Глава 1 – Добро утро, дами! – извика Джена, старшата в общежитието, докато се движеше по коридора, удряйки по всяка врата. Обърнах се с пъшкане и се протегнах да взема телефона си. Погледнах часа, след това разтърках очи, преди да го проверя отново, защото нямаше как да съм видяла правилно. Огледах стаята и се уверих, че очите ми работят нормално, и пак проверих часа. – Мамка му! – промърморих под носа си. Бях права от първия път. 5:30 сутринта е! Това потвърждава подозренията ми, че перфектната Джена с прекалено любезната усмивка е зла. Първият ден в университета е, а занятията започват в 9 часа. Защо, по дяволите, буди цялото общежитие в 5:30? Чувам мърморене и ругатни от другите момичета през тънките като хартия стени, докато Джена гръмко обявява, че е време за душ. Взех възглавницата и я притиснах върху главата си, за да заглуша шума. Бях си настроила алармата за 8 часа, което щеше да ми даде достатъчно време да се изкъпя и закусвам преди първия час. Успях да заглуша достатъчно шума, че започнах да се унасям обратно към съня. ТРЯС, ТРЯС, ТРЯС! – Джоузи Банкс, стая номер 5, не чувам никакво движение там! – извика през вратата болнаво сладкият глас на Джена, докато я удряше, след което започна да клати дръжката на вратата. С въздишка хвърлих възглавницата си на пода, отметнах завивките и станах, затътрих се до вратата и я дръпнах. – 5:30 сутринта е! – изсъсках на Джена. Тя се усмихна с фалшив съчувствие, докато ме оглеждаше от горе до долу. – Наясно съм колко е часът, госпожице Банкс, но тазгодишната реколта ще се нуждае от допълнително време, за да се приготви, ако искаме да направим някоя от вас да изглежда представително – ухили се тя. – Ние не сме добитък – изсумтях и започнах да затварям вратата пред лицето ѝ. Тя я спря с крак в отвора и погледна надолу към клипборда си. – Джоузи Банкс, осемнадесет години, тук е, за да учи криминология. Бащата е починал, майката страда от психоза и в момента се намира в охранявана болница. Джоузи се нуждае от подкрепа, за да обработи емоциите си, и би имала голяма полза от структура и рутина. Джоузи няма други живи родни… – прекъснах я, като изтръгнах клипборда от ръката ѝ и прочетох информационния лист, който имаше за мен. С всяка дума, която прочетох от личната си информация, гневът ми нарастваше, сякаш всяка буква добавяше гориво към вече растящия огън в мен. Кой ѝ е дал тази информация? Тя е само старши студент с доброволна роля на ръководител на общежитието, тя няма право или нужда от тази информация. Това е нарушение на личния живот. – Откъде взе това? – изсъсках. Студенти се събраха в коридора, вниманието им сега беше насочено към драмата, която се разиграваше пред тях. – Като ръководител на общежитието, аз съм посветена във всяка информация, която може да ми помогне да ви подкрепя – заяви Джена, вдигайки високо глава, сякаш се чувстваше превъзходна. – Беше в декларацията за записване, която подписахте и се съгласихте, когато приехте мястото си в този университет – добави тя. Откъснах страницата от клипа, който я държеше, и затръшнах дъската в гърдите ѝ. – Нямаше право на тази информация и със сигурност нямаше право да я излъчваш на цялото общежитие – извиках, докато я избутвах от вратата си. На лицето ѝ се появи за кратко израз на шок, когато главата ѝ се удари в стената, преди изражението ѝ да стане празно и тя да се свлече на пода с тъп звук. Имаше отчетлива пукнатина в мазилката на стената, където я беше ударила. Из коридора се разнесоха въздишки, докато затръшнах вратата. Облегнах се на нея с недоверие, гледайки надолу към ръцете си с отвращение. – Някой да се обади на линейка! – чух едно от момичетата в коридора да вика. Как току-що стана това? Не съм я бутнала толкова силно, нали?… не, не е възможно, не съм толкова силна и едва я докоснах. Сигурно се е спънала в нещо и си е ударила главата. Тази пукнатина в стената сигурно е била там и просто не съм я забелязала досега. – Диша ли? – чух панически глас да пита. Не чух отговора, тъй като ушите ми започнаха да пищят и сърцето ми започна да бие силно. Чувствах се сякаш кислородът е бил изсмукан от стаята, докато поемах задъхано пълни с безполезен въздух глътки. Гърдите ми се стягаха с всяко вдишване, сякаш отгоре ми се добавяше все повече и повече тежест. Зрението ми се замъгли, преди да стане напълно черно, след което станах лека и тежестта се вдигна от мен, докато се отпусках в мирна тъмнина. – Госпожице Банкс, събудете се! – строг глас проникна в блажения балон на тишина, в който бях изпаднала. Отворих очи, оставяйки замъгленото си зрение да се приспособи, за да види фигурата, надвиснала над мен. Беше пълничка дама с мрачно изражение, което не разпознавах. – Коя сте вие? – промърморих, изправяйки се в седнало положение и оглеждайки се, за да огледам околностите си. – Аз съм полицай Шелби, от полицията на университета Маунт. Трябва да ви отведем в участъка – тя ми се усмихна съчувствено, докато ме изправяше на крака. В счупената врата на стаята ми стоеше друг полицай. Този гледаше любопитно между мен, вратата и пукнатината в стената, където Джена беше свлечена. Поех си дъх, когато си спомних какво беше станало. Джена вече не беше там, което беше добре. Сигурно съм припаднала за кратко и тя ме е докладвала на полицията, че съм я накарала да падне. – Съжалявам, господине полицай, всичко това беше малко недоразумение. Не исках да падне, просто я избутах от вратата си, за да мога да затворя вратата си и… – започнах да обяснявам, докато полицаят вдигна ръка, за да ме спре. – Запазете го за интервюто, скъпа – каза тя нежно, докато ме извеждаше от сградата и ме вкарваше в задната част на чакаща полицейска кола. Състудентите ми гледаха, изразявайки съжаление, самодоволство и пълно отвращение, докато минавах… перфектно, направих страхотно първо впечатление.