🌹 Гледна точка на Роуз 🌹 Бях вцепенена, докато той бавно се обръщаше. Лицето му най-сетне се показа, обърнато право към мен. Устните му бяха стиснати в недоволство, а ръката, която държеше кенчето, сега го стискаше смъртоносно. Отстъпих назад, чувствайки се напълно глупаво, че съм дошла тук. Той видя действието ми и устните му се разтегнаха в подигравателна усмивка. "Какво правиш тук?" Тонът му беше всичко друго, но не и приятен. Нажежените му очи обходиха тялото ми, преди да се спрат на краката ми. Чувствайки се гола и нервна под погледа му, скръстих ръце под гърдите си, а торбите увиснаха отпред. Отвърнах поглед от него, за да се вгледам в щетите, които той и приятелят му причиняваха. "Аз трябва да ти задам този въпрос, знаеш ли, че това, което правите, е незаконно?" Очите ми се впиха в него, а веждите ми се повдигнаха въпросително. Момчето до него се засмя и взе камък, гледаше ме, преди да го хвърли по един от прозорците. Той се разби, изпращайки мънички парченца стъкло към мен. Отдръпнах се назад, стискайки очи. "Какво, по дяволите!" изрева Лука. Отворих леко очи, за да видя, че Лука беше обвил ръката си около врата на момчето. Лицето му беше зачервено от ярост, докато го забиваше в стената, върху която току-що беше рисувал. Момчето издаде зашеметен хрип, очите му се разшириха от тревога. "Можеше да я нараниш!" продължи той яростно. Ръката му беше опасно стисната отстрани, готова да нанесе вреда. "Майната му, човече, съ-жа-лявам." Момчето запъна думите си. Ръцете му обгърнаха ръката около врата му и започнаха да бутат ръката на Лука, но той не помръдна. Обвих ръцете си по-силно около себе си. Изведнъж се почувствах студено и нежелано. Исках да се намеся, но сякаш не можех да накарам устата си да се отвори. Гърлото ми изведнъж пресъхна, докато гледах сцената пред мен. Изражението на лицето на Лука беше каменно и знаех, че каквото и да каже момчето след това, няма да му помогне. Той издърпа момчето напред, само за да го забие обратно в стената. Главата на момчето се удари грубо и то издаде стон. "Спри това!" Най-накрая си намерих гласа. Но сякаш остана незабелязан, докато Лука вдигна юмрук и го стовари върху лицето на момчето. Главата му се отметна настрани, но не получи възможност да отвърне, тъй като Лука непрекъснато удряше лицето му. Краката ми се движеха сами и се озовах до тях. Ръцете ми посегнаха да хванат ръката на Лука, която причиняваше болка. Пазарските чанти, които държах преди малко, сега бяха в краката ми, докато се опитвах да го спра да нарани момчето, което изглеждаше готово да бъде нокаутирано във всеки един момент. Сърцето ми се ускори, когато той се дръпна от мен, но продължи да удря момчето. Лицето му крещеше убийство. Тялото ми трепереше от страх, докато гледах бруталната му атака. Той изглеждаше толкова фокусиран върху нараняването на момчето, беше животинско. Звукът на полицейска сирена се чуваше в далечината, приближавайки се бавно. Сякаш звукът на сирената го върна към реалността, той пусна момчето. Дишането му беше неравномерно, докато се отдалечаваше от нараненото момче. Момчето се запъна, за да се изправи, след което се изплю на земята. "Майната ти, човече." прокле той. "Махай се, по дяволите." каза Лука толкова спокойно и тръсна глава настрани. Момчето се подчини и избяга, изчезвайки в тъмнината на нощта. Наведох се, сега ръцете ми се чудеха какво да правят с пазарските чанти, докато ги вдигах. Следващия път трябва да си гледам работата. Сирените се приближаваха и пот започна да покрива тялото ми. Бях вцепенена от страх, знаейки, че се насочваха насам. Стомахът ми правеше неприятни салта и аз се огледах трескаво, очите ми шареха навсякъде за начин за бягство. "Хайде." Гласът на Лука ме извади от паническия ми транс. Очите ми се впиха в него, само за да видя, че той си тръгва. Начинът, по който вървеше, беше толкова доминиращ и спокоен, че никой не би разбрал какво беше направил преди няколко минути. Този човек беше проблем и трябваше да стоя далеч от него. Въпреки че умът ми крещеше да не ходя, тялото ми го последва. Сега бяхме в светлината на уличните лампи и той сякаш не се интересуваше, че всеки момент щеше да се появи полицейска кола, идваща към нас. Той спря до черно Lamborghini Veneno, паркирано до стълб на лампа. То крещеше пари и се чудех на кого е, само за да отворя уста от шок секунда по-късно след тази мисъл, докато гледах как Лука отключва колата и влиза. След това прозорецът се плъзна надолу, лицето му напред, без да ме поглежда. "Няма ли да дойдеш, или предпочиташ да отидеш в затвора?" Гласът му беше груб. Ръката му беше на волана, а другата на запалването, докато го запалваше. Той изрева и аз се отдръпнах малко назад от силния звук. Най-накрая се обърна към мен, лицето му беше нетърпеливо. "Е?" изсъска той. Захапах устната си и кимнах бързо. Гледах как вратата се плъзга и влязох. Закопчах се и оставих пазарските чанти в краката си. Колата миришеше на ново и имаше лек оттенък на ванилия, което беше огромен контраст с собственика. Полицейските сирени бяха станали толкова силни, че беше непоносимо. Обърнах глава, за да се вгледам в Лука, чудейки се защо се бави толкова да потегли. Устните му се извиха в самодоволна усмивка, докато най-накрая потегли. Скоростта, с която караше, беше толкова ужасяваща, че трябваше да затворя очи и да се моля мълчаливо в главата си. Сякаш усети безпокойството ми, той намали скоростта. Имаше липса на думи между нас, почти задушаваща в малкото пространство. Не след дълго стигна до жилищната ми сграда, отбивайки встрани. Обърнах се да го погледна. "Как знаеш къде живея?" От тона ми можеше да се чуе объркването, което плуваше в гласа ми. Той не ме погледна, докато отговаряше със сух тон. "Водил съм Ашър тук няколко пъти." Кимнах, все още го гледах. Лицето му беше напред, открито ме игнорираше. Отнасяше се с мен така, сякаш го дразнех. И все пак не знам какво в него ме заинтригува до такава степен, че не можех да спра да мисля за него през последните две седмици. Да, беше красив, вероятно един от най-атрактивните мъже, които съм виждала, но личността му беше пълна боклук. Не бях от тези, които се интересуват от момчета, стоях далеч от всякакви отношения с противоположния пол. Но сега, след като го срещнах, всичко, за което можех да мисля, беше той и колко меки изглеждаха устните му, когато ръката му се беше докоснала до моята, докато държах Ашли. Сърбеше ме да говоря с него повече, нещо, за което не бих се интересувала с някой друг. "Правил ли си го преди?" Попитах се. Отказах да отместя погледа си от лицето му. Главата му се обърна към мен, сините очи се заключиха с моите очи и дъхът ми заседна в гърлото ми. "Правил ли съм какво?" попита той, а устните му се извиха в най-нежната усмивка, преди да ги стисне. Светлината на стълба не отдаваше справедливост, докато се разпростираше върху лицето му, създавайки меко сияние. Изглеждаше като ангел, но знаех, че е всичко друго, но не и такъв. Прочистих гърлото си, чувствайки го изведнъж сухо. "Вандализиране и биене." промърморих почти уплашено да не предизвикам гняв от него. Той издаде смях почти подигравателно. "Какво, госпожица добродетел ли ще ми изнесе лекция защо не трябва да правя тези лоши неща?" "Аз ис-" запънах се в думите си. "Спести си го." Прекъсна ме той, а чертите му потъмняха в знак на омраза. "Лу-" помолих. По някаква причина исках да стигна до него. Не исках да се караме или да се мразим. Не беше правилно, особено след като щяхме да бъдем кръстници на Ашли. Той ме прекъсна отново, а очите му сега бяха ледено студени, замразявайки ме на място. Какво беше предизвикало такава емоция в него? Защо ме мрази толкова много? "Излизай." изсъска той. Начинът, по който ме отхвърли, ме вбеси. "Просто се опитвах да говоря с теб като нормално човешко същество, а ти си тук и се държиш като шибан задник." изплюх аз, сега замъглена от ярост. Той натисна бутон и вратата на пътника се плъзна. Следващите му думи ме нараниха, но отказах да покажа и грам емоция. "Ние не сме шибани приятели и никога няма да бъдем." изсъска той. Стиснах пазарските чанти в ръцете си и се измъкнах от колата му. Не го погледнах, докато вървях към сградата. "Добре, защото не бих искала да бъда приятелка с някой задник." извиках през рамо, докато отварях вратата на сградата. Затворих вратата с трясък зад себе си и чух рева на колата му, преди да се засили по пътя. Това щеше да е последният път, когато се опитвам да говоря с този глупак. Да го вземе дяволът и хубавата му външност.