Уилбър се подсмихна. — Казал съм ти да не ми посягаш, иначе ще съжаляваш. — Просто го игнорирай, Блейк. Да се биеш с някой като него само ще принизи достойнството ти. Да вървим. — Ивон изгледа Уилбър с презрение, докато дърпаше Блейк настрани. Преди да тръгне, Блейк се закани: — Само почакай, копеле. Още не съм приключил с теб. Свършен си, щом ми падне сгода. — Нямам нищо против — отвърна Уилбър с усмивка. Двойката си тръгна с охранителите си с високо вдигнати глави, пристъпвайки наперено. Уилбър поклати глава и промърмори на себе си: — И аз очаквам с нетърпение сватбата ви. С тези думи той потегли обратно към къщата в Касълбъри. След като паркира колата си на входа, той хвърли поглед наоколо и реши, че трябва да се разходи и да опознае комплекса. Районът беше доста голям, с централна градина. Само градината се простираше на около тридесет акра, почти с размерите на обществен парк. Уилбър се отдаде на спомени за живота си, докато се разхождаше из алеите. Родителите му бяха изчезнали мистериозно в детството му, оставяйки го на грижите на дядо му. Неговата Драконова душа се бе пробудила, когато бе на шестнадесет, и той бе наследил широк набор от древни умения. След това бе заминал в чужбина, формирайки Наемниците на Бездната и натрупвайки състояние. След разпускането на Наемниците, той основа консорциума „Кейп“, преди да се върне в стария си дом в Сийчъртаун, за да се ожени. Въпреки това, вместо да живее щастлив живот в любов, той се озова изоставен и унизен. Като се замислеше човек, единствената константа в живота беше промяната, с многобройни превратности, през които трябваше да се премине. Потънал в мисли, той чу глас да вика отзад: — Спри! Не се приближавай повече. Уилбър вдигна поглед и видя едър мъж, облечен в черен костюм, който препречваше пътя му. Пред него вървеше младо, красиво момиче на видима възраст около двадесет години, което помагаше на възрастен мъж да върви. Уилбър се намръщи. — Защо? Да не би да притежавате това място? — Не, но спазвай дистанция — каза здравенякът безстрастно. Уилбър отвърна спокойно: — Щом не е така, всеки може да се разхожда тук. Махни се от пътя ми. — Няма да те пощадя, ако се приближиш още! — охранителят остана непоклатим. Раздразнение се изписа по лицето на Уилбър, докато го гледаше кръвнишки: — Опитваш се да злоупотребяваш със силата си ли? Изражението на здравеняка стана ледено. Точно тогава старецът се намеси с дрезгав глас: — Махни се! Боже, колко си досаден. Това е обществено пространство. Аз не притежавам това място! Едва тогава охранителят отстъпи. Уилбър се приближи до стареца, който му се усмихна и го поздрави. Уилбър се поклони леко в отговор и продължи да върви напред. Точно тогава момичето промълви: — Колко грубо. — Какво каза? — Уилбър се обърна към нея. Момичето си оправи очилата и отговори: — Казах, че се държа грубо. Уилбър каза спокойно: — Млада госпожице, не всеки се интересува от йерархията колкото вас. Мисля, че бях достатъчно любезен. Изражението на момичето се втвърди. — Какво се опитваш да кажеш, а? Старецът видя, че двамата са на път да се скарат и се подсмихна: — Дете, скоро ще съм с единия крак в гроба. Направи ми услуга и не го прави на въпрос, става ли? Уилбър безцеремонно огледа стареца от горе до долу, преди да каже бавно: — Уау, доста сте болен. Думите му веднага ядосаха момичето. Тя посочи носа на Уилбър с възмущение. — Смееш ли да го кажеш пак! — Греша ли? — Уилбър запази самообладание. Момичето щеше да избухне в ярост, но старецът я спря. Той каза с усмивка: — Не изглеждаш като обикновен човек, млади момко. Уилбър отговори спокойно: — Доста съм си обикновен. — Не мисля така. Кажи ми, колко още мислиш, че ми остава да живея? — попита старецът внезапно. Уилбър отсече: — Около седмица. Момичето направо трепереше от гняв. Тя хвърли поглед към бодигарда, който веднага се приближи отзад. Старецът се оживи мигновено и махна с ръка: — Така ли? Имаш ли решение за това, млади момко? — Предполагам, че да, но защо трябва да ви казвам? — попита Уилбър спокойно. Старецът се разсмя и кимна. — Прав си. Не си длъжен. Нека не те задържам. Уилбър се обърна и веднага си тръгна. В този момент момичето каза: — Дядо, той беше толкова арогантен. — Не говори така. Ние не сме ли арогантни към другите също? Той няма задължение да ми помага с нищо — промълви прегърбеният старец и продължи разходката си. Сълзи се стекоха по бузите на момичето. — Но ти си герой, който бе ранен в служба на страната ни! — И какво искаш да кажеш с това? Всеки би трябвало да прави това за родината си. Не можем просто да се държим високомерно заради това, нали? — старецът изглеждаше ядосан. Уилбър спря внезапно и се обърна към тях. — Ако мога да попитам, как се казвате? — попита той. Старецът се усмихна. — Аз съм Бенджамин Грейсън. — Основателят? — възкликна Уилбър шокиран. Бенджамин махна с ръка. — Ба! Аз съм просто още един дъртак. Уилбър потъна в размисъл. Бенджамин Грейсън беше един от бащите-основатели на Даша. Той имаше безброй постижения и бе стигнал до най-високия пост на главнокомандващ в армията. Беше силно почитан сред военните, а също така известен и уважаван от всички в страната. След кратка пауза Уилбър каза: — О. Извинявам се за лошите си обноски преди малко тогава. Има начин да се лекува болестта Ви, знаете ли. Ако ми вярвате, защо не поговорим другаде? Лицето на стареца грейна. — Знаех си, че си някой необикновен. Защо не отидем у дома за малко? — Разбира се — кимна Уилбър. Точно тогава момичето възропта: — Дядо, не му вярвай! Той е просто измамник, който се опитва да се сближи с теб нарочно. — Какво може да се измъкне от стар дъртак като мен? Прекаляваш с мисленето. Бенджамин направи знак на Уилбър да го последва и двамата тръгнаха заедно по пътеката. Момичето почти тропаше от ярост зад тях. Дядо ѝ беше лекуван от най-добрите лекари в страната без успех, а този наперен негодник твърдеше, че има начин? Той явно си измисляше, за да се подмаже на семейство Грейсън. И все пак тя не смееше да тръгне срещу волята на дядо си и можеше само да му помогне да се прибере, хвърляйки кръвнишки погледи към Уилбър от време на време. Уилбър си затвори очите за това. Скоро стигнаха до къщата на Бенджамин и седнаха в хола. Бенджамин попита: — Млади момко, можеш ли да кажеш какво не ми е наред? — Старите Ви рани причиняват вътрешни проблеми, а възрастта влошава нещата. Белите Ви дробове отслабват с всеки изминал ден. Отдавна щяхте да сте мъртъв, ако не бяха първокласните медицински грижи, които получавате. — Уилбър мина направо на въпроса. Очите на стареца светнаха веднага. — Как разбра това? — Наблюдение — отговори спокойно Уилбър. Старецът беше зашеметен. — Какви добри умения за наблюдение имаш. Имаш ли решение тогава? — Свалете ризата си. Ще насоча малко Ци в тялото Ви и след това ще Ви дам набор от методи за самоусъвършенстване, които да следвате. Ще живеете над сто години, ако го направите — каза Уилбър. Старецът се намръщи, докато гледаше Уилбър, преди да проговори: — Предполагам, че животът ми още не е приключил. Моля, действай. Момичето се паникьоса. Виждайки, че дядо ѝ започва да си сваля ризата, тя се втурна напред да го спре. — Дядо, наистина ли вярваш на това? Той очевидно е измамник, който се опитва да се приближи до семейство Грейсън за собствена изгода! Не му се връзвай! — И без това съм толкова болен. Какво лошо има да опитам? — каза Бенджамин спокойно. Момичето извика високо: — Не може да се хващаш на въдицата! Ами ако той използва името ти, за да прави каквото си иска? Ще съсипе репутацията ти. Бенджамин попита с тих глас: — За какво говориш? Имаш твърде високо мнение за семейството ни. Освен това, не можеш ли да го повалиш, ако наистина се окаже измамник? Момичето остана безмълвно. Не смееше да продължи да спори с дядо си. За сметка на това обаче започна да се заяжда с Уилбър и изсумтя: — Махай се от тук веднага.