Идеалният ми любовник би бил мъж, който не бърза да ме вкара в леглото, обича литературата и книгите и е учтив. Сестра ми казва, че такива мъже са изчезнал вид през XXI век. Обвини ме, че все си мечтая за зубърски неща и затова още не съм си осребрила „ви-картата“. Искам да кажа, защо да бързам? Никога преди не съм била влюбена. Просто чакам нещо по-интимно. Но сега, откакто Даниъл се появи, живея в приказка. Срещаме се от няколко месеца, след като се влюбихме от пръв поглед в една книжарница. Той е внимателен, грижовен и добър слушател, което обикновено е моята роля – в крайна сметка специалността ми е консултиране. Не се опитва да ме пришпорва, което го отличава от другите мъже и напълно съответства на собственото ми темпо. Днес, в книжарницата, където се срещнахме за първи път, отпивам от капучиното си, докато оглеждам високата, стройна фигура на приятеля си, кестенявите му къдрици, падащи над зелените му очи. Даниъл винаги се облича толкова добре, днес е с идеално изгладени сиви панталони и блестящ сребърен часовник на китката. Чакай малко, мисля си, присвивам очи и се вглеждам по-внимателно. Това диаманти ли са под стъклото? Прехапвам устна, чудейки се защо приятелят ми има диамантен часовник. Искам да кажа, аз съм просто една бедна студентка – той богат ли е? Нещо се раздвижва зад рамото на Даниъл и докато гледам, очите ми се разширяват. – Даниъл, там има… един мъж. И той гледа право към нас. Даниъл се обръща, за да погледне директно към мускулестия мъж, висок над метър и осемдесет и изваян от мускули. Професионалният му костюм не успява да скрие грубостта на ръцете му, жестокия белег, който минава диагонално през лицето му, почти разделяйки носа му на две. – О, ами… – казва Даниъл, свивайки рамене. – Не се тревожи за него. – Да не се тревожа за него?! – прошепвам, леко уплашена. – Даниъл, той гледа право към… – Не, искам да кажа, той е с мен. – Даниъл ми се усмихва извинително, докато устата ми се отваря от шок. – Това е Паркър, той е… ами. Той е нещо като мой бодигард. – О… – казвам, затваряйки устата си в неловко „О“. Взирам се в Даниъл. Той има нужда от бодигард? Колко е богат? – Да, просто го игнорирай – казва Даниъл, като ми се усмихва хладно. – Баща ми е прекалено предпазлив – той завърта очи при тези думи. – Честно казано, толкова е стресиран за сигурността, че би му било от полза психолог като теб да му даде няколко съвета. – Даниъл се смее на това, разведрявайки обстановката. – По всяко време – промърморвам, нервно си играя с дългата си червена коса, притеснена от несъответствието между богатството на Даниъл и моето положение на църковна мишка. Никога досега не съм срещала някой, който има бодигард. – Мога ли да ви предложа още нещо? – И двамата с Даниъл вдигаме поглед към бармана, който ни се усмихва, наистина красив рус мъж с престилка, завързана около кръста му. – Не, благодаря, Колин – казвам аз, като му се усмихвам широко. – Всъщност, може ли да ни напълниш отново? – казва Даниъл, като се усмихва бавно на Колин. – О, всъщност… – казвам, поглеждайки към часовника и прибирайки косата си зад ушите. Ако не тръгна сега, определено ще закъснея за работата си, където правя психологически оценки в държавния затвор. – Тогава нейното ще е за вкъщи – казва Даниъл, изправяйки се от дивана. – Ето, ще ти помогна. – Той последва Колин към бара. Започвам да си събирам нещата с намерението да хвана следващия тролей, когато забелязвам, че телефонът на Даниъл вибрира на масата – входящо обаждане. Когато номерът изчезва, на началния екран на Даниъл се появява семейна снимка. Високият мъж отзад със сигурност е баща му, а другият може би по-голям брат? Докато се опитвам да разбера, телефонът отново звъни – същият номер. Импулсивно грабвам телефона на Даниъл и мятам събраната си чанта през рамо, отправяйки се към бара. – Даниъл – казвам, промъквайки се зад тезгяха, – звънят ти… Но тук няма никой. Оглеждам се, объркана – определено току-що видях Колин и Даниъл да се насочват насам… Чувам шум от склада, странно, приглушено туптене и стон. Правя две крачки напред и надничам през вратата, може би и двамата… О, боже мой. На по-малко от метър от мен, приятелят ми притиска Колин към стената на склада, с една ръка вкопчен в плата на ризата му – и го целува страстно… Очите на Колин са затворени, ръцете му се суетят около копчето на панталоните на Даниъл, коланът му вече е разкопчан, шепнейки името му – името на моя приятел… – Ти се шегуваш с мен!? – изкрещявам, без дори да се замисля, докато хвърлям телефона по Даниъл и любовника му. И двамата подскачат, разделяйки се. – Фей… аз… – Лицето на Даниъл е изпълнено с шок. Със сълзи в очите избягвам от стаята и от кафенето. – Фей! – Даниъл излиза на улицата след мен. – Ти не разбираш! – Той ме хваща за ръката, дърпайки ме обратно към себе си. – Наистина те харесвам – казва той, а очите му са пълни с извинение. – Ти си невероятна… просто семейството ми няма да разбере, няма да одобри… – И какво от това – попитах, изненадана. – Искаш да ти бъда фалшива приятелка!? Съжалявам – изтръгвам ръката си от неговата. – Не ме интересува. – Моля те, Фей! – вика Даниъл след мен, докато бягам. – Моля те, мога да оправя нещата! Колко искаш? Един милион? Три милиона? Мога да… – виждам го как вади чековата си книжка от джоба. – Не искам парите ти! – казвам, гласът ми е подигравателен. Даниъл примигва и аз се обръщам. – Ще запазя тайната ти, не е нужно да ми плащаш. Просто не искам да те виждам повече. И така, моята приказка с Принца на бял кон приключи. Бързам по улицата, очите ми се пълнят с гневни сълзи. Два часа по-късно седя на пластмасова маса в бетонна килия, очите ми са пресъхнали, а косата ми е вързана в нещо, което се надявам да изглежда професионално. Кракът ми трепери от нерви и, мисля си, малко от последващия шок. Все още не мога да повярвам какво ми причини Даниъл. Но се изправям на стола си, поемайки дълбоко дъх. Трябва да се съсредоточа върху работата си сега и съм невероятно нервна за следващата си задача. Досега са ми възлагали само обикновени престъпници с бели якички, но днес трябва да направя оценка на Кент Липърт, мъжът, известен като Мафиотския крал на нашия град. Неговата несравнима жестокост и невероятните усилия, които полага, за да защити властта си, са печално известни в този град. Чувам как вратата на коридора се отваря с трясък и се изправям от стола си, притискайки ръце към сакото си, за да го изправя. Откакто започнах тази работа, не съм била толкова нервна. Пазачите довеждат Липърт зад ъгъла и аз съм изненадана – очаквах Липърт да е дебел, стар, плешив мъж – от типа мазни отрепки, които принадлежат на подземния свят на нашия град. Но този мъж е строен и висок, движи се с някаква опасна грация. Погледът ми проследява начина, по който раменете му се движат под плата на униформата му, начина, по който пазачите се свиват леко, докато отключват белезниците на ръцете му. Затаявам дъх, когато очите ми най-накрая падат върху лицето на Липърт, устата ми пресъхва. Тъмната му коса пада над челото му, квадратната му челюст, дълбоките бръчки на намръщеност, изписани над зелените му очи – о, боже мой. Виждала съм този мъж преди. Видях го днес, на снимка в телефона на приятеля ми… И отново, по-млад, изписан в чертите на лицето на собствения ми приятел. Даниъл не е просто някакво богато хлапе. Той е синът на Мафиотския крал.