата му фигура. Това получавам за проявеното състрадание. Помислих си тъжно. "Не съм стара!" Извиках му, преди да изчезне напълно от погледа ми. Той вдигна ръка и можах да разбера средния пръст, който беше вдигнал. Какъв нахалник. Поклатих глава и продължих пътя си към магазина, сега вървейки толкова бързо, че можеше да се сбърка със спринт. Когато магазинът за хранителни стоки се появи в полезрението ми, бързо огледах района за идващи превозни средства, преди да пресека пътя. Телефонът ми вибрира в джоба ми и аз бързо го извадих. Завъртях очи, когато видях кой се обажда, и отворих стъклените врати на магазина. Усмихнах се на касиерката, преди да отговоря на телефона. "Хей, можеш ли да нахраниш Бруно вместо мен?" попита Ноел през телефона. Силна музика гърмеше от неговия край и се чудех къде е. Стиснах челюстта си, докато хватката ми върху телефона се затегна при думите му. "Какво ще кажеш да нахраня Бруно с теб или още по-добре да ти отрежа топките и да ги нахраня на Бруно?" изплюх, преди да затворя. Негова беше вината, че гризачът беше харесал да остане в апартамента. Пъхнах телефона обратно в джоба си и продължих да сканирам района за това, което искам. Където и да беше, вероятно го беше повлияло да пие, защото по тона му не беше точно трезвен. _________________ "Благодаря ви." Усмихнах се на касиерката, докато ми подаваше последната торба. Хванах двете найлонови торби, пълни с храна, в ръката си и се запътих към вратата и я отворих. Качулката ми се развя назад, когато силен студен бриз премина покрай мен. Не си направих труда да я слагам обратно, докато затварях стъклената врата. Затътрих се по бетона. Улиците вече бяха напълно празни, докато продължавах разходката си. В тази част на града рядко имаше цивилни, които се разхождаха по това време, въпреки че беше рано. И все пак аз бях единственият идиот, който се разхождаше по това време. Насилствен звук разбива успокояващата тишина. Тялото ми замръзва и хватката ми върху торбите се затяга. Сърцето ми бие лудо в гърдите ми, страхът расте в дъното на стомаха ми. Погледнах назад, обмисляйки дали да избягам до магазина или да продължа разходката си. Друг силен звук от счупено стъкло ме накара да се оглеждам трескаво. Не знам какво ме беше накарало да направя такова нещо, но се озовах да правя малки стъпки към звука, с изострени нерви. Звуците ставаха по-силни, докато се приближавах до тъмната алея. Отдалеч можех да забележа две сенчести фигури, и двете мъже по силуета им. Стъпките ми започнаха да се колебаят, докато се приближавах към тях, наблюдавайки как единият замахва с нещо, което странно прилича на бейзболна бухалка по прозорец, разбивайки го на милион парчета в процеса. Силният им смях се носеше във въздуха, докато другият вдигаше огромен камък и го хвърляше по другия прозорец. Само с меката светлина на уличните лампи, осветяващи пътя, можех да видя какво носят. И двамата облечени в черно и нямаше да бъдат забелязани, ако останат на тъмно. Озовах се да вървя към тях, чувствайки се заинтригувана, докато гледах как по-високият вдига спрей и започва да пръска боя по стената. Гърбът му е обърнат към мен, докато продължава да вандализира сградата. Той се обърна към другия. Светлината на уличната лампа освети страната на лицето му и аз издадох зашеметен въздишка. "Люк?" попитах аз с тих шепот, докато се взирах в него. При чуването на гласа ми тялото му моментално се напрегна, докато той прекрати действията си.