Юнис се вцепени, но не се обърна. Беше Пол Пауъл, нейният приятел от детството и годеник. Тя не се обърна, но Пол протегна ръка, хвана я за рамото и я обърна към себе си с усмивка. "Винаги бягаш на гроба на баща си, когато си разстроена…" Усмивката му замръзна. Най-сетне беше видял лицето на Юнис, което беше болезнено бледо. Очите ѝ, скрити под дълга черна коса, бяха свити и хлътнали. Тръпка полази гръбнака му и той инстинктивно отдръпна ръката си. Тогава си спомни, че тя е луда. Лудите са способни на всичко. Дори беше чувал слухове, че се маже с мръсотия за забавление. Мисълта, че току-що я е докоснал, накара кожата на Пол да настръхне и той дискретно избърса ръката си в ствола на дървото зад себе си. Движенията му не бяха очевидни, но Юнис все пак ги забеляза. Тя и Пол бяха сгодени от години и всички винаги са смятали, че са двойка, дори и самата Юнис. Поради това тя винаги е изпитвала фино чувство на притежание към него. Да бъдеш отхвърлен от някого, когото харесваш, беше болезнено. Но реакцията на Юнис беше приглушена. Пол не я беше посетил нито веднъж през трите години, които беше в психиатричната болница. Тя вече беше разбрала, че няма бъдеще между тях. Твърде много време беше минало. Пол вече не знаеше как да общува с Юнис. За него тя беше като познат непознат. Неловко каза: "Откакто я намушка в пристъп на лудост, здравето на Елси е лошо. Сега, когато отказваш да се прибереш вкъщи, тя е толкова притеснена, че дори не може да яде. Всички сме много загрижени за нея." Юнис се усмихна ехидно. Тя пропуска ядене, но все още е жива, нали? Виждайки, че Юнис е невъзмутима, Пол се намръщи и тонът му се втвърди, докато каза: "Казвам ти да се прибереш вкъщи и да се извиниш на Елси веднага. Ако не го направиш, можеш да забравиш да ме видиш някога отново." Юнис наистина беше покорна към Пол в миналото, което го караше да вярва, че не може да живее без него. Но през годините си в психиатричната болница, чакайки спасение, надеждите ѝ вече бяха изтрити до нищо. Тя беше спряла да очаква каквото и да било от когото и да било. Вече нямаше да се опитва да угоди на никого. Отказвайки се от нуждата си да бъде обичана, тя сега искаше само да живее за себе си. Юнис разпери дланта си и погледна белега от изгаряне на ръката си. Болката ѝ напомни, че когато няма сила, да бъдеш упорит или да се държиш грубо само ще ѝ донесе повече страдание. Затова тя реши да тръгне с Пол. Тя планираше да се върне в семейство Сондърс, за да си върне самоличността, и да се вози в колата му беше по-добре, отколкото да ходи пеша. Пол тръгна напред и извади мокри кърпички от колата, за да си избърше ръцете отвън на вратата. Когато влезе, забеляза Юнис да седи на задната седалка. Преди винаги седеше на предната седалка до шофьора – това беше нейното изключително място. Защо не седи там сега? Тогава забеляза стикера на таблото, на който пишеше: "Ексклузивно място за принцесата. Други момичета, седнете отзад." Лицето на Пол се зачерви от смущение. Бързо обясни: "Сестра ми го е сложила там на шега. Не го приемай твърде сериозно, добре?" Той очакваше Юнис да го тормози за това, както правеше преди, да го разпитва безмилостно. Само мисълта за това го дразнеше. Юнис винаги беше ревнива и ако разбереше, че Елси е сложила този стикер там, определено щеше да ѝ създаде проблеми. Пол вече се беше подготвил. Без значение за какво го разпитваше Юнис, той просто щеше да се нахвърли върху нея, обвинявайки я, че е параноична. Това винаги беше действало преди; не само щеше да се измъкне, но и Юнис щеше да го успокоява вместо това. Но за негова изненада, преди дори да успее да каже каквото и да било, Юнис просто отговори: "Добре." След това нищо. Пол беше зашеметен за момент. Той изчака, но Юнис наистина нямаше намерение да пита повече. Той се намръщи, след което запали колата. Вътре в колата беше тихо. Никой от тях не говореше. Пол погледна в огледалото за обратно виждане и видя Юнис да гледа през прозореца с безразлично изражение, сякаш дори не му обръща внимание. Той планираше да говори с нея за разваляне на годежа, но също така се притесняваше, че може да откаже да се откаже. Но сега, виждайки я толкова безразлична, той необяснимо се почувства раздразнен. Не можеше да определи какво е, но колкото повече го пренебрегваше, толкова повече се раздразняваше. Затова внезапно натисна газта, ускорявайки. Юнис беше плаха. Всеки път, когато караше бързо, тя се страхуваше и го молеше да намали. Но сега, дори когато скоростомерът наближаваше границата си, Юнис просто си закопча колана и остана мълчалива. Колата едва се размина с огромен камион, което накара Пол да се изпоти от студ. Паникьосан, той бързо намали сам. Тя дори не го помоли да спре. Той се почувства засрамен и промърмори: "По-смела си от преди." Пол беше млад и безразсъден. Той обичаше да се хвали, като кара бързо, наслаждавайки се на начина, по който Юнис се страхуваше и го молеше да намали. Но Юнис никога не се е страхувала от скоростта. Тогава тя се страхуваше само той да не се нарани. Сега, когато той вече не беше нейният любим, тя вече не се интересуваше. В имението на семейство Сондърс Лили Мур и Елси стояха на портата, очаквайки с нетърпение пристигането им. Виждайки Оуен да излиза с шал в ръка, Елси предположи, че е за нея. Тя леко избута Лили настрана, чакайки Оуен да го наметне на раменете ѝ. Но Оуен дори не я погледна. Той гледаше надолу по пътя, очаквайки пристигането на колата на Пол, държейки шала за Юнис. Лицето на Елси се изкриви от разочарование. Дори и сега Оуен все още не може да се откаже от тази луда. Точно тогава колата на Пол спря и тя бързо си сложи вид на възхищение. "Пол винаги знае как да се справи с нещата. Юнис слуша само него…" След това, сякаш осъзнала, че е казала нещо нередно, тя ахна и си закри устата. Със хлип каза: "Оуен, не се опитвах да кажа, че си неспособен. Просто израснах в планините и не знам как да говоря правилно…" Но Оуен вече беше потънал в мисли. Тя е права. Лично бях отишъл да взема Юнис, говорих ѝ търпеливо, но тя само ми се държеше и отказа да тръгне с мен. А Пол, от всички хора, успя да я доведе толкова лесно у дома? Настроението на Оуен се вкисна. Преди малко беше толкова щастлив, но сега лицето му потъмня. Не я интересува дали я успокоява или не? Е, и него не го интересува! Затова, когато Юнис излезе от колата, Оуен нарочно наметна шала на раменете на Елси вместо това. Що се отнася до Юнис… Можеше да замръзне, колкото си иска. Есенната вечер вече беше хладна. Особено излизайки от колата, студеният вятър веднага изпрати тръпка през тънката тениска на Юнис. Тя погледна шала, увит около Елси, след което насочи вниманието си към Лили, която бързаше към нея. Очите на Лили бяха зачервени, докато хлипаше: "Дете мое, ти пострада…" Елси също пристъпи напред, със сълзи, бликащи в очите ѝ. "Всичко е моя вина, че исках да живея със семейство Сондърс. Затова Юнис толкова се ядоса, че се разболя. Никога не трябваше да смея да мечтая да имам семейство… Ако се съгласиш да се прибереш вкъщи, Юнис, ще си тръгна без нищо. Никога няма да се налага да се притесняваш, че ще ти отнема семейството." Чувайки това, Лили веднага се разплака и прегърна Елси. Оуен се намръщи. "Ти също си дете на мама. Какво е това говорене за твое и мое? Семейство Сондърс е твоят дом. Никой няма право да те изгони! Никога повече не казвай такива неща!" Пол също пристъпи напред, поставяйки се между Юнис и Елси. "Тя те намушка, карайки те да се нуждаеш от лекарства за цял живот. Това е нейното наказание. Тя ти дължи. Семейство Сондърс ти дължи. Всички трябва да ти се отплатим." Изражението на Оуен потъмня. Да. Това е дългът на Юнис и семейство Сондърс. Всички дължахме на Елси.