— Тогава забрави. — Гласът на Тео беше нисък, прорязващ въздуха с ледена окончателност. Адриан мигновено затвори уста. Без да каже нито дума повече, той побърза да отвори вратата на колата, движенията му бяха резки и ефикасни. … Когато Бенсън се олюля и се прибра вкъщи, вече беше нощ. Той се препъна през вратата, очевидно пиян, и започна да крещи в момента, в който прекрачи прага. — Къде е Сиера? Не дойде ли вече да се извини? Кажи ѝ да ми направи специалното ми лекарство за махмурлук! Не след дълго икономката се появи от друга част на къщата. — Младият господин Грей, госпожица Шоу не е тук — каза тя учтиво. Бенсън замръзна, намръщено лице се изписа на недоверие. Той извади телефона си и прегледа съобщенията, които беше изпратил на Сиера по-рано, инструктирайки я да приготви лекарството му за махмурлук. Нямаше отговор. Е, е, е. Значи Сиера се осмели да го игнорира. Яростта му тлееше под повърхността и с рязко движение той хвърли телефона си на леглото, а изражението му помрачи. Икономката, усещайки как в настроението му се задава буря, заговори предпазливо. „Младият господин Грей, бихте ли искали да приготвя лекарството за махмурлук?“ „Не! Махай се!“ – сопна се Бенсън с остър и рязък глас. Без да каже повече, икономката се обърна и се измъкна от стаята, затваряйки вратата след себе си. … Когато Сиера се събуди рано на следващата сутрин, острата миризма на прясно напръскан дезинфектант в болничната стая я накара да сбръчка нос от дискомфорт. Присвивайки очи срещу яркостта на стаята, тя премигна няколко пъти, преди да забележи висока фигура, застанала до прозореца. За миг я обзе дезориентация и в гърдите ѝ проблесна искра надежда. Гласът ѝ, дрезгав от бездействие, наруши тишината. „Бенсън?“ Мъжът до прозореца замръзна при звука на гласа ѝ. Бавно се обърна към нея, изражението му беше студено и отчуждено. Със слънчевата светлина, струяща зад него, чертите му бяха очертани рязко. Начинът, по който миглите му хвърляха слаби сенки под очите му, само усилваше естествената интензивност и острота, които сякаш излъчваше. Докато Сиера оглеждаше лицето му, слабата надежда в очите ѝ изчезна за миг. Вече бледият ѝ тен се избеля още повече, оставяйки я призрачно бяла. „Чичо Тео? Защо си ти?“ Беше Тео - чичото на Бенсън. „Разочарован ли си да ме видиш?“ Гласът му беше хладен и изпълнен с дразнеща нотка на забавление. Тео пристъпи по-близо, високата му фигура се извисяваше над нея, докато се приближаваше към леглото. Сянката, която хвърляше, се усещаше едновременно непосилна и неизбежна. Сиера винаги беше таила противоречива смесица от уважение и страх към него. Тя се принуди да запази спокойствие, въпреки че скованото ѝ изражение издаваше безпокойството ѝ. „Не. Просто те обърках с някой друг“, отговори тя внимателно. „Сиера, това е вторият път, когато ме бъркаш с някой друг.“ Острият тон на Тео проряза въздуха, студен и изпълнен с тихо неодобрение. Очите на Сиера леко проблеснаха, докато мислите ѝ се върнаха към първия път, когато срещна Тео. Беше преди три години, в Сивото имение. Беше отишла там да търси Бенсън и беше забелязала млад мъж, застанал в градината с гръб към нея. Телосложението му беше поразително подобно на това на Бенсън и дори носеше същия стил бели домашни дрехи, които Бенсън често предпочиташе. В ума ѝ хрумна закачлива идея – искаше да го изплаши. Движейки се тихо, тя се промъкна зад него, застана на пръсти и покри очите му с ръце. „Бенсън, познай кой?“ Гласът ѝ беше сладък и весел, лицето ѝ грееше от ярка, палава усмивка. Но отговорът, който получи, не беше топлият, слънчев тон на Бенсън. Вместо това, гласът беше студен, гладък и неочаквано пленителен. „Аз не съм Бенсън.“ Тя замръзна, стресната, ръцете ѝ се отпуснаха, докато се олюляваше назад в паника. Движението я накара да се спъне в собствените си крака и тя започна да пада. Преди да се удари в земята, силна ръка се протегна, хвана я и я придърпа в здрава, стабилна прегръдка. „Запомни това, аз съм Тео.“ Леденият глас прозвуча над нея и когато тя погледна нагоре, дъхът ѝ заседна в гърлото. Лицето му беше невероятно красиво, но острите му, студени очи я пронизаха с тръпки. В този момент тя осъзна, че несъзнателно е изиграла номер на скандалния „крал на демоните“ от семейство Грей, човек, от когото се страхуваха заради студената си и безмилостна репутация. Сиера беше ужасена. От този ден нататък, когато и да срещнеше Тео, тя го избягваше на всяка цена. Сега, докато погледът ѝ трепкаше от безпокойство, тя знаеше, че и Тео не е забравил този ден. Той наистина оправда репутацията си на човек, който таи злоба. „Съжалявам, чичо Тео.“