Глава 2 През следващите няколко часа наблюдавам часовника в малката стая, в която ме бяха заключили. Изпих малката си хартиена чаша с вода преди часове и преброих всяка малка пукнатина, която можах да намеря в мазилката по стените, поне десет пъти. Точно когато бях на път да се побъркам напълно, като психически преигравах какво се случи с Джена отново и отново, вратата се отвори. Мъжът полицай, когото бях видяла по-рано в стаята си в общежитието, влезе и зае мястото срещу мен на масата. - Съжалявам, че ви накарах да чакате, госпожице Банкс - каза той, поставяйки папка с документи на масата. Той я отвори и започна да я преглежда мълчаливо. Секундите минаваха и аз започнах да се изнервям на стола си от неудобната тишина. Точно когато отворих уста, за да наруша тишината, вратата отново се отвори и висок мъж, облечен в скъп костюм, влезе, носейки куфарче. Мъжът ме погледна отгоре надолу, оценяващо. Той беше изключително привлекателен и излъчваше доминантност по начин, който го правеше труден за гледане. - Това ли е тя? - каза той почти презрително, посочвайки ме с брадичка. - Да, сър - полицаят кимна, посочвайки на новодошлия да седне до него. Той зае мястото си и прегледа документите, които полицаят му подаде. Изучавах лицето му, докато четеше. Той е един от онези вечно млади мъже. Сериозното му, безкомпромисно държание го кара да изглежда много по-възрастен, но лицето му е младо. Предполагам, че може да е на възраст между двадесет и четиридесет години. Сигурно усеща, че го гледам, защото очите му ме срещнаха над хартията и той задържа погледа ми. Всичко в мен крещи да отместя поглед, да прекъсна зрителния контакт, но аз не го правя. Няма да бъда тормозена от някакъв надут детектив. Очите му станаха интензивни и тогава се заклевам, че видях проблясък на самодоволна усмивка, преди да удари с ръка по масата, което ме накара да подскоча от страх. - Опитвате ли се да ме предизвикате, госпожице Банкс? - попита той с по-дълбок глас, отколкото беше използвал с другия полицай. - Да ви предизвикам? - изсумтях аз и повдигнах вежда, опитвайки се да използвам отношението си, за да прикрия колко много ме беше изплашил. - Предлагам ви да се научите да се подчинявате и то бързо, защото на мястото, където отивате, хората няма да бъдат толкова толерантни, колкото съм аз - каза той, затваряйки папката и я поставяйки в куфарчето си, преди да се обърне към полицая и да кимне. Сърцето ми биеше лудо в гърдите ми и паника ме обзе, докато гледах как двамата мъже се ръкуват. - Аз ще я взема оттук - каза надутият детектив на полицая. - Не - успях да изхриптя. - Моля ви, не исках да я нараня. Не мога да отида в затвора. Не мога!... Нямам ли право на адвокат?... На телефонно обаждане? - умолявах полицая, докато той напускаше стаята. Обърнах вниманието си обратно към мъжа в костюм. - Моля ви, сър, беше злополука - заридадох. - Вече не си толкова корав, нали? - ухили ми се той. - Да тръгваме, госпожице Банкс, имам много натоварен график и нямам време за сълзите ви - въздъхна той и тръгна към вратата. Оставам седнала, замръзнала от страх и шок. - Имате две секунди да ме последвате, иначе ще ви оставя тук и ще позволя на полицията да ви хвърли в затвора - изсъска той. - Чакайте, какво? - ахнах аз и се обърнах да го погледна. Той посочи отворената врата, на която стоеше, и без много да му мисля, се изправих на крака и се втурнах към него. - Това си и мислех - чух го да отбелязва под носа си. Той вървеше по коридора с големи крачки, които ми беше трудно да поддържам. - Къде отиваме? - прошепнах му, докато минавахме покрай полицаи, които сякаш не ни обръщаха внимание. Той ме игнорираше като грубия идиот, какъвто е, и дори не ме погледна, докато не стигнахме до асансьора. Той натисна бутона и се обърна към мен, докато чакахме вратите да се отворят. - Кажете ми, госпожице Банкс, склонни ли сте към паник атаки? - попита той. - А? - отговорих аз, малко изненадана от цялата тази ситуация. - Във вашето досие пише, че сте припаднали от предполагаема паник атака на мястото на произшествието и изглежда, че сте на ръба на друга паник атака сега. Така че това, което ви питам, момиченце, е дали ще трябва да ви държа за ръка по време на пътуването ни? - подигра се той. Гняв пламна в мен от думите му. - Ами, съжалявам, господин Перфектен, имах ужасен ден, така че ме извинете, ако съм малко разстроена! - изсъсках му аз, скръствайки ръце, за да му покажа колко съм корав. Той ми отправи още една от едва забележимите си самодоволни усмивки и кимна сякаш в одобрение. Асансьорът звънна в този момент, сигнализирайки за отварянето на вратите и той пристъпи напред, без да каже и дума. Последвах нахалния идиот и застанах до него. Гледах как вратите се затварят, със странното усещане, че се затварят за стария ми живот. - Колинс - каза той, изтръгвайки ме от странните ми мисли. Обърнах се да го погледна въпросително. - Господин Колинс - каза той едва доловимо, като се приближи опасно близо и ме погледна надолу. Толкова близо, че когато си поех дъх, гърдите ми докоснаха неговите. Въздухът внезапно се почувства наелектризиран, докато се взирах в очите на господин Колинс. Ръката, държаща куфарчето, се уви около гърба ми и ме дръпна плътно към гърдите си, което ме накара да ахна. Мамка му, този мъж е секси. Той вдигна другата си ръка и нежно погали бузата ми с тайна усмивка, след което светкавично хвана здраво брадичката ми. - Заспи - заповяда той, като очите му проблеснаха в синьо, докато говореше. Последната ми мисъл, преди тялото ми да се изключи, е, че ще ритна този кретен в топките веднага щом ми се отдаде възможност.