Това беше, което Валерия искаше да направи в този момент, и това направи. Тя хвана сина си, Алекс, за ръка и се обърна, за да си тръгне, без да иска да остане и секунда повече. Джепсън леко се паникьоса и я хвана за тънката китка. "Хей... Валерия, какво има? Нали се разбрахме, че ти ще поемеш този случай в последния момент?" "Ако ми беше казал по-рано, че става въпрос за James Group, определено нямаше да го поема", отговори Валерия. Джепсън беше споменал само, че голям клиент иска временно да смени адвокатите си, но не беше казал, че е James Group. Самото стоене там караше Валерия да се чувства некомфортно. Валерия дръпна сина си и се готвеше да си тръгне, когато Джепсън внезапно я спря. "Боже мой! Да не искаш да ме накараш да коленича пред теб? Това е задача, възложена ми от шефа. Ако не мога да се справя дори с този малък въпрос, как ще се върна обратно?" Докато говореше, Джепсън, такъв висок мъж, наистина изглеждаше сякаш щеше да коленичи. Много служители вече ги гледаха странно. Валерия го хвана и каза: "Имай малко достойнство, моля те! Защо трябва да коленичиш?" Алекс погледна Джепсън жално и каза детински: "Г-н Ливър, мъжете коленичат само когато са направили нещо лошо." Джепсън остана безмълвен. Валерия се почувства малко безпомощна. "Човекът, с когото ще се срещаме, този ли е?" "Кой?" Джепсън изглеждаше объркан. Бяха минали четири години и Валерия не искаше да споменава името "Хакет" дори веднъж. Само като си помислеше за това, ѝ се гадеше и ѝ беше противно. Тя просто искаше да прокара ясна линия с това име завинаги. "Наследникът на James Group! С него ли ще се срещаме?" Ако беше този негодник, тя щеше да се обърне и да си тръгне, независимо от последиците. "Говориш за магната, Хакет Джеймс? Не, той е зает с ежедневните си дела. Вицепрезидентът на компанията ще се срещне с нас", обясни Джепсън. Валерия най-накрая си отдъхна. Но чувайки името "Хакет", тя почувства буца в гърлото си и в красивите ѝ очи се надигна вълна от отвращение. "Тогава да вървим. Но мога да остана само половин час, нито минута повече." След като каза това, тя хвана Алекс и тръгна към асансьора. Джепсън погледна гърбовете на Валерия и Алекс и си отдъхна. Поне успя да ги спре. В противен случай работата му щеше да бъде в опасност. Тримата пристигнаха в конферентната зала на шестнадесетия етаж. Внезапно Алекс каза: "Мамо, трябва да пишкам! Не мога повече да се държа!" "Ще заведа Алекс до тоалетната. Влез ти и говори с тях. Толкова дълго ме подтикваше, моля те." Джепсън вдигна Алекс от земята и се отправи право към тоалетната. Валерия поклати глава безпомощно и след това се обърна, за да влезе в конферентната зала. Тя не очакваше, че през четирите години, в които я нямаше, Алкомара ще претърпи съкрушителни промени и дори James Group ще се премести. Половин час означаваше половин час, нито секунда повече. Валерия излезе от конферентната зала. Лицето ѝ беше първоначално студено, но когато видя сина си, се появи нежна усмивка. "Да вървим. Мама ще те заведе да хапнеш нещо вкусно." "Да! Мама е най-добрата!" Пухкава малка ръчичка се хвана за нейната и тя я стисна здраво. През тези години единствената опора на Валерия беше Алекс, който ѝ помогна да премине през безкраен мрак. Тя беше благодарна, че не абортира бебето. Беше направила правилния избор да го задържи. "Алекс, какво искаш да ядеш?" "Ами... искам паста..." В същото време, в един ъгъл на коридора, група хора заобикаляха Хакет, докато вървяха към конферентната зала, сякаш докладваха работата си на мъжа. Валерия слушаше сина си да говори с нежна усмивка и след това се приближи до ъгъла. Усмивката на лицето ѝ замръзна, очите ѝ се изпълниха с шок. "Той е!" извика тя вътрешно. "Хакет Джеймс!" Бяха минали четири години. Въпреки това, нещо, от което се страхуваше най-много, се случи! Валерия веднага отстъпи назад, скривайки се, и извади слънчевите очила от чантата си, за да ги сложи. Джепсън изглеждаше озадачен. "Какво има?" "Да хванем стълбите." Валерия се наведе и вдигна сина си, обръщайки се към стълбището. Въпреки че носеше обувки на висок ток от осем инча, тя все още носеше Алекс и се отдалечи. "Защо да хващаме стълбите, когато има асансьор? И носиш токчета. Не си ли уморена?" Джепсън наистина не можеше да разбере защо Валерия прави това. Той последва, донякъде безпомощен. "Искам да се кача с асансьора, мамо. Качването по стълбите е уморително." "Не се притеснявай. Мама ще те носи." Тя беше решена да не позволи на Хакет да открие съществуването на това дете. В този момент Хакет пристигна с ръководителите на компанията. Беше облечен в перфектно ушит черен костюм, все още елегантен и красив, с нотка на зрялост в очите си. Внезапно отпред се чу мек вик. "Мамо!" Думата "Мамо" привлече вниманието на Хакет. Той погледна нагоре и в тъмните му очи проблесна намек за изненада. Като ослепителна светкавица, фигурата на жена нахлу в зрението му. Жена не беше нищо особено, но защо гърбът ѝ изглеждаше толкова познат? Тази фигура изглеждаше толкова позната, че се припокриваше с бившата му съпруга, Валерия, която не беше виждал от четири години! Валерия? Жената изглеждаше колеблива и погледна назад, но лицето ѝ беше покрито основно от слънчеви очила, което затрудняваше да се види нещо ясно. Въпреки това, Хакет необяснимо направи големи крачки, за да настигне, създавайки дистанция между себе си и групата зад него. "Г-н Джеймс! Конферентната зала е натам!" извика секретарката отзад, но Хакет сякаш не беше чул. Хакет последва познатата фигура до стълбището, но не намери нищо. Веждите му се сключиха. "Възможно ли е да съм се объркал?" попита се той. Той се взира в празното стълбище няколко секунди, след което се обърна и си тръгна. Беше нелепо да се мисли за това. Тази жена беше изчезнала от четири години. Как би могла да се появи в James Group? През тези четири години той също се беше опитал да разбере къде се намира Валерия, но тя сякаш се беше изпарила от лицето на Земята, без да остави следа. Поради това дядо му, Барън, почти прекъсна отношенията си дядо-внук. Въпреки това, в този момент Валерия покриваше устата на Алекс, криейки се зад вратата на стълбището. Дори Джепсън трябваше послушно да мълчи отстрани. Беше само на косъм преди малко. Хакет щеше да открие нея и Алекс, ако беше направил още две крачки. Алекс мигаше с големите си, кръгли очи, лицето му изглеждаше очарователно. След като чу звука на тежките стъпки да се отдалечават, Валерия освободи хватката си върху устата на Алекс, чувствайки се донякъде виновна. "Съжалявам, Алекс. Мама не искаше. Нараних ли те?" Като малък джентълмен, Алекс я прегърна и каза: "Всичко е наред, мамо. Винаги ще ти прощавам." Като чу това, Валерия беше зашеметена за момент, след което се усмихна. Наистина, той беше нейният добър и пораснал син. Джепсън дори не разбираше защо трябваше да се крият току-що. "Валерия, защо трябваше да се крием? Дори да се бяхме натъкнали на Хакет, можехме просто да се поздравим, нали? Имаш ли социална тревожност или нещо подобно?" Валерия не си направи труда да обяснява. "Просто мисли така."