Уилбър се намръщи. — Хайде, стига. Не съм аз злодеят тук. — Ти си възможно най-лошият! Знам какво кроиш! — извика яростно момичето. Уилбър въздъхна. В този момент Бенджамин промълви: — Остави ни сами. Момичето се почувства засегнато, но излезе с тежки стъпки и сълзи на очи. Бенджамин се обърна към Уилбър. — Това е внучката ми, Сузи. Още е млада. Моля ви, не ѝ обръщай внимание. — Всичко е наред. Защо ми имате такова доверие, господин Грейсън? — попита Уилбър. Бенджамин се усмихна. — На седемдесет и няколко години съм и съм видял много. В света има много неизвестни неща и знам, че съм твърде стар, за да разбера какви са. Въпреки това вярвам, че съществуват неща, за които не подозирам. И което е по-важно, всеки умиращ би искал шанс да живее. Аз не правя изключение. — Това е много честно от ваша страна. Да започваме тогава — каза с усмивка Уилбър. Бенджамин също се усмихна, докато сваляше ризата си, разкривайки торс, покрит с белези. Имаше над десет белега от прободни рани и още няколко от куршуми. Нямаше нито едно здраво място по тялото му. Гледката беше ужасяваща. Уилбър въздъхна и промълви: — Доста трудности сте преживели. — О, това е нищо. Просто си изкарвах прехраната като беден човек. Не съм толкова велик, колкото ме изкарва онова хлапе — каза небрежно Бенджамин. Уилбър се усмихна. Той постави длан върху гърба на Бенджамин и бавно насочи вълна от духовна енергия в тялото му. След това Уилбър внимателно преведе енергията през тялото на стареца. — Запомнете този енергиен път и правете същото в бъдеще. Бенджамин кимна и Уилбър продължи. След като енергията направи тридесет и шест пълни кръга, Уилбър бавно отдръпна ръцете си. Точно тогава Бенджамин си пое дълбоко въздух, а на лицето му беше изписан шок. Той усещаше, че дишането му е напълно гладко, лишено от онази тъпа тежест отпреди. Нещо повече, чувстваше се по-лек, сякаш всичките му клетки бяха обновени и изпълнени с жизненост. Той бавно се изправи и се поклони дълбоко на Уилбър. — Вие сте чудотворец. Уилбър побърза да му помогне да се изправи. — Ласкаете ме. Бенджамин седна отново, чувствайки се едновременно впечатлен и поразен. — Вие сте чудотворец. Не мога да повярвам, че доживях да видя чудо с очите си. — Господин Грейсън, може ли да поискате лист и химикал? Ще ви напиша метода за култивиране на енергията. Бенджамин махна с ръка и веднага се появи прислужник с лист и химикал. Уилбър помисли за момент, преди да напише нещо на хартията. Малко по-късно той каза: — Това е опростена версия на „Драконовия зов“ за начинаещи, която аз самият съм практикувал. Следвайте я и ще бъдете имунизиран срещу всички болести и ще живеете дълъг живот. — Благодаря ви много, млади момко. — Бенджамин се взираше в листа така, сякаш току-що бе открил безценно съкровище. В този момент Уилбър се изправи. — Аз ще тръгвам. Бенджамин побърза да се облече и изпрати Уилбър. Той поиска телефонния му номер, преди с неохота да се сбогува с него. В същото време Сузи слезе долу и се втренчи в дядо си със зачервени очи. Бенджамин не забеляза това и нареди: — Изпратете най-хубавия ми чай и вино на Уилбър в къща номер осемнадесет. Не забравяйте да му благодарите. — Дядо, още ли вярваш на този измамник? — не се сдържа да извика Сузи. Бенджамин също се ядоса. — Нима няма да разбера, ако е измамник? Ще отидеш, или можеш да се върнеш в медицинското училище и да ми се махнеш от главата. Сузи почти се разплака от възмущение, но не посмя да каже нищо повече, виждайки колко ядосан е дядо ѝ. Всичко, което можеше да направи, бе да подготви нареденото и да накара слугите да го занесат в колата. Чаят и виното бяха подаръци от родителите на Сузи и някои от подчинените на Бенджамин. И двете бяха редки съкровища, които трудно се намираха и струваха поне няколкостотин хиляди долара. Сузи едва сдържаше гнева си при мисълта, че всичко това отива при онзи измамник. Въпреки това тя потегли към къща номер осемнадесет. Не слезе веднага от колата, а вместо това извади телефона си и набра номер. Малко по-късно отсреща вдигнаха и Сузи каза: — Татко, моля те, ела си вкъщи. Дядо си губи ума. — Какво става? — чу се дълбок глас от телефона. — Дядо е бил измамен от някакъв млад мъж, който твърди, че може да го излекува — каза Сузи. — Дядо напълно му повярва и дори ме накара да му изпратя подаръци. От другата страна последва кратко мълчание, преди баща ѝ да отговори: — Направи каквото е казал дядо ти. Ще се прибера и ще оправя нещата възможно най-скоро. — Разбрано, татко. По-бързо. — Сузи приключи разговора. Изражението ѝ беше леденостудено, докато слизаше от колата и звънеше на вратата. Уилбър отвори. Виждайки я, попита: — Има ли някакъв проблем? Сузи не отговори нищо. Тя извади чая и виното от колата, постави ги пред Уилбър и каза: — Знам какво кроиш. По-добре внимавай. Някой ще дойде за теб. Уилбър се стъписа за миг, преди да отговори с усмивка: — Ще го очаквам. — Хм! — Сузи нямаше желание да разговаря с него, обърна се и потегли с колата. На път за вкъщи тя едва сдържаше тъгата си. Осъзнаваше, че дядо ѝ започва да се държи като всеки друг възрастен човек, готов да повярва на всичко, само за да поживее малко по-дълго. По какво се различаваше той от всеки друг изкуфял старец, който прибягва до купуване на фалшиви здравословни продукти? Семейството им разполагаше с екип от лични лекари и най-добрия медицински екип в Сийчъртаун, които се грижеха за тях. Как можеше дядо ѝ да вярва на всички тези глупости? Той наистина си губеше ума. След като пристигна вкъщи, Сузи тъкмо се канеше да слезе от колата, когато пред нея спря друг автомобил. От него слезе жена на средна възраст. Сузи видя коя е и побърза да слезе, за да я посрещне. — Д-р Сепия! Какво правите тук? — попита топло Сузи. Д-р Сепия я погледна и се усмихна. — Сузи, идваш точно навреме. Докато говореше, тя подаде кутия с лекарства на Сузи. — Медицинският екип току-що създаде ново лекарство, което може да удължи живота и да подобри имунната система. Блестящо е. Току-що го изпратиха в лабораторията ни. По-бързо, дай го на господин Грейсън да го изпие. — Наистина ли? — Сузи беше преизпълнена с радост, докато вземаше лекарството. Д-р Сепия се усмихна. — Разбира се. Е, не искам да се натрапвам на господин Грейсън. Довиждане. — Чао! — Сузи изпрати д-р Сепия и влезе в къщата в приповдигнато настроение, запътвайки се към стаята на дядо си. — Дядо, медицинският екип на Сийчъртаун току-що е изобретил това ново лекарство. Трябва да вземеш едно бързо. Д-р Сепия ги донесе лично. Бенджамин хвърли бегъл поглед към лекарството. — Остави го там. — Не, искам да видя как го изпиваш — каза Сузи. Бенджамин стана нетърпелив. — Ще го изпия. Просто излез. Сузи сви устни, но направи каквото ѝ бе казано. Бенджамин погледна лекарството още веднъж и го хвърли в шкафчето за обувки, клатейки глава. — Хапчета, хапчета и още хапчета. Един ден те ще ме убият. След като каза това, той започна да медитира, използвайки техниката. Междувременно, на друго място... Уилбър внесе доволен чая и виното в къщата и ги отвори, за да ги разгледа. „О, боже, това са все продукти от най-висок клас, каквито не могат да се купят с пари!“, помисли си Уилбър. Той се усмихна. — Ще се почерпя тогава, господин Грейсън. Остави подаръците настрана и започна да култивира енергията си. Едва привечер бавно отвори очи. Когато отвори уста, той издиша струя бяла пара. Точно тогава телефонът му звънна. Изненадан, Уилбър вдигна и отговори: — Госпожице Ивон, какво има? — Уилбър, имам добри новини за теб. Опитай се да не се вълнуваш твърде много обаче — чу се преливащият от радост глас на Ивон от телефона.