— Събличай се — заповяда той със студен глас. Даника психически се беше подготвила за тази нощ, но когато се изправи пред нея, страхът я прониза. — Моля те… — започна тя, но рязко млъкна, знаейки, че е направила грешка. Като пантера, той се приближи до нея и я дръпна толкова силно за косата, че главата ѝ се запроки, и тя прехапа устни, за да не изкрещи от болка. В очите му нямаше угризения. Само омраза, толкова сурова, че я смрази. — Или се събличаш, или ще извикам стражите да ти помогнат. Ръцете ѝ отидоха към врата на робата ѝ и тя започна да развързва връзките, които държаха дрехата. Напълно съблечена, тя позволи на робата да падне на земята. Ръцете ѝ трепереха, но тя ги сви в юмруци. Тази нощ щеше да загуби девствеността си по най-жестокия начин в ръцете на най-студения човек, когото някога е познавала. Но щеше да го понесе с достойнство. Тя вдигна брадичката си и зачака следващата му заповед. — Качвай се на леглото. — В очите му нямаше израз. Само омраза. ПРОЛОГ Имало едно време, кралството Салем и кралството Момбана били в мир помежду си. Този мир бил нарушен, когато кралят на Момбана починал и нов монарх, принц Коун, поел властта. Принц Коун винаги е бил гладен за власт, винаги е искал все повече и повече. След коронацията си той нападнал Салем. Нападението било толкова неочаквано, че Салем никога не се бил подготвял за него. Били изненадани. Кралят и кралицата били убити, а принцът бил отведен в робство. Народът на Салем, който оцелял във войната, бил поробен; земята им била отнета. Превърнали жените им и някои от мъжете им в сексуални роби. Те загубили всичко. Злото сполетяло земята на Салем под формата на принц Коун. Принцът на Салем, Лусиен, бил изпълнен с гняв и се заклел да отмъсти на крал Коун, докато бил в робство. Десет години по-късно, тридесетгодишният Лусиен и неговият народ избягали от робство. Те се укрили и възстановили силите си, тренирайки ден и нощ под ръководството на безстрашния и студен принц Лусиен, който бил воден от любовта към народа си да си върне земята и да завземе и земята на Момбана. Отнело им пет години, преди да устроят засада и да нападнат Момбана. Те убили принц Коун и си върнали всичко. Докато те викали победно, очите на Лусиен открили и притиснали гордата принцеса на Момбана: принцеса Даника, дъщерята на принц Коун. Докато Лусиен я гледаше с най-студените очи, които някога беше виждала, той почувства победа за първи път. Той се приближи до принцесата с робската огърлица, която беше носил десет години, дрънкаща в ръката му. С бързо движение той я сложи на врата ѝ. Той повдигна брадичката ѝ, взирайки се в най-красивото лице, създавано някога. Дарявайки я с горчива усмивка, той заяви кратко: — Ти си моето завоевание. Моята робиня. Моята сексуална робиня. Моята собственост. Ще ти платя тъпкано — за всичко, което ти и баща ти някога сте направили на мен и на моя народ. Чиста омраза, студенина и победа танцуваха в очите му. ПЪРВА ГЛАВА Даника се сгуши в празната си, студена килия. Беше там от една седмица и копнееше да бъде навън… или където и да е — където и да е, освен в замръзналото, пусто пространство на килията ѝ. Само едно двуетажно легло заемаше едната страна на стаята. Даника не беше виждала похитителя си през изминалата седмица и тогава той се приближи до нея, взирайки се в нея с най-каменните очи, които някога беше виждала, докато посягаше около врата ѝ и ѝ сложи огърлица. Неговата робиня. Неговата собственост, я беше нарекъл. Тръпка премина по ръцете на Даника. Никога не беше виждала такава сурова омраза в очите на някого. Крал Лусиен я мразеше. Даника знаеше причината по-добре от всеки друг. О, да, тя знаеше. Преди една седмица тя беше принцеса Даника, дъщеря на крал Коун от Момбана. От нея се страхуваха и я уважаваха. Никой не смееше да я погледне два пъти. Никой не би посмял да я погледне в очите. Или да посмее да мине по пътя, по който тя минаваше, освен ако не ценят живота си. Баща ѝ се грижеше за това. Сега баща ѝ беше мъртъв, кралството им беше превзето от безмилостния крал Лусиен. Звукът от стъпки и дрънкането на вериги привлече вниманието на Даника към вратата на килията. Вратата се отвори и влезе бодигард, носещ поднос с храна. Стомахът на Даника измърмори, гладът я прониза. Напомняше ѝ, че това е първото ѝ хранене от сутринта и подозрително изглеждаше, че сега е вечер. — Ето ти храната, Приииинцесо. — Стражът разтегли сричката с отвращение. Всички тук я мразеха; и Даника го знаеше. Тя вдигна брадичката си предизвикателно, без да казва нищо. — Кралят ще бъде тук след няколко часа. Бъди готова да го посрещнеш — обяви той, преди да си тръгне. Страх се прокрадна през нея. Тя все още не беше готова да се изправи срещу похитителя си. Но беше минала една седмица и Даника знаеше, че това е неизбежно. Два часа по-късно, слънцето почти беше залязло, когато Даника чу стъпки, последвани от: — Кралят пристигн… — Не ме обявявай, Чад — дойде краткият отговор, който изпрати тръпки по ръцете на Даника. През всичките си двадесет и една години живот тя никога не беше чувала толкова студен глас. — Извинявам се, господарю — каза бързо Чад. Звуци от вериги… и тогава някой отвори вратата. Само кралят влезе, защото Даника чу само една почти нечута стъпка. Вратата се затвори зад него. Изведнъж студената ѝ пуста килия вече не беше толкова… пуста. Тя вдигна очи и го погледна със собствената си омраза в очите си. Той беше голям, като воин, но имаше държание на крал. Даника знаеше, че е на тридесет и пет години и по-голям от самия живот. Дори когато беше роб на баща ѝ, тази царственост присъстваше около него, без значение колко много го бяха били — колко много го бяха измъчвали. Те се гледаха един друг, злобата между тях беше очевидна. Само че омразата на крал Лусиен не беше просто омраза — беше отвращение. Пълна със сурова омраза и ярост. В очите му нямаше топлина. Лицето му би било красиво, но дебел белег минаваше през едната му буза, придавайки му див вид. Той се приближи до нея, наведе се и прокара ръка през русата ѝ — почти бяла — дълга коса, след което я сграбчи здраво и дръпна силно, принуждавайки главата ѝ да се запроки, така че тя трябваше да се взира в океана, който бяха очите му. Болка я опари. — Когато вляза тук, ще се обръщаш към мен. Не можеш просто да седиш като страхливец и да ме зяпаш, иначе ще те накажа. — Очите му проблеснаха в червено. — Не бих искал нищо повече от това да те накажа. Даника кимна. Да, тя мразеше този мъж — своя похитител, — но имаше дълбоко отвращение към болката. Изобщо не харесваше болката и би направила всичко, за да я избегне… ако можеше. — Да… господарю. Отвращение проблесна в очите му. Ръката му се спусна и се спря на едва покритата ѝ гърда. Той обиколи зърното ѝ през дрехата ѝ, а след това защипа Даника толкова силно, че тя извика, докато дебела вълна от болка ехтеше през нея. Той задържа здраво пъпката, докато я гледаше в очите. — Аз не съм твой крал и никога няма да бъда твой крал. Аз съм крал на моя народ, а ти не си моя народ. Ти си моя робиня, Даника. Моята собственост. Даника кимна бързо, желаейки да я пусне от болезненото ѝ зърно. Вместо това той изви зърното ѝ по-силно, така че очите ѝ се насълзиха. — Ще се обръщаш към мен като към твой господар и ще ми служиш. Точно като моите слуги… само че повече. — Устните му се извиха в дива усмивка, изпълнена с омраза. — Със сигурност знаеш как една робиня служи на господаря си. В крайна сметка баща ти те научи добре. — Да! Да! — извика тя, свивайки ръцете си в юмруци. — Моля те, просто ме пусни! Той защипа по-силно. — Да… какво? — Да, г-господарю. — Ядосани сълзи изпълниха очите ѝ. Даника мразеше тази дума повече от всичко, заради това колко унизителна беше. Той я пусна почти веднага и се отдръпна от нея, лицето му беше лишено от всякакви емоции. Изправяйки се, той разкъса крехкия ѝ топ на парчета, излагайки голите ѝ гърди на студените му, безчувствени очи. Сълзи на унижение задушиха гърлото на Даника. Тя стисна нещастната си пола, за да не се поддаде на желанието да се прикрие от него. Очите му не се промениха, докато оглеждаше тялото ѝ. Никакъв проблясък на похот. Нищо. Вместо това той хвана едната гърда — тази с болезненото, червено, малтретирано зърно — и я погали. — Изправи се. Тя се изправи на разтреперани крака, взирайки се в земята с размътени очи. — Чад! — излая той. Тя замръзна и се опита да се отдалечи от него, за да потърси прикритие за голото си състояние, но ръката, която държеше гърдата ѝ, се стегна, спирайки движението ѝ — освен ако не искаше да рискува повече болка. — Ваше височество? — Големият мъж влезе, взирайки се в краля си. — Огледай добре тази робиня, Чад. Харесва ли ти това, което виждаш? Очите на Чад погалиха тялото ѝ и Даника си пожела земята да се отвори и да я погълне. Но тя стоеше предизвикателно, взирайки се право в лицето на Чад. Похотта покри очите на Чад, докато я гледаше гладно. — Може ли да я докосна? — попита той нетърпеливо. Чад погледна краля отново, преди да излезе, и Даника откри, че има поглед в очите на мъжа, когато гледаше краля си. Не омраза — не, не омраза. Но тя не можеше да определи този поглед. — Стражи! — извика кралят, но не повиши гласа си. Появиха се двама стражи. — Да, Ваше височество. Студените му очи не напускаха Даника. — Кажете на слугите да изкъпят робинята ми, след като свърша тук. Да я изчистят и да я доведат в покоите ми след три часа. — Да, Ваше височество. — Стражите не искаха да си тръгват, защото голотата ѝ ги беше пленила. Даника се фокусира върху краля с гняв и омраза в насълзените си очи, предизвикателство в стойката си. Той пусна гърдата ѝ най-накрая. — Ще те нараня по начини, по които ще живееш и ще копнееш за болка. Ще ти направя всичко, което ти и баща ти направихте на мен и на моя народ, и още повече. Ще те споделя с толкова, колкото искам, и ще те обучя да бъдеш най-послушната от кучетата. Вкусът на страх беше осезаем на езика на Даника, но тя не позволи да се покаже на лицето ѝ. Тя знаеше, че всичко това ще се случи още преди той да влезе. Устните му потрепнаха, подчертавайки белязаната му буза. — Ще те сломя, Даника. — Никога не можеш да ме сломиш, чудовище! — Думите се откъснаха от устните на Даника. Очите ѝ се разшириха, защото му отговори. Робите не отговарят на господарите си, иначе ще има наказание. Той не я разочарова. Кралят сграбчи веригата на огърлицата на Даника и я дръпна силно, и Даника извика. Очите му проблеснаха. Той повдигна брадичката ѝ, хватката му беше силна. — Обичам да виждам толкова много огън в теб, защото ще обичам да го угася. Нямаш представа какво съм ти приготвил; или може би имаш. В крайна сметка някога си обучавала роби. Баща ми обучаваше роби! — почти му изкрещя тя. Чиста омраза капеше от горчивите думи на краля. — Твоето обучение започва тази вечер. Ще бъдеш в моето легло. Той се изправи и излезе от стаята като голяма, смъртоносна пантера.