Глава 6 Зрението ми се връща толкова бързо, колкото и изчезна. Тео лежи на пода в краката ми и стене. - Какво беше това? - настоявам аз, отстъпвайки от Тео и стискайки ръката си. - Искрата - изстенява Тео и след това започва да се смее. - Какво... - започвам аз, но съм прекъсната от вратата ми, която се разбива на парчета. Това ме кара да изпищя и да отстъпя още по-назад. Един много ядосан мъж стои на вратата ми и диша тежко. Той оглежда сцената пред себе си. Тъмна коса виси над очите му, но не скрива яростта, която наднича зад тъмните кичури. Ръката му се протяга към мен и пръстите му се напрягат, сякаш държи нещо, а след това кислородът ми е отрязан. Драскам се по врата, опитвайки се да премахна каквото и да е увито около него, което ме спира да дишам, но там няма нищо. - Мейсън, спри, добре съм - промърморва Тео и се изправя на крака, преди да събори ръката на тъмнокосия мъж. Скъпоценен въздух изпълва дробовете ми и аз се свличам на колене с облекчение. - Джоузи, добре ли си? - пита Тео, коленичил пред мен. - Махай се... - изричам дрезгаво между дълбоките вдишвания. - Нека да те прегледа медицинска сестра - казва Тео нежно, протягайки се и докосвайки врата ми. Докосването му е успокояващо, но и наранява нежната ми кожа. Отблъсквам ръката му. - Чу дамата, махай се Тео и вземи този психопат със себе си! - извиква женски глас. Вдигам поглед и виждам едно ниско, приличащо на фея момиче, което стои близо до вратата ми, с ръце на хълбоците и изглежда разгневено. - Той не го е направил нарочно, мислеше, че тя ме наранява - обяснява Тео. - Тя те нараняваше! - крещи Мейсън. - Не, беше невероятно. Беше Искрата - възкликва Тео развълнувано. Момичето-фея се смее недоверчиво, а Мейсън изглежда сякаш някой току-що е убил котенцето му. Очите му отново се спират на мен и се кълна, че виждам убийство там. - Разбира се, любовнико, всички знаят, че това е мит. Идете да мечтаете другаде - отхвърля тя. - И оправете тази проклета врата! - добавя тя, заставайки до мен. - Какво е Искрата? - изричам дрезгаво. - Забрави за това засега, започваме те с основите, а не с митове - усмихва се тя, протягайки ръка към мен. Хващам я и позволявам да ме изправи на крака. - Аз съм Дороти, но всички ме наричат Дот. Г-н Колинс ме помоли да бъда твой гид, учител и най-добра приятелка - обявява тя със поздрав. - Добре, хвана ме, излъгах за частта с най-добрите приятелки, но ще бъдем най-добри приятелки, просто го усещам - почти изписква тя. Малко съм изненадана от нейното весело отношение и колко бързо говори, особено след като току-що бях нападната от този, който иска да бъде Деймън Салваторе. Поглеждам към вратата си и Тео и неговият убийствен приятел не се виждат никъде, вратата ми също е възстановена до предишната си слава, никога не бихте познали, че е била разбита на милион парчета само преди няколко мига. - Вратата ми - ахвам аз. - Мейсън я оправи, той е мрачен, притежателен кретен, но е и яростно защитен и е чудесно да го имаш наоколо, когато нещата се счупят, разбира се, обикновено той ги чупи, но никой не е съвършен - казва тя с вдигане на рамене. - Ако те попитам нещо, ще бъдеш ли честна с мен, защото съм на път да полудея - питам аз, започвайки да крача из стаята си. - Стреляй - чурулика тя, свличайки се обратно на леглото ми и оглеждайки ярко розовите си нокти. - Това психиатрична болница ли е? Защото майка ми има психоза, така че може би е наследствено. След всичко, което се случи днес, започвам да си мисля, че всъщност съм полудяла и всичко това е халюцинация и аз съм пациент тук, а не студент - избълвах аз. - Не, това е училище за Сивите. Освен ако и аз не халюцинирам... Ами ако всички тук имат една и съща халюцинация и всички си мислим, че сме в училище, но всъщност е болница? А г-н Колинс е нашият секси лекар, който се опитва да ни излекува. Това би било смешно - казва тя, смеейки се истерично. Гледам я с широко отворени очи, докато тя се успокои. - Възможно ли е това? - питам аз. Почти се страхувам от това, което ще отговори. - Не. Но ми харесва идеята г-н Колинс да е лекар, ще го наричам така отсега нататък. Сега се обличай, иначе ще изпуснем вечерята, а не искаш да видиш какво се случва, когато аз изпусна вечерята - усмихва се тя сладко. - Нямам дрехи - казвам с гримаса. Дот ми се усмихва многозначително и щрака с пръсти. - Та-да - усмихва се тя и посочва гардероба ми. С намръщена физиономия отварям вратите и гледам с възхищение към сега напълно заредените закачалки. - Как направи това? - питам с изумление. - Добре, хвана ме в лъжа отново. Не бях аз. Г-н Колинс ми каза, че е заредил гардероба ти. Момиче, трябва да си направила добро впечатление на него. Никога не съм го виждала да е толкова мил - казва тя, заставайки до мен и допирайки бедрото си до моето. - Мил? - изсумтявам аз. - Той беше всичко друго, но не и мил - сигурно е донесъл това, докато се къпех. Слава Богу, че не излязох без халата, докато беше тук. - Мммхм - подиграва се тя и ме избутва. Тя хваща чифт много къси черни шорти, черен потник и червен широк суичър с логото на Академията на Сивите, украсено отпред. След това отваря чекмедже и избира бельо, преди да хвърли всичко по мен. - Обличай се, да тръгваме - прави ми жест да се разкарам. Вземам дрехите в банята и се обличам бързо. Всичко ми става идеално и се чудя как г-н Колинс е знаел размера ми, особено бельото ми. Изтласквам мисълта, че той избира бельо за мен от ума си, не искам този срам да се добави към бурята от лайна през деня. Когато излизам от банята, Дот държи чисто нов чифт хрупкави бели кецове Converse, пъхам краката си в тях и следвам Дот през вратата, готова да изследвам новия си свят.